Алберто Джакомети - дългата фигура на изкуството
Гулиелмо Маркони, откривател, (1874 – 1937)
Произход: Италия, италиано-ирландско богато семейство
Образование: химия, математика, физика с частни учители у дома, слушател в Университета в Болоня
Интереси: електромагнетизъм, радио талази, бързи коли, яхти, дами
Постижения: изобретява радиото и безжичната телеграфия
Признание: Нобелова премия за физика през 1909 година
В света на изкуството през 20 век има човек, чиято болежка е забележима, без значение дали гледаш негова фотография или творба - Алберто Джакомети.
Проблемът е, че, с изключение на четирите измерения, той вижда пето - придвижването. А то мъчно се предава и върху двумерно платно, и в тримерна статуя. Джакомети се бори с това цялостен живот и не е сигурен, че е победил. „ Моят живот е редуциран до нищо ” – споделя, и изяснява, че придвижването в скулптурата не значи просто да сложиш единия крайник пред другия или да изобразиш фигурата в поза, като че ли се движи.
Но освен придвижването, проблем са и парадоксите в тъканта на материята. „ Аз в никакъв случай не съм успявал да направя око… окото начело не се вижда да изпъква доста. Отстрани обаче е съвсем остро… Как можете да изобразите нещо кръгло и остро по едно и също време? ” Джакомети евентуално не е победител в борбата сред действителността и изображението ѝ, само че в тази борба ражда чудеса на модерното изкуство.
Мнозина са зървали негова творба - удивително източените му, тънки човешки фигури, които като че ли в действителност се движат по всички страни, вглъбени в себе си. Те са типични за последния, най-зрелия интервал в работата на художника - след ВСВ, до гибелта му през 1966. Предизвикателство е да видиш по какъв начин тези фигури – по този начин нежни, че ще се разпаднат, само че и по този начин мощни в оцеляването – внезапно превземат пространството. Това наподобява на метафора за човешкия живот, само че не е, Джакомети изяснява: „ Колкото повече желаех да върша фигурите необятни, толкоз по-тесни те ставаха. Не знам какво е обяснението. Но мога да кажа, че глава с нереални пропорции е доста по-жива от глава с действителни. И това ми основава доста проблеми ”.
Не единствено това обаче. Още по-зле е. Защото Джакомети се изтезава и от казуса с материала. Накъсо – би предпочел да работи с органична материя, като Господ: „ Ако в скулптурата копирам повърхността на главата тъкмо, то какво има вътре? Нищо, с изключение на маса мъртва глина. В живата глава повърхността е също толкоз органична, колкото и вътрешността, нали? ” Да, трудно е. И неслучайно художникът, изключително в 20-те си последни години, не приключва коя да е творба. Само околните от време на време измъкват нещо в напреднала фаза или той зарязва нещо незавършено, без да го унищожи.
Алберто Джакомети е роден през 1901 година в Швейцария, в богато и артистично семейство. Той рисува безусловно от бебе, първата маслена творба – натюрморт с ябълки - прави на 13, тогава протяга ръка и към гипса със скулптурни глави на братята си. Завършва Висшето учебно заведение за изящни и индустриални изкуства в Женева, а на 19 пътува из Италия и се захласва по Тинторето, Джото, египетско изкуство и 15-годишната си братовчедка Бианка. После отново пътува из Италия, само че с другар, който умира от инфаркт. Алберто е ужасяващ и в никакъв случай повече не заспива на загасена лампа.
В Париж Джакомети учи в художествена академия, само че се занимава повече с пиянство, девойки и диалози с другари. Той се сближава с Пиер Матис, който го стартира в артистичните кръгове, с американката Флора Майо, с която изкарва дълга обич, става част от парижкия артистичен и интелектуален хайлайф.
В началото на 30-те е признат при сюрреалистите. Да, в скулптурата си в действителност твори неща оттатък действителността, само че този етикет, както и всеки различен, е стеснен за изкуството му. После обаче Бретон го упреква в изменничество, тъй като се занимава и с дизайн, а Алберто, който не обича да му се карат, се маха от групата.
В годините преди ВСВ стилът му се трансформира в нещото, известно просто като „ стилът Джакомети ”. Това още не са длъгнестите фигури, в противен случай, през годините на войната скулптурите му понижават, от време на време единствено до сантиметри и биха били незабележими, в случай че не бяха все по-едрите основи. След окупацията, Джакомети се връща в Швейцария и среща 19-годишната Анете, за която се дами, а става международно прочут след войната. През 1948 Пиер Матис го показва в Щатите и там пощуряват по вглъбените фигури, които крачат, въпреки да не отиват на никое място, с изключение на към себе си.
Със славата идват и огромните пари, само че това не трансформира навиците на Алберто за елементарен живот. Нищо повече от ателие не му би трябвало - работи до късно, пие доста кафе, пуши доста цигари и спи на някоя софа, постоянно с мръсните работни облекла. Когато е напълно изстрадал от демоните си, върви по кръчмите и през 1959 среща Каролин, 21-годишна продажница, с която има връзка до края на живота си. Казва, че е по-честно, тъй като на проститутките се заплаща незабавно, а с естествените дами в никакъв случай не знаеш по кое време какво ще ти изискат в компенсация.
Този нападателен метод на живот обаче е гибелен за здравето му и през 1966 сърцето не устоя. Някои считат, че в тази ситуация става дума за умишлено постепенно самоубийство, само че съгласно мен не са прави. Мисля, че великият художник Алберто Джакомети просто се отнася към живота, както към някоя от своите статуи – прави ги все по-високи и тънки, до момента в който най-после творбата се разпадне. А след това стартира изначало.
Само дето с живота не може да се стартира изначало.
