Българчета в чужбина
Хиляди дребни българчета са родени или живеят отвън рамките на страната ни. Числеността им към този момент е толкоз забележителна, че умерено можем да приказваме за общи черти посред им, въпреки да са пръснати из целия свят. Те са децата на онази вълна българи, която стартира своя поход отвън рамките на България още преди 15 години и „ повлече крайник ” за по-младите след себе си.
В общия случай съгласно емигрантите приспособяването към живота в една непозната страна до равнище, в което човек стартира да се усеща вкъщи си лишава към 3-5 години. Това е времето, в което се учи езика, получава се обучение, паралелно с намирането на работа или няколкото следващи нейни смени, времето за асимилиране на локалните нрави и навици, насочване в средата и основаване на другарски кръг. Понякога този интервал е по-кратък, а от време на време човек отпътува дружно с цялото си семейство и тогава „ се учи в крачка ” без да има време за оглеждане и пригаждане.
Децата на тези фамилии се раждат в чужбина или хората в идеалния случай избират интервала на заминаването си по този начин, че да стартират учебно заведение там. В Англия да вземем за пример това е на 4 годишна възраст, което значи най-малко година авансово, с цел да усвои детето съществени езикови умения в британска детска градина. Ако детето се е родило там и двамата родители са българи, то преходът към чуждоезиковата среда е по-плавен, тъй като не е прибавен към напрежението от промяната на мястото за живот, откъсването от роднините и приятелите му и конфликта с новата конюнктура. В общи линии децата учат езика доста бързо. По тази причина някои фамилии даже избират разновидността „ краткотрайна емиграция ”, с цел да дадат на децата си една добра езикова основа, която единствено истинската езикова среда може да обезпечи. Те нямат желание за трайно заселване в чужбина, а задачата им е главно образованието на потомството.
В този начален интервал езиковите умения на децата са доста забавни. Често стартират изречението на майчиния си език и го приключват на непознатия. Смесват думи и изрази, а в случай че са родени в двуезични фамилии и проговарянето им е пристигнало относително късно, то след това наваксват с чудновати полиглотски смесици. Българите, които поддържат контакти с други български фамилии, изключително такива с деца, са облагодетелствани, тъй като децата им не остават с усещането, че майчиният им език е някакъв чудноват домакински код за фамилно съгласие.
Повечето емигрантски групи са основани в огромните международни мегаполиси, където популацията по предписание е многолико и многонационално, по тази причина възприятието за малцинственост в общия случай отсъства. Напротив, децата се усещат обогатени от знанието на неща, които не са налични за множеството им съученици, а от своя страна учат доста и от тях. Училищата, даже елитните в Лондон не толерират националистически настройки, по тази причина нравите и традициите, които вливат децата от други народи са обект на интерес, а не на подигравка. Носенето на мартеници да вземем за пример е доста забавно нещо за дребните англичанчета и други показани там общности. На 1-ви март в метрото можете да срещнете доста деца с червено-бели гривнички и то не наложително българчета.
Английската просветителна система се разграничава от българската, което внася прочут ужас в децата, които посещават редом британско и българско учебно заведение. Ако в британските учебни заведения се предизвиква логическото мислене, творчеството и отсъства изпитването в познатия ни тип като оценка, тласък и наказване за положения труд, то в българските към момента се държи на оценяването, дисциплинарните способи и размера наложителни познания пред качеството на уменията. Друго съпоставяне е във връзка с уважението към децата, което се схваща като извънредно значима настройка на учителите по отношение на дребните англичанчета. Счита се, че това е метод за „ развъждане ” на самоуважението, по този начин належащо като здрава вътрешна среда за израстване и развиване на една персона. Това към момента не е реалност в българското учебно заведение.
Такива изключително ярки контрасти децата неизбежно виждат и то не в интерес на българската просветителна система. Това постоянно слага мама и баща (или единствено този, който е българин) пред нуждата да сричат в събота и неделя върху българските букварчета, вместо да водят детето си на учебно заведение.
Децата на емигрантите посещават България най-малко един път годишно – през летните ваканции. Тя по-често ги озадачава. Страната, която напълно не подрязва по този начин грижливо градинките си и не поддържа големи китни паркове на всички места из градовете си, както и неналичието на многочислените чудни занимания, които огромните мегаполиси оферират на най-малките. Впечатлява ги повече с мръсотията по улиците и старите детски площадки, в сравнение с с топлия си климат и приветливите родственици. Те от своя страна също се разграничават от средата им в чужбина по чисто български черти и в двете направления на скалата на толерантност – по-шумни или по-експресивни, по-сърдечни или по-мрачни, по-общителни, само че от време на време по-малко толерантни и не до такава степен навикнали на различност. В тези ваканции децата схващат, че тук не е напълно „ вкъщи ”, по този начин както в някои моменти „ там ” също не се усещат доста добре признати. Разбира се, от време на време се сблъскват с ксенофобия и крайни настроения, само че като че ли одобряват това като част от пейзажа.
Все отново този шпагат сред културните среди, в които порастват дефинира и метода им на мислене – доста по-гъвкав, търпелив и отворен към различностите. Но на първо място – КОСМОПОЛИТЕН. Те са част от децата на света, за които „ тук ”, „ там ” и на всички места може да бъде „ у дома ” и които съумяват да се приспособят без значение от това, което ги посреща, да се развиват и съумяват, тъй като светът от дълго време към този момент е едно огромно село и е пристигнало най-сетне нашето време да бъдем част от неговия предстоящ хайлайф.
