Главни герои на отминалата седмица бяха паметникът пред НДК и

Главни герои на отминалата седмица бяха паметникът пред НДК и ромите. Интересното е, че си наподобяват. Не, не по това, че са грозни. Има доста красиви циганки. И роми. И доста буйни. А и паметникът напълно не може да бъде наименуван противен – той просто е артикул на по-трудна за схващане модернистична хармония. Не е като триизмерна илюстрация със светещи очи от учебник за пети клас. Друг въпрос е до каква степен удачно естетиката му си партнираше с идеологическия монументализъм на соца.

Паметникът и ромите си наподобяват по друго – оставени са от обществото сами да се срутят и то желае да се отърве от тях.

Разбира се, разлика в отърваването има. За паметника е задоволително да бъде съборен и толкоз. Това е една допустима позиция със своите символни и материални причини. И таман тя беше преобладаваща в дългогодишните диспути. Нищо че, когато потеглиха багерите, множеството нейни бранители избраха внимателно да замълчат и даже да настояват, че диспути изобщо не е имало. Така или другояче, тази история е стихия в чаша вода, която демонстрира, че продължаваме да не знаем какво да вършим с близкото си минало.

Ромите обаче не са монумент, не са и документ, гласуван в Народното събрание, а са живи хора, които изпитват човешко страдалчество и болежка. Достатъчно е да видиш фрагментите с така наречените им противозаконни къщи сред камарите с отпадък, с цел да го усетиш.
Отърваването от ромите до момента ставаше със затварянето им в гета и договаряне с циганските барони да ги държат в послушание, а и да ги карат да гласоподават за който би трябвало. Случаят в Асеновград и някои предхождащи го обаче демонстрираха, че това работи все по-трудно. Примитивните задръжки от родово-кланов вид не удържат насилието и то стартира да избива в междуетнически спорове.

Пък и незабавно се намират политици, които да вършат видимо национално загрижени изявления, а в действителност да подтикват към разпра. И фенове на юмручната правдивост се стичат от всички краища на страната.

Но това не е най-опасното. Най-опасното е, че българинът в себе си към този момент се е отказал да живее с ромите в едно общество, внушено му е, че те са опасността за нацията и в случай че не се оправи с тях, ще го унищожат физически. Няма да го има повече.
Ето тук някъде е краят на ромската интеграция, тъй като тя стартира от главите на хората. И не от малцинството, а от болшинството.

Полицаи отново стачкуваха, че заплатите им са обидно дребни, а униформите остарели. Трогнаха обаче единствено властта, която гледа да си няма неприятности, само че не и обществото. Защото нашата полиция ни пази единствено в кичозната ария на Веселин Маринов. Иначе хората, изключително по селата, не усещат да ги пази, а още по-малко я одобряват за „ наша ”.

Тя в най-хубавия случай си е основала известност на държавна принуда, а в по-лошия – на обвързвана с престъпния контингент. Българският служител на реда през днешния ден в действителност има сериозен проблем, само че той е основно имиджов. За да се бори със злото, би трябвало да принадлежи на положителното. А това в съответния случай значи на дребните общности, сходно на учителя, свещеника или лекаря. Да стане част от мрежите на човешка взаимност, до момента в който още ги има. Което към този момент не е въпрос на заплати и униформи, а на просвета. И освен на редовите служители на реда, а на първо място на техните началници. Не знам по какъв начин се е основало убеждението, че за силовите структури са подобаващи по-семпли хора.

Скандалът сред Бетина Жотева и Къдринка Къдринова, стигнал тази седмица и до парламентарната зала, е не толкоз в това, че Жотева е изпуснала на нервна почва фраза, която Къдринова е разчела като опасност, колкото че член на Съвет за електронни медии си разрешава политически квалификации. И по този начин нарушава закона, който изисква от медийния регулатор самостоятелност, в това число и на първо място политическа.

Къдринова обаче би трябвало да е признателна на Жотева, тъй като единствено завоюва от абсурда. Веднъж, че съумя да се изкара почтена жертва, макар предпоставения отговор, който се съдържаше във въпроса й. И повторно, тъй като така нареченото закриване на Радио „ България ”, чийто разгорещен бранител тя се явяваше в дебата, беше забравено. Никой повече не обели дума, че не можеш да закриеш радио, което от години не съществува, а се е трансформирало в няколко уеб страницата, съвсем без визити. И че не е работа на БНР да поддържа уеб сайтове, а да прави и излъчва стратегии. Никой повече не загатна и че стратегиите на Радио „ България ” на непознати езици са излишък от Студената война, основани като агитационен отговор на заглушаваните „ противников радиостанции ” с излъчвания на български език.

Днес тези стратегии не биха могли да имат нито публика, нито смисъл, само че за тях продължава да се планува финансиране. Затова би трябвало час по-скоро лицензиите им да се заличат, а бюджетът им да се пренасочи към отзивчиво ефикасни действия на БНР.

Там към този момент могат да намерят ново място работещите в Радио „ Българя ”, съгласно компетентността и желанията си, в случай че казусът е тяхната отбрана, а не, както Жотева си разреши да изрече на глас, неизживени комунистически пристрастния.