Когато голямата стрелка на часовника показва 5 след 12 часа
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Един различен китайски античен мъдрец – Сун Дзъ (ок. 544–496 година пр.н.е., въпреки че някой историци считат, че е живял през така наречен „ Период на воюващите царства “ от 403 до 221 година пр.н.е.), пръв осъзнал обстоятелството, че планирането не работи в среда на съревнование, защото съперничещите си проекти водят до непредвидени обстановки.
Това е единствено един от разновидностите, когато в едно общество държавното ръководство работи в изискването на неравновесие. В изискванията на съперничещи си политически доктрини, векторите на политическа интензивност както на съперничещите си политически обединения, по този начин и на обособените политически ангажирани човеци, са разнообразни както по посока, по този начин и като безспорни стойности.
Предварителните прогнози за резултата от това взаимоотношение с течение на времето освен че са изцяло вероятностни, само че и с цел да бъдат въобще направени наложително се употребяват редукционни модели, които са опростени по отношение на действителността. Сам по себе си подобен метод е прекомерно рисков с оглед приемането на достоверни резултати, само че въпреки това би било въобще невероятно да се прави прогнозиране, когато търсеният взор в бъдещето е функционалност на прекалено много действителни величини, които в една или друга степен въздействат върху проучвания развой. Такава е действителността при либерализма.
В страни, където либерализмът е преобладаващата политическа теория, не са реализуеми дълготрайни проекти за обществен инженеринг, защото системата за държавно ръководство, функциониращи в среда на съревнование, не е в положение да реализира линейност на развиването. Тоест в случай че обещано влияние върху обществено-политическата действителност в даден миг докара до избран резултат, то влияние от същото естество в някой идващ миг при линейните системи на държавност би довело до същия по качество резултат, като е допустимо той да търпи само количествено изменение. Разбира се, тази процедура не е повторяема до безграничен брой пъти, защото в един миг количествените натрупвания неизбежно биха довели до качествено изменение на обстановката.
Тоталитарните режими са един добър образец за това по какъв начин неналичието на конкуриращи политически доктрини е удобен фактор за обмисляне на обществено-икономическото развиване. Но, както сподели по незаобиколим метод историята, опцията за доминиране на една единствена политическа теория през даден интервал единствено видимо основава удобни условия заради неналичието на съперничеща среда, за планово обществено-икономическо развиване. В този случай внезапно се усилват проектите за взимане на волунтаристични решения, което, като резултат от количествено струпване, по законите на диалектиката, води до качествено изменение. Най-често до провал на системата, във типа, в който е съществувала. Убедителен образец е четиригодишният проект в Германия, признат през 1936 година, въпреки и подсилен от огромна част от едрия капитал в страната. В своя меморандум на Четиригодишния проект, есента на 1936 година, Адолф Хитлер подрежда. „ Първо, немската войска би трябвало да бъде подготвена за деяние в период от четири години. Второ: немската стопанска система би трябвало да бъде подготвена за война в период от четири години “. По-малко от три години по-късно, през август 1939 година, адмирал Вилхелм Канарие, шеф на военното разузнаване, написа до Ханс Берид Гизевиус (1904–1974 г.), антинацист, вицеконсул в Цюрих: „ Това значи краят на Германия “, откакто схваща, че е издадена заповедта за нахлуване над Полша.
Именно подобен, пагубен, е хронологичният завършек на режима на военачалник Франциско Франко (1936–1975 г.), на Дуче Бенито Мусолини (1922–1945 г.), на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер (1933–1945 г.).
Парадигмата на тоталитарно ръководство е приложена при опита в Съветска Русия (1917–1991 г.) и по-късно в целия Съветски съюз (1922–1991 г.) за действие на държавен социализъм въз основа на интерпретацията на Владимир Илич Улянов (Ленин) (1870–1924 г.) за опцията опция на капиталистическата обществено-политическа система да бъде открита и да получи развиване и в една изостанала икономическа страна, обратно на теоретичните постановки на основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс (1818–1883 г.) и Фридрих Енгелс (1820–1895 г.), стигна до своя провал освен там, само че и във всички останали страни от Източна Европа, възприели руския модел за държавност.
