Българският майстор от Монмартър
Годините се нижат една след друга и никой нищо не споделя за него. Иля Паунов заслужава доста повече от безмълвие. Политически бежанец, избягал от комунистическия режим, той беше най-уважаваният художник на хълма Монмартър. По това време в центъра на Париж СБХ разполагаше с жилища в резиденцията „ Сите дез Арт “, наети по избор на Людмила Живкова. Там „ гостуваха “ десетки създатели, съгласно устава за два месеца. Някои като Милена Йоич останаха с години. Други като Кольо Манев оползотвориха престоя в Париж, с цел да продават творбите си в България, единствено наименованията на които бяха френски. Никой от стажантите платени от министерството на културата, по разбираеми аргументи, не приближи Иля Паунов. Той нямаше нищо общо с академичното изобразяване, нито се опасяваше „ от какво ще каже някой “. Пълна диаметралност на " миропомазаните " комфортни за властта емигранти отпред с Минко Балкански. Иля Паунов печелеше самичък, без помощ от на никое място, с помощта на гения си. Нито франкофонски бонуси, нито стипендии стигаха до него. Дори не участваше в изложения. Вероятно би желал, само че никой не го канеше. Бохем, българинът бе почитан на Монтмартър, тъй като неговите произведения се продаваха най-вече. Иля изкарваше положителни пари и харчеше с обсег. Щедър и милосърден, той беше кадърен да развесели даже и най-унилата компания. Вероятно самообразован, само че извънредно талантлив. Отличен рисувач, Иля нахвърляше за минути, с въглен, молив, или четка - скици на Парижката Света Богородица, Мостовете на Сена, Сакре Кьор и несъмнено - Айфеловата кула. Продаваше ги като топъл самун.
Някъде към края на деветдесетте години, ме помолиха да разведа български публицисти из Париж. Не бях гледал повече от 20 години българска телевизия и не знаех кой е Александър Авджиев. Запознах се с него в хотела, в който бяха отседнали, той и неговият оператор. Започнахме обиколката с моята кола. Тогава придвижването беше по-лесно от в този момент. Забележителностите в Париж са в обилие. За мен разходка с българи постоянно ми е доставяла наслаждение. Постепенно публицистите започнаха да ме питат за живота на сънародниците ни. Вместо да им изяснявам, стопирах колата на улица Мира, пред кръчмата на Бай Симо. Не беше належащо да изяснявам, че всички гости са с документи на „ политически емигранти “. В кръчмата от време на време ставаше дума за политика, само че в множеството случаи се говореше за битови проблеми и търсене на работа. Бай Симо беше нещо като „ Странджата “. Някои от сънародниците ни се хранеха на вересия. Под тезгяха имаше кочан с имена на длъжници, които в никакъв случай не му се издължиха. При влизането ни, миризмата на кебапчета и шкембе супа накара публицистите от София да се почувстват като вкъщи. На тезгяха се беше подпрял Иля Паунов. Като споделих на Сашо Авджиев кой е той, журналиста изпадна във екстаз. Връзката се реализира непринудено и бе полята с многочислени наздравици. Иля Паунов заплати сметката, дружно с пиенето, което не беше малко. След обяда цялата група се упъти към Монтмартър, където се намират художниците. Триножника на българина имаше непокътнато място. Журналистите видяха по какъв начин Иля рисува и по какъв начин продава. Операторът снимаше, а Сашо разясняваше. Денят завърши с посещаване на печатницата на Иля Паунов. Тя беше част от неговия дом. От другата страна на хълма – тясна и мрачна, както всички работилници на шивачи или производители на сувенири. Художникът разполагаше с ръчна преса за щемпел на литографии. Рисуваше върху шупливи камъни, мокреше ги с цел да разграничи мастилото от белите полета и печаташе лист по лист. Тиражите надлежно бяха лимитирани, факт който повдигаше цената на афиша. Сашо попита дали може да си вземе един. Иля разтвори ръце и с нормалната си благотворителност предложения гостите да си вземат колкото афиши желаят. Вероятно доста хора са видяли този репортаж излъчен по Българска национална телевизия. Аз не съм го видял и не знам дали Сашо Авджиев е предал на българската аудитория това което желаех да се знае - Иля Паунов беше същински българин, благодарен на Франция.
Аз от моя страна продължих да навестявам Бай Симо и да хапвам шкембе понякога с Иля Паунов. Той стартира да посещава България и да прави планове за дефинитивно завръщане. В родния си град Хисаря беше построил „ Айфелова кула “. До нея строеше хотел за другари с формата на галактическа паница. Десетки пъти ме е канил да му гостувам. Аз слушах с едно ухо и се колебаех. Иля настояваше. Описваше купоните, които подвига с най-хубавите пловдивчанки с цел да ме убеди. Той не знаеше, че в никакъв случай не съм бил нощна птица и че очите ми се затварят постоянно в 22 часа.
След представянето на една от моите книги в Пловдив споделих, че на другия ден потеглям за Хисаря да видя моят другар Иля Паунов. Няколко от хората с които бях, дадоха отговор в глас – „ Той умря неотдавна! “ Изпитах това, което всеки човек изпитва, когато научи, че част от живота му е отлетяла вечно. „ Ще отида въпреки всичко. “ - открих сили да кажа аз - „ Там има неща които желая да видя “. Убеден бях, че му дължа най-малко това. Един от присъстващите ме попита дали мога да взема сестра му до Хисаря, която ще продължи за Казанлък. Приех несъмнено. С компания времето минава по-бързо.
Още с влизането в Хисаря стопирах пред една жена, която продаваше плодове и зеленчуци на улицата.
Къде се намира „ Айфеловата кула “? - попитах.
Карай все напряко до моста – отвърна продавачката.
