Да се откажеш от бащината къща
Гледам, чувам и чета по какъв начин македонските историци от девет кладенеца вода носят да потвърдят, че Гоце Делчев бил македонец, макар че самият той приживе нееднократно се е заявил като етнически българин! Гледам ги по какъв начин с празен взор се вайкат, кършат пръсти и вършат изкуствено дишане на агонизиращата подправена история кроена по мярката на македонистката идеология. История, написана с цел да популяризира и оправдае спечелилите и да сатанизира и накаже победените. Напук на безспорните исторически обстоятелства.
Живи да ги ожалееш тия македонски „ историчари “. Имам възприятието, че дори сами не си имат вяра на това което настояват. Но Македонската историография наподобява на църковен канон. Не предстои на разискване. Никакви доказателства не оказват помощ – вярата им е по-силна от разсъдъка.
Давам си сметка за провалите които подправената и пренадута история по времето на някогашна Югославия е произвела в съзнанието им. Днес, в ерата на интернет, когато историческите източници излязоха от архивохранилищата и плъзнаха в обществените мрежи, македонците са шокирани и не могат да повярват, че всичко което са учили в югославските учебни заведения, в което са вярвали и което са възприели като част от личната си персона, е неистина. Дим и прахуляк. И се пробвам да схвана хаоса в който се мята съзнанието им.
От чисто човешка позиция, знам какъв брой е мъчно да изживееш катарзиса от юго-македонската комунистическа агитация която беше проникнала освен в учебниците по история, само че и в литературата, театъра, кинематографията, изкуството, медиите и прочие Култът към Тито, мантрите за „ братството и единството “, за стандарта на живот, за „ българските фашистки окупатори “ и прочие, бяха просветителната матрица за македонизирането, югославянизирането и сърбизирането на българите, която, за жалост, продължава да работи и в този момент. Върху тази матрица е построено уверението, че родните им братя са най-големите им врагове, а окупаторите им са най-големите другари!?
Никак не е елементарно да осъзнаеш, че всичко което си учил и възприел като част от себе си, е неистина и да тръгнеш отначало да пренареждаш познанията си и да опознаваш света към тебе. Все едно си схванал, че дамата с която си живял, обичал и боготворил, те е лъгала и изневерявала. Трябва в действителност голямо изпитание, с цел да преглътнеш и преосмислиш това което ти се е случило. И никой не може да ти помогне. Трябва самичък да го преодолееш. Не всеки може и е подготвен да го направи, тъй като това по никакъв начин не се реализира елементарно и бързо. Някои съумяват, други не.
Повечето македонци, само че и българи в Западните околности, три десетилетия след пропастта на юго-комунистическата химера, към момента с носталгия и трогване си мислят за нея. Тя сякаш е кодирана в съзнанието им и не могат да се освободят от нея. Те, и освен те, бяха възпитавани да обичат окупаторите си повече от родните си братя. Днес е доста по-трудно да не помнят остарялото, в сравнение с да научат и да възприемат нещо ново. Но безспорна истина няма – тя е единствено непосилен развой на нейното осъзнаване.
Ето за какво България не може и не трябва да се помири с подправянето на българската история в Македония. Фалшивата история създава подправено национално съзнание което не почива върху исторически обстоятелства, а върху митология. В казусът с Македония и на умишлено възпитавани и отглеждани антибългарски усеща които около всичко останало са и рискови за българите и за България, само че и за македонците и Македония.
Държавата е въпреки всичко нещо прекомерно съществено и не може да се гради върху подправени културни основи и опълчване против съседите. Истинските неща виреят върху истината. Добрите неща се реализират с успеха на положителното над злото.
Един зачатъчен политик в Македония, се опитваше да изясни, че макар че се е заявил като етнически българин, Гоце Делчев трябвало да бъде оставен на македонците като идентификационна матрица, тъй като другояче те щели да се разпознават с комунистическите юго-македонски водачи като Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров и прочие!? Фактите приказват, че даже и те са българи, макар че са били безнадеждни юго-комунисти и носители на най-черната антибългарска агитация.