P.S. В тази публикация се засяга най-вече българската общественост в Англия.
В общия случай съгласно емигрантите приспособяването към живота в една непозната страна до равнище, в което човек стартира да се усеща вкъщи си лишава към 3-5 години. Това е времето, в което се учи езика, получава се обучение, паралелно с намирането на работа или няколкото следващи нейни смени, времето за асимилиране на локалните нрави и навици, насочване в средата и основаване на другарски кръг. Понякога този интервал е по-кратък, а от време на време човек отпътува дружно с цялото си семейство и тогава „ се учи в крачка ” без да има време за оглеждане и пригаждане.
Децата на тези фамилии се раждат в чужбина или хората в идеалния случай избират интервала на заминаването си по този начин, че да стартират учебно заведение там. В Англия да вземем за пример това е на 4 годишна възраст, което значи най-малко година авансово, с цел да усвои детето съществени езикови умения в британска детска градина. Ако детето се е родило там и двамата родители са българи, то преходът към чуждоезиковата среда е по-плавен, тъй като не е прибавен към напрежението от промяната на мястото за живот, откъсването от роднините и приятелите му и конфликта с новата конюнктура. В общи линии децата учат езика доста бързо. По тази причина някои фамилии даже избират разновидността „ краткотрайна емиграция ”, с цел да дадат на децата си една добра езикова основа, която единствено истинската езикова среда може да обезпечи. Те нямат желание за трайно заселване в чужбина, а задачата им е главно образованието на потомството.
В този начален интервал езиковите умения на децата са доста забавни. Често стартират изречението на майчиния си език и го приключват на непознатия. Смесват думи и изрази, а в случай че са родени в двуезични фамилии и проговарянето им е пристигнало относително късно, то след това наваксват с чудновати полиглотски смесици. Българите, които поддържат контакти с други български фамилии, изключително такива с деца, са облагодетелствани, тъй като децата им не остават с усещането, че майчиният им език е някакъв чудноват домакински код за фамилно съгласие.
Повечето емигрантски групи са основани в огромните международни мегаполиси, където популацията по предписание е многолико и многонационално, по тази причина възприятието за малцинственост в общия случай отсъства. Напротив, децата се усещат обогатени от знанието на неща, които не са налични за множеството им съученици, а от своя страна учат доста и от тях. Училищата, даже елитните в Лондон не толерират националистически настройки, по тази причина нравите и традициите, които вливат децата от други народи са обект на интерес, а не на подигравка. Носенето на мартеници да вземем за пример е доста забавно нещо за дребните англичанчета и други показани там общности. На 1-ви март в метрото можете да срещнете доста деца с червено-бели гривнички и то не наложително българчета.
Английската просветителна система се разграничава от българската, което внася прочут ужас в децата, които посещават редом британско и българско учебно заведение. Ако в британските учебни заведения се предизвиква логическото мислене, творчеството и отсъства изпитването в познатия ни тип като оценка, тласък и наказване за положения труд, то в българските към момента се държи на оценяването, дисциплинарните способи и размера наложителни познания пред качеството на уменията. Друго съпоставяне е във връзка с уважението към децата, което се схваща като извънредно значима настройка на учителите по отношение на дребните англичанчета. Счита се, че това е метод за „ развъждане ” на самоуважението, по този начин належащо като здрава вътрешна среда за израстване и развиване на една персона. Това към момента не е реалност в българското учебно заведение.
Такива изключително ярки контрасти децата неизбежно виждат и то не в интерес на българската просветителна система. Това постоянно слага мама и баща (или единствено този, който е българин) пред нуждата да сричат в събота и неделя върху българските букварчета, вместо да водят детето си на учебно заведение.
Децата на емигрантите посещават България най-малко един път годишно – през летните ваканции. Тя по-често ги озадачава. Страната, която напълно не подрязва по този начин грижливо градинките си и не поддържа големи китни паркове на всички места из градовете си, както и неналичието на многочислените чудни занимания, които огромните мегаполиси оферират на най-малките. Впечатлява ги повече с мръсотията по улиците и старите детски площадки, в сравнение с с топлия си климат и приветливите родственици. Те от своя страна също се разграничават от средата им в чужбина по чисто български черти и в двете направления на скалата на толерантност – по-шумни или по-експресивни, по-сърдечни или по-мрачни, по-общителни, само че от време на време по-малко толерантни и не до такава степен навикнали на различност. В тези ваканции децата схващат, че тук не е напълно „ вкъщи ”, по този начин както в някои моменти „ там ” също не се усещат доста добре признати. Разбира се, от време на време се сблъскват с ксенофобия и крайни настроения, само че като че ли одобряват това като част от пейзажа.
Все отново този шпагат сред културните среди, в които порастват дефинира и метода им на мислене – доста по-гъвкав, търпелив и отворен към различностите. Но на първо място – КОСМОПОЛИТЕН. Те са част от децата на света, за които „ тук ”, „ там ” и на всички места може да бъде „ у дома ” и които съумяват да се приспособят без значение от това, което ги посреща, да се развиват и съумяват, тъй като светът от дълго време към този момент е едно огромно село и е пристигнало най-сетне нашето време да бъдем част от неговия предстоящ хайлайф.
P.S. В тази публикация се засяга най-вече българската общественост в Англия.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