Фейсбук конгрес Най-ново видео
Произход: Италия, италиано-ирландско богато семейство
Образование: химия, математика, физика с частни учители у дома, слушател в Университета в Болоня
Интереси: електромагнетизъм, радио талази, бързи коли, яхти, дами
Постижения: изобретява радиото и безжичната телеграфия
Признание: Нобелова премия за физика през 1909 година
В света на изкуството през 20 век има човек, чиято болежка е забележима, без значение дали гледаш негова фотография или творба - Алберто Джакомети.
Проблемът е, че, с изключение на четирите измерения, той вижда пето - придвижването. А то мъчно се предава и върху двумерно платно, и в тримерна статуя. Джакомети се бори с това цялостен живот и не е сигурен, че е победил. „ Моят живот е редуциран до нищо ” – споделя, и изяснява, че придвижването в скулптурата не значи просто да сложиш единия крайник пред другия или да изобразиш фигурата в поза, като че ли се движи.
Но освен придвижването, проблем са и парадоксите в тъканта на материята. „ Аз в никакъв случай не съм успявал да направя око… окото начело не се вижда да изпъква доста. Отстрани обаче е съвсем остро… Как можете да изобразите нещо кръгло и остро по едно и също време? ” Джакомети евентуално не е победител в борбата сред действителността и изображението ѝ, само че в тази борба ражда чудеса на модерното изкуство.
Мнозина са зървали негова творба - удивително източените му, тънки човешки фигури, които като че ли в действителност се движат по всички страни, вглъбени в себе си. Те са типични за последния, най-зрелия интервал в работата на художника - след ВСВ, до гибелта му през 1966. Предизвикателство е да видиш по какъв начин тези фигури – по този начин нежни, че ще се разпаднат, само че и по този начин мощни в оцеляването – внезапно превземат пространството. Това наподобява на метафора за човешкия живот, само че не е, Джакомети изяснява: „ Колкото повече желаех да върша фигурите необятни, толкоз по-тесни те ставаха. Не знам какво е обяснението. Но мога да кажа, че глава с нереални пропорции е доста по-жива от глава с действителни. И това ми основава доста проблеми ”.
Не единствено това обаче. Още по-зле е. Защото Джакомети се изтезава и от казуса с материала. Накъсо – би предпочел да работи с органична материя, като Господ: „ Ако в скулптурата копирам повърхността на главата тъкмо, то какво има вътре? Нищо, с изключение на маса мъртва глина. В живата глава повърхността е също толкоз органична, колкото и вътрешността, нали? ” Да, трудно е. И неслучайно художникът, изключително в 20-те си последни години, не приключва коя да е творба. Само околните от време на време измъкват нещо в напреднала фаза или той зарязва нещо незавършено, без да го унищожи.
Алберто Джакомети е роден през 1901 година в Швейцария, в богато и артистично семейство. Той рисува безусловно от бебе, първата маслена творба – натюрморт с ябълки - прави на 13, тогава протяга ръка и към гипса със скулптурни глави на братята си. Завършва Висшето учебно заведение за изящни и индустриални изкуства в Женева, а на 19 пътува из Италия и се захласва по Тинторето, Джото, египетско изкуство и 15-годишната си братовчедка Бианка. После отново пътува из Италия, само че с другар, който умира от инфаркт. Алберто е ужасяващ и в никакъв случай повече не заспива на загасена лампа.
В Париж Джакомети учи в художествена академия, само че се занимава повече с пиянство, девойки и диалози с другари. Той се сближава с Пиер Матис, който го стартира в артистичните кръгове, с американката Флора Майо, с която изкарва дълга обич, става част от парижкия артистичен и интелектуален хайлайф.
В началото на 30-те е признат при сюрреалистите. Да, в скулптурата си в действителност твори неща оттатък действителността, само че този етикет, както и всеки различен, е стеснен за изкуството му. После обаче Бретон го упреква в изменничество, тъй като се занимава и с дизайн, а Алберто, който не обича да му се карат, се маха от групата.
В годините преди ВСВ стилът му се трансформира в нещото, известно просто като „ стилът Джакомети ”. Това още не са длъгнестите фигури, в противен случай, през годините на войната скулптурите му понижават, от време на време единствено до сантиметри и биха били незабележими, в случай че не бяха все по-едрите основи. След окупацията, Джакомети се връща в Швейцария и среща 19-годишната Анете, за която се дами, а става международно прочут след войната. През 1948 Пиер Матис го показва в Щатите и там пощуряват по вглъбените фигури, които крачат, въпреки да не отиват на никое място, с изключение на към себе си.
Със славата идват и огромните пари, само че това не трансформира навиците на Алберто за елементарен живот. Нищо повече от ателие не му би трябвало - работи до късно, пие доста кафе, пуши доста цигари и спи на някоя софа, постоянно с мръсните работни облекла. Когато е напълно изстрадал от демоните си, върви по кръчмите и през 1959 среща Каролин, 21-годишна продажница, с която има връзка до края на живота си. Казва, че е по-честно, тъй като на проститутките се заплаща незабавно, а с естествените дами в никакъв случай не знаеш по кое време какво ще ти изискат в компенсация.
Този нападателен метод на живот обаче е гибелен за здравето му и през 1966 сърцето не устоя. Някои считат, че в тази ситуация става дума за умишлено постепенно самоубийство, само че съгласно мен не са прави. Мисля, че великият художник Алберто Джакомети просто се отнася към живота, както към някоя от своите статуи – прави ги все по-високи и тънки, до момента в който най-после творбата се разпадне. А след това стартира изначало.
Само дето с живота не може да се стартира изначало.
Фейсбук конгрес Най-ново видео