Съвременна България никога не трябва да повтори грешката на българските комунисти които са правили референдум в Благоевградски окръг и са предали костите на Гоце Делчев на Македония. Последствията от тия изменнически дейности са били съдбовни и за България и за Македония и се усещат и през днешния ден. Предаването на Гоце Делчев и на цялата плеяда българи възрожденци воювали за самостоятелна Македония, значи да се признаят откровените неистини и фалшификации на юго-македонската историография и да се легитимира антибългарската агитация в Македония. Да се настройват и възпитават цели генерации в дух на ненавист и пренебрежение към българите и България.
България не трябва да допусне това освен поради личното си национално достолепие и ползи, освен поради паметта на българските революционери дали живота си за свободата и построяването на актуалната македонска страна, само че и поради ползите на самата Македония.
Македония не може да стане членка на Европейския съюз, преди да е решила всички противоречиви въпроси със съседите си. Европа не желае да внася балканските разногласия които могат да я взривят от вътрешната страна. Решаването на изкуствено основаните исторически разногласия сред България и Македония, с изключение на несъмнено, вътрешните промени според европейските критерии, е неотложно и неизбежно за оздравяването на самата Македония и трайно омиротворяване на Балканите. Пренебрегването или замитането на проблемите поради външни или дневно-политически ползи, би било следващото историческо закононарушение. Впрочем, българите желаят единствено да се обясни и признае историческата истина. Как самоопределящите се днешни македонци ще съчетават македонското си съзнание с българското съзнание на техните предшественици и с българската история – това си е техен проблем.
Почти идентични са тлеещите проблеми сред Р България и Р Сърбия. Не единствено поради продължаващата нападателна политика на дебългаризация и обезлюдване на Западните околности. Историческите фалшификации и антибългарската агитация в Р Сърбия, по нищо не се разграничават от тези в Република Северна Македония. На моменти дори са и по-интензивни и брутални. Псевдо-историческите спекулации в Южна Сърбия във връзка отбелязването на 100-годишнината от Първата международна и Балканските войни, преувеличаването на „ зверствата на Българската войска “ в Поморавието, нападателната антибългарска акция на Сръбската православна черква, канонизацията на „ Сурдулишките мъченици “, отводът да се уважи паметта и да се сложи паметна плоча на жертвите от погромът в Босилеградско като сигнал за национално помиряване сред българи и сърби, героизирането на четническия поручик Коста Печанац, тиражирането на етнически и териториални искания към България по сръбските медии, популяризирането на псевдо-научната доктрина за „ сърбошопската “ нация на територията на България, промовирането на противоречиви хрумвания, събития и персони в българското обществено пространство – всичко това е единствено част от мрачната картина която към момента се крие зад протоколарните дипломатически срещи и лицемерни политически изявления на конференциите за „ най-хубавите в историята “ връзки сред България и Сърбия.
Европейският опит и интернационалната процедура ни учат, че проблемите сред страните не трябва да се замитат. Те би трябвало да се разпознават и вземат решение колкото и мъчително да е това. И без значение какъв брой време ще продължи.
Българската позиция против похищенията върху българската история от страна на македонската историография, и изключително изявленията на външния министър Екатерина Захариева и министъра на защитата Красимир Каракачанов, заслужават възторженостти.
Но българската позиция против похищенията на сръбската историография върху българската история, е под всяка рецензия. Това освен окуражава сръбската националистическа агитация против България и подхранва евроскептицизма, само че и пречи на процеса на европеизирането и омиротворяването на Балканите.