Тези обстоятелства за неуспеха на европейския модел на държавен социализъм са неотменна част от аргументацията на апологетите на демократичната теория, с цел да потвърждават преимуществото ѝ пред всички колективистични теории за устройство на социума, имплементирани чрез тоталитарни строеве. Тяхната съществена теза е, че само демократичните общества имат капацитета за саморегулация, без да се стига до революционни прояви, които, както свидетелства историята, водят до установяването на тоталитарни режими. Тези събития са изпълнени с трагизъм и многочислени жертви.
Поддръжниците на демократичната идеология обосновават нейните прерогативи с полезностите, на които тя се основава.
Една от най-влиятелните демократични хрумвания е тази, че задачата и оправданието на ръководството е да пази живота, свободата и собствеността на жителите, живеещи в изискванията, основани от него. Ключовото значение, което либерализмът отдава на индивидите (гражданите), е повлияно значително от концепцията за автономността на индивида, дефинирана от Имануил Кант (1724–1804 г.), който на собствен ред е бил повлиян в това отношение от Жан Жак Русо (1712–1778 г.). Макар и самият той представляващ цялост от много разнообразни свои разновидности, общите предпоставки на либерализма са, че демократичната страна би трябвало да бъде водена от полезности, които отразяват многообразието от рационални изказвания по отношение на положителния живот, подсигуряват свободата и равенството на жителите и одобряват, че справедливото систематизиране на богатствата е фактор, нужен за следването на концепцията за добър живот. Като освен това жителите работят самостоятелно в персоналната сфера, защитавана от техните права.
Основните демократични полезности могат да бъдат избрани като плурализъм, независимост, права, тъждество и заслужено систематизиране. Това, което ги прави същностно скъпи е, че те дават опция на индивидите да живеят самостоятелно. Целта на либерализма е да сътвори и да поддържа политически институции, които насърчават тези полезности и посредством тях – насърчават автономността.
Плурализмът съставлява съществена полезност на либерализма. Неговата полезност е предпоставена от схващането на либералите, че съществува несводимо до еднообразие разнообразие на рационални полезности и рационални концепции за добър живот. Както заключава Джон Кекеш в „ Против либерализма “: „ Един политически извод от плурализма е, че ръководството би трябвало да подсигурява равно отнасяне на всяка рационална идея за добър живот, което значи, че то не би трябвало да избира която и да е избрана идея повече от други “.
Но в случай че плурализмът е признание, че съществуват доста разнообразни полезности и концепции за добър живот, тогава свободата е това политическо пространство, в което индивидите могат да избират сред тях, като демократичната теория допуска, е този избор се прави в изискванията на самостоятелност, по тази причина и демократичното ръководство се стреми – най-малко по съмнение, – да основава тези условия. Необходимото изискване за свободен избор е отсъствието на външна насила. Принудата обаче може да бъде и вътрешна – у самия субект. При състояние, че самостоятелните психически дадености – признати отговорности, някаква податливост, привички, ирационални предубеждения или неконтролирани и погрешно ориентирани пристрастености въздействат върху избора, както и в случай че индивидът основава избора си върху неведение, нелепост, операции и агитация, то тогава той работи при приемането на решения в изискванията на не-свобода.
Както заключава Джон Кекеш в монографията си „ Против либерализма “: „... смисленото практикуване на независимост изисква съответни стопански запаси, опазване на здравето, обучение, сигурност и т. н. Само в случай че индивидите стигнат до състояние, в което ще имат идентична опция да се възползват от плурализма, те ще могат да упражняват свободата си свястно “.
Всъщност какво съставлява „ свободата “?
Както е добре известно, актуалното общество може да бъде заслужено към своите жители и перспективно в развиването си единствено когато хармонично съчетава тяхната независимост с активността им за общото богатство. Обаче свободата на един човек има три несводими една към друга сфери на проявяване: фактическата независимост, избрана от богатствата, с които той разполага; формалната независимост, изчерпвана с неговите права в обществото, и цялостната независимост, която той реализира при превъзмогване на духовната си дребнавост. На собствен ред неговата фактическа независимост има три взаимно допълващи се страни: персоналните му качества – физически и духовни, с които той разполага, като употребява за себе си приетата му благосъстоятелност – материални, живи и идеални движимости, с които той законно може да разполага, и общественото му състояние, с което той неотменно разполага. Поради това обособените хора може значително да се разграничават един от различен по фактическата си независимост.