Почувствах злост в погледа на дамата до мен, само че не споделих нищо. На моста двама старци се бяха подпрели и очевидно не бързаха за на никое място. Отново стопирах и попитах за кулата. Пътничката ми не изчака отговора и стартира да ме обсипва с остри упреци, че се майтапя с хората. Че нямам право да действам по този метод, без значение, че пребивавам в Париж и така нататък Един от старците се надвеси към мен и уточни с ръка към дъното на улицата. Аз завих по моста и след няколко минути видях високата повече от 10 метра „ Айфеловата кула “ на моят другар. Слязох от колата. На вратата имаше табела, че обекта е защитаван и влизането неразрешено. Моята пътничка също се приближи и видя последната творба на Иля Паунов. И двамата мълчахме. Преди да се качи на рейса за Казанлък, тя ми се извини и прошепна: „ Жалко, че никой нищо не знае за този човек ".
Някъде към края на деветдесетте години, ме помолиха да разведа български публицисти из Париж. Не бях гледал повече от 20 години българска телевизия и не знаех кой е Александър Авджиев. Запознах се с него в хотела, в който бяха отседнали, той и неговият оператор. Започнахме обиколката с моята кола. Тогава придвижването беше по-лесно от в този момент. Забележителностите в Париж са в обилие. За мен разходка с българи постоянно ми е доставяла наслаждение. Постепенно публицистите започнаха да ме питат за живота на сънародниците ни. Вместо да им изяснявам, стопирах колата на улица Мира, пред кръчмата на Бай Симо. Не беше належащо да изяснявам, че всички гости са с документи на „ политически емигранти “. В кръчмата от време на време ставаше дума за политика, само че в множеството случаи се говореше за битови проблеми и търсене на работа. Бай Симо беше нещо като „ Странджата “. Някои от сънародниците ни се хранеха на вересия. Под тезгяха имаше кочан с имена на длъжници, които в никакъв случай не му се издължиха. При влизането ни, миризмата на кебапчета и шкембе супа накара публицистите от София да се почувстват като вкъщи. На тезгяха се беше подпрял Иля Паунов. Като споделих на Сашо Авджиев кой е той, журналиста изпадна във екстаз. Връзката се реализира непринудено и бе полята с многочислени наздравици. Иля Паунов заплати сметката, дружно с пиенето, което не беше малко. След обяда цялата група се упъти към Монтмартър, където се намират художниците. Триножника на българина имаше непокътнато място. Журналистите видяха по какъв начин Иля рисува и по какъв начин продава. Операторът снимаше, а Сашо разясняваше. Денят завърши с посещаване на печатницата на Иля Паунов. Тя беше част от неговия дом. От другата страна на хълма – тясна и мрачна, както всички работилници на шивачи или производители на сувенири. Художникът разполагаше с ръчна преса за щемпел на литографии. Рисуваше върху шупливи камъни, мокреше ги с цел да разграничи мастилото от белите полета и печаташе лист по лист. Тиражите надлежно бяха лимитирани, факт който повдигаше цената на афиша. Сашо попита дали може да си вземе един. Иля разтвори ръце и с нормалната си благотворителност предложения гостите да си вземат колкото афиши желаят. Вероятно доста хора са видяли този репортаж излъчен по Българска национална телевизия. Аз не съм го видял и не знам дали Сашо Авджиев е предал на българската аудитория това което желаех да се знае - Иля Паунов беше същински българин, благодарен на Франция.
Аз от моя страна продължих да навестявам Бай Симо и да хапвам шкембе понякога с Иля Паунов. Той стартира да посещава България и да прави планове за дефинитивно завръщане. В родния си град Хисаря беше построил „ Айфелова кула “. До нея строеше хотел за другари с формата на галактическа паница. Десетки пъти ме е канил да му гостувам. Аз слушах с едно ухо и се колебаех. Иля настояваше. Описваше купоните, които подвига с най-хубавите пловдивчанки с цел да ме убеди. Той не знаеше, че в никакъв случай не съм бил нощна птица и че очите ми се затварят постоянно в 22 часа.
След представянето на една от моите книги в Пловдив споделих, че на другия ден потеглям за Хисаря да видя моят другар Иля Паунов. Няколко от хората с които бях, дадоха отговор в глас – „ Той умря неотдавна! “ Изпитах това, което всеки човек изпитва, когато научи, че част от живота му е отлетяла вечно. „ Ще отида въпреки всичко. “ - открих сили да кажа аз - „ Там има неща които желая да видя “. Убеден бях, че му дължа най-малко това. Един от присъстващите ме попита дали мога да взема сестра му до Хисаря, която ще продължи за Казанлък. Приех несъмнено. С компания времето минава по-бързо.
Още с влизането в Хисаря стопирах пред една жена, която продаваше плодове и зеленчуци на улицата.
Къде се намира „ Айфеловата кула “? - попитах.
Карай все напряко до моста – отвърна продавачката.
Почувствах злост в погледа на дамата до мен, само че не споделих нищо. На моста двама старци се бяха подпрели и очевидно не бързаха за на никое място. Отново стопирах и попитах за кулата. Пътничката ми не изчака отговора и стартира да ме обсипва с остри упреци, че се майтапя с хората. Че нямам право да действам по този метод, без значение, че пребивавам в Париж и така нататък Един от старците се надвеси към мен и уточни с ръка към дъното на улицата. Аз завих по моста и след няколко минути видях високата повече от 10 метра „ Айфеловата кула “ на моят другар. Слязох от колата. На вратата имаше табела, че обекта е защитаван и влизането неразрешено. Моята пътничка също се приближи и видя последната творба на Иля Паунов. И двамата мълчахме. Преди да се качи на рейса за Казанлък, тя ми се извини и прошепна: „ Жалко, че никой нищо не знае за този човек ".
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