Балканските проблеми почиват върху Версайското завещание и не могат да се вземат решение с способите и риториката на 19-ти век. Европа се отърси от от това завещание. След епохи войни, европейските политици осъзнаха, че бъдещето не може да се гради върху окупацията на непознати територии и асимилацията на непознати нации и малцинства. Мирът, разбирателството и съдействието сред народите и страните не може да се реализира с преиначаването на историческите обстоятелства, а в противен случай, с тяхното признание и уважаване. Не съм сигурен, че тази елементарна истина е осъзната и призната в Балканските столици. Особено в Белград и Скопие. Даже и в София.
Тази година Сърбия и България означиха 140 години от установяването на дипломатически връзки. Което не е напълно правилно, заради спирането на държавния континуитет на Сърбия по време на съществуването на Югославия. София пое тази изобретателно подхвърлена топка от Белград, може би като демонстрация на благосклонност и подготвеност за разговор. Дано да не е от незнание.
Нека да го приемем по този начин. Но по какъв начин да приемем цялостното безмълвие във връзка 100 годишнината от подписването на Ньойския контракт? Като че ли комфортно забравяме, че и в Сърбия, освен в Македония, историческите фалшификации и антибългарската агитация са издигнати на равнище на църковен канон. И това не трябва да се не помни, даже и когато Сърбия дава ордени на българските политици, а сръбския външен министър им пее на ухо известни български песни.
Обединена Европа е построена върху руините на Версайското завещание. Балканите няма по какъв начин да станат част от Европа върху наследството на Ньой, Дейтън или Куманово. Защото европеизирането на Балканите, не е единствено отваряне и затваряне на преговорни глави. Това е сложен и дългогодишен културно-исторически развой в който постепенно се стопяват пропагандните наслагвания от предишното.
В последна сметка, идеологиите са краткотрайни. Понякога и страните. Но народите остават. Ние, които имахме злополучната орис да се родим в Югославия, имахме опция да забележим по какъв начин някои наши сънародници се изживяваха като „ югославяни “ на стадионите и на концертите на Лепа Брена. И се заявиха като такива. Днес някои от тях се наскърбяват когато им припомниш това минало. Не съм сигурен че са си извадили поука. А би трябвало. За да могат да погледнат по-трезво на сегашните си национални и идеологически заблуждения.
----------
Авторът е шеф на Културно-информационния център в Босилеград, Западните покрайнини
Живи да ги ожалееш тия македонски „ историчари “. Имам възприятието, че дори сами не си имат вяра на това което настояват. Но Македонската историография наподобява на църковен канон. Не предстои на разискване. Никакви доказателства не оказват помощ – вярата им е по-силна от разсъдъка.
Давам си сметка за провалите които подправената и пренадута история по времето на някогашна Югославия е произвела в съзнанието им. Днес, в ерата на интернет, когато историческите източници излязоха от архивохранилищата и плъзнаха в обществените мрежи, македонците са шокирани и не могат да повярват, че всичко което са учили в югославските учебни заведения, в което са вярвали и което са възприели като част от личната си персона, е неистина. Дим и прахуляк. И се пробвам да схвана хаоса в който се мята съзнанието им.
От чисто човешка позиция, знам какъв брой е мъчно да изживееш катарзиса от юго-македонската комунистическа агитация която беше проникнала освен в учебниците по история, само че и в литературата, театъра, кинематографията, изкуството, медиите и прочие Култът към Тито, мантрите за „ братството и единството “, за стандарта на живот, за „ българските фашистки окупатори “ и прочие, бяха просветителната матрица за македонизирането, югославянизирането и сърбизирането на българите, която, за жалост, продължава да работи и в този момент. Върху тази матрица е построено уверението, че родните им братя са най-големите им врагове, а окупаторите им са най-големите другари!?
Никак не е елементарно да осъзнаеш, че всичко което си учил и възприел като част от себе си, е неистина и да тръгнеш отначало да пренареждаш познанията си и да опознаваш света към тебе. Все едно си схванал, че дамата с която си живял, обичал и боготворил, те е лъгала и изневерявала. Трябва в действителност голямо изпитание, с цел да преглътнеш и преосмислиш това което ти се е случило. И никой не може да ти помогне. Трябва самичък да го преодолееш. Не всеки може и е подготвен да го направи, тъй като това по никакъв начин не се реализира елементарно и бързо. Някои съумяват, други не.
Повечето македонци, само че и българи в Западните околности, три десетилетия след пропастта на юго-комунистическата химера, към момента с носталгия и трогване си мислят за нея. Тя сякаш е кодирана в съзнанието им и не могат да се освободят от нея. Те, и освен те, бяха възпитавани да обичат окупаторите си повече от родните си братя. Днес е доста по-трудно да не помнят остарялото, в сравнение с да научат и да възприемат нещо ново. Но безспорна истина няма – тя е единствено непосилен развой на нейното осъзнаване.
Ето за какво България не може и не трябва да се помири с подправянето на българската история в Македония. Фалшивата история създава подправено национално съзнание което не почива върху исторически обстоятелства, а върху митология. В казусът с Македония и на умишлено възпитавани и отглеждани антибългарски усеща които около всичко останало са и рискови за българите и за България, само че и за македонците и Македония.
Държавата е въпреки всичко нещо прекомерно съществено и не може да се гради върху подправени културни основи и опълчване против съседите. Истинските неща виреят върху истината. Добрите неща се реализират с успеха на положителното над злото.
Един зачатъчен политик в Македония, се опитваше да изясни, че макар че се е заявил като етнически българин, Гоце Делчев трябвало да бъде оставен на македонците като идентификационна матрица, тъй като другояче те щели да се разпознават с комунистическите юго-македонски водачи като Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров и прочие!? Фактите приказват, че даже и те са българи, макар че са били безнадеждни юго-комунисти и носители на най-черната антибългарска агитация.
Съвременна България никога не трябва да повтори грешката на българските комунисти които са правили референдум в Благоевградски окръг и са предали костите на Гоце Делчев на Македония. Последствията от тия изменнически дейности са били съдбовни и за България и за Македония и се усещат и през днешния ден. Предаването на Гоце Делчев и на цялата плеяда българи възрожденци воювали за самостоятелна Македония, значи да се признаят откровените неистини и фалшификации на юго-македонската историография и да се легитимира антибългарската агитация в Македония. Да се настройват и възпитават цели генерации в дух на ненавист и пренебрежение към българите и България.
България не трябва да допусне това освен поради личното си национално достолепие и ползи, освен поради паметта на българските революционери дали живота си за свободата и построяването на актуалната македонска страна, само че и поради ползите на самата Македония.
Македония не може да стане членка на Европейския съюз, преди да е решила всички противоречиви въпроси със съседите си. Европа не желае да внася балканските разногласия които могат да я взривят от вътрешната страна. Решаването на изкуствено основаните исторически разногласия сред България и Македония, с изключение на несъмнено, вътрешните промени според европейските критерии, е неотложно и неизбежно за оздравяването на самата Македония и трайно омиротворяване на Балканите. Пренебрегването или замитането на проблемите поради външни или дневно-политически ползи, би било следващото историческо закононарушение. Впрочем, българите желаят единствено да се обясни и признае историческата истина. Как самоопределящите се днешни македонци ще съчетават македонското си съзнание с българското съзнание на техните предшественици и с българската история – това си е техен проблем.
Почти идентични са тлеещите проблеми сред Р България и Р Сърбия. Не единствено поради продължаващата нападателна политика на дебългаризация и обезлюдване на Западните околности. Историческите фалшификации и антибългарската агитация в Р Сърбия, по нищо не се разграничават от тези в Република Северна Македония. На моменти дори са и по-интензивни и брутални. Псевдо-историческите спекулации в Южна Сърбия във връзка отбелязването на 100-годишнината от Първата международна и Балканските войни, преувеличаването на „ зверствата на Българската войска “ в Поморавието, нападателната антибългарска акция на Сръбската православна черква, канонизацията на „ Сурдулишките мъченици “, отводът да се уважи паметта и да се сложи паметна плоча на жертвите от погромът в Босилеградско като сигнал за национално помиряване сред българи и сърби, героизирането на четническия поручик Коста Печанац, тиражирането на етнически и териториални искания към България по сръбските медии, популяризирането на псевдо-научната доктрина за „ сърбошопската “ нация на територията на България, промовирането на противоречиви хрумвания, събития и персони в българското обществено пространство – всичко това е единствено част от мрачната картина която към момента се крие зад протоколарните дипломатически срещи и лицемерни политически изявления на конференциите за „ най-хубавите в историята “ връзки сред България и Сърбия.
Европейският опит и интернационалната процедура ни учат, че проблемите сред страните не трябва да се замитат. Те би трябвало да се разпознават и вземат решение колкото и мъчително да е това. И без значение какъв брой време ще продължи.
Българската позиция против похищенията върху българската история от страна на македонската историография, и изключително изявленията на външния министър Екатерина Захариева и министъра на защитата Красимир Каракачанов, заслужават възторженостти.
Но българската позиция против похищенията на сръбската историография върху българската история, е под всяка рецензия. Това освен окуражава сръбската националистическа агитация против България и подхранва евроскептицизма, само че и пречи на процеса на европеизирането и омиротворяването на Балканите.
Балканските проблеми почиват върху Версайското завещание и не могат да се вземат решение с способите и риториката на 19-ти век. Европа се отърси от от това завещание. След епохи войни, европейските политици осъзнаха, че бъдещето не може да се гради върху окупацията на непознати територии и асимилацията на непознати нации и малцинства. Мирът, разбирателството и съдействието сред народите и страните не може да се реализира с преиначаването на историческите обстоятелства, а в противен случай, с тяхното признание и уважаване. Не съм сигурен, че тази елементарна истина е осъзната и призната в Балканските столици. Особено в Белград и Скопие. Даже и в София.
Тази година Сърбия и България означиха 140 години от установяването на дипломатически връзки. Което не е напълно правилно, заради спирането на държавния континуитет на Сърбия по време на съществуването на Югославия. София пое тази изобретателно подхвърлена топка от Белград, може би като демонстрация на благосклонност и подготвеност за разговор. Дано да не е от незнание.
Нека да го приемем по този начин. Но по какъв начин да приемем цялостното безмълвие във връзка 100 годишнината от подписването на Ньойския контракт? Като че ли комфортно забравяме, че и в Сърбия, освен в Македония, историческите фалшификации и антибългарската агитация са издигнати на равнище на църковен канон. И това не трябва да се не помни, даже и когато Сърбия дава ордени на българските политици, а сръбския външен министър им пее на ухо известни български песни.
Обединена Европа е построена върху руините на Версайското завещание. Балканите няма по какъв начин да станат част от Европа върху наследството на Ньой, Дейтън или Куманово. Защото европеизирането на Балканите, не е единствено отваряне и затваряне на преговорни глави. Това е сложен и дългогодишен културно-исторически развой в който постепенно се стопяват пропагандните наслагвания от предишното.
В последна сметка, идеологиите са краткотрайни. Понякога и страните. Но народите остават. Ние, които имахме злополучната орис да се родим в Югославия, имахме опция да забележим по какъв начин някои наши сънародници се изживяваха като „ югославяни “ на стадионите и на концертите на Лепа Брена. И се заявиха като такива. Днес някои от тях се наскърбяват когато им припомниш това минало. Не съм сигурен че са си извадили поука. А би трябвало. За да могат да погледнат по-трезво на сегашните си национални и идеологически заблуждения.
----------
Авторът е шеф на Културно-информационния център в Босилеград, Западните покрайнини
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