Любовта е егоистична, избирателна и обсебваща - УМБЕРТО ЕКО
Хората са склонни да демонстрират едно много пред-Сократово незнание, като преглеждат любовта и омразата като две противоположности – нужни и симетрични други възможности една на друга.
Иначе казано, в случай че не обичаме нещо, би трябвало да го ненавиждаме и противоположното.
В реалност обаче е явно, че сред двата полюса има безпределно доста фини нюанси.
Дори в случай че използваме тези термини в преносен смисъл, фактът, че аз обичам пица, само че не съм вманиачен по суши, не значи, че ненавиждам суши – просто го одобрявам по-малко от пицата.
Фактът, че обичам някого, не значи, че ненавиждам всички останали; противоположността на любовта по-скоро е безразличието.
Аз обичам децата си, само че водачът на таксито, което повиках преди няколко часа, ми е апатичен.
Но въпросът е в това, че някои типове обич са изолиращи, извънредни. Ако съм бясно влюбен в една жена, аз чакам и тя да обича мен, само че не и други /или най-малко не по същия начин/.
Аналогично, майката изпитва гореща обич към децата си и желае те също да изпитват специфична обич към нея, само че в никакъв случай няма да се почувства длъжна да обича децата на други хора със същата мощ.
Следователно, любовта е по своему егоистична, изборна и завладяваща.
Разбира се, има я онази заповед, която ни подрежда да „ обичаме “ ближните си – всичките 7 милиарда – по този начин, както обичаме себе си.
На процедура обаче тази заповед по-скоро ни предизвиква да не ненавиждаме никого; даже тя не чака от нас да обичаме непознатите по същия метод, по който обичаме родителите или внуците си.
Аз обичам внука си повече от, да кажем, някой ловджия на тюлени, който не познавам. Това не значи, че за мен няма да има никакво значение, в случай че някой човек от другата страна на земното кълбо почине, само че гибелта на баба ми постоянно ще ме накара да изпитвам по-силни усеща от гибелта на някой чужд.
Омразата, въпреки това, може да бъде колективна; в действителност, изключително при тоталитарните режими, тя наложително е групова.
Когато бях дете, фашистката партия ме караше да ненавиждам всички синове на Албиона и всяка вечер по радиото се декламираше ритуалната фраза „ И дано Бог прокълне англичаните “.
Точно това желаят диктаторите и популистите – както и религиите, в по-фундаменталистките си фракции – тъй като омразата към един общ зложелател сплотява хората и ги кара да горят с еднакъв огън.
Любовта стопля сърцето на човек единствено във връзка с няколко определени хора; омразата стопля сърцата на всички от едната страна на разграничителната линия и може да активизира една група от хора да дискриминира милиони други: цяла нация, етническа група, хора с друг цвят на кожата или хора, които приказват на друг език.
Следователно, омразата не е индивидуалистична, а в противен случай – великодушна и всеобхватна, способна да обгърне големи множества с едно придвижване.
Единствено в романите се твърди, че е красиво да се почине за любов; в нормалния случай героите, които в най-голяма степен подлежат на подражателство, са тези, които срещат гибелта си, до момента в който надвиват над неприятния – омразния зложелател.
Историята на нашия тип е белязана доста повече от ненавист, войни и кланета, в сравнение с от прояви на обич, които по определение са по-трудни и също така са много изтощителни, в случай че дръзнат да надвишават тесните рамки на себелюбието ни.
Човешкият вкус към омразата е толкоз натурален, че недобросъвестните водачи с лекост боравят с него и го култивират; а в това време от време на време наподобява, че да обичаме ни предизвикват единствено непривлекателни измислени герои, които се отличават със смущаващия табиет да целуват прокажени.
Превод: Богдан Русев
Инфо: manager.bg