Ето за какво в изискванията на обществена динамичност по посока на увеличение на неравенството в приходите и положенията на разположените по другите етажи на обществената пирамида жители в страните с демократичен вид на представително ръководство, то е налице съкращаване на степента на независимост, доколкото това се отнася до бедните пластове от популацията.
Като че ли се получи обаян кръг. Реалността легитимира лимитираните положителни капацитети на обществено-политическите конструкти в световен мащаб както в предишното, по този начин и в сегашното.
Но излаз при търсенето на парадигма за държавност, която напълно действа в интерес на болшинството от жителите, а не в сгода на ръководещото малцинство (спрямо общата бройка на суверена), съществува.
След наличието дълги години на научния комунизъм, демократичната теория и другите еклектични вариации на „ Третия път “ (включително фашизма и националсоциализма), като тематики на агитация, контрапропаганда, полемики и операции в общественото пространство, осмисленият исторически опит постанова по незаобиколим метод да бъде обоснована Четвъртата идеология – „ Демокрацията на контрола “, фокусирана върху сферата на държавното ръководство.
Този метод се постанова от неоспоримия исторически факт, че не е допустимо преобладаващото болшинство от популацията в една страна да си обезпечи висок стандарт за сметка на едно нищожно малцинство, чрез употреба, машинация, плячкосване и прочие деяние. Затова пък, както свидетелства цялата човешка история, противоположната обстановка, когато ръководещото малцинство се е облагодетелствало за сметка на ръководеното болшинство, е била осъществена неведнъж. България освен не прави изключение, само че тук този развой бива осъществен в крайните си уродливи форми.
Съществуват разнообразни принадлежности за реализиране на надзор от страна на жителите върху сферата на държавното ръководство: Приемане на конституцията и на възможни ремонти в нея само чрез плебисцити (задължително за осъществяване, изговаряне на гласоподавателите); мажоритарен избор, в това число на членовете на държавното управление (набират се единствено сред определените депутати), също и в правосъдната сфера. Изключително активен механизъм е отзоваването на изборна служба и то преди приключването на мандата. За сведение подобен механизъм както във връзка с членовете на Народното събрание и общинските съветници, по този начин и по отношение на съдиите и правосъдните заседатели, съществуваше в предходната, така наречен „ живковска “ конституция, призната през 1971 година, и то едвам след всенародно допитване. Колкото се отнася до рецензията на някои настоящи „ демократи “, че това право е било чисто официално, по отношение на тях е изцяло обоснован въпросът: „ Защо тези конституционни положения не са били доведени до действително приложение чрез съответна законова наредба? “. Разпоредби, които съществуват в доста страни, в това число и в редица американски щати, даже и в квалифицираната от пролибералните мозъчни тръстове като „ недемократична “ Венецуела.
Цялата човешка история свидетелства и за още нещо. Демократизирането на обществото е ставало единствено по самодейност и под натиска на националните маси. По кротичък път или със мощ. Според нуждата в съответната обстановка.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Един различен китайски античен мъдрец – Сун Дзъ (ок. 544–496 година пр.н.е., въпреки че някой историци считат, че е живял през така наречен „ Период на воюващите царства “ от 403 до 221 година пр.н.е.), пръв осъзнал обстоятелството, че планирането не работи в среда на съревнование, защото съперничещите си проекти водят до непредвидени обстановки.
Това е единствено един от разновидностите, когато в едно общество държавното ръководство работи в изискването на неравновесие. В изискванията на съперничещи си политически доктрини, векторите на политическа интензивност както на съперничещите си политически обединения, по този начин и на обособените политически ангажирани човеци, са разнообразни както по посока, по този начин и като безспорни стойности.
Предварителните прогнози за резултата от това взаимоотношение с течение на времето освен че са изцяло вероятностни, само че и с цел да бъдат въобще направени наложително се употребяват редукционни модели, които са опростени по отношение на действителността. Сам по себе си подобен метод е прекомерно рисков с оглед приемането на достоверни резултати, само че въпреки това би било въобще невероятно да се прави прогнозиране, когато търсеният взор в бъдещето е функционалност на прекалено много действителни величини, които в една или друга степен въздействат върху проучвания развой. Такава е действителността при либерализма.
В страни, където либерализмът е преобладаващата политическа теория, не са реализуеми дълготрайни проекти за обществен инженеринг, защото системата за държавно ръководство, функциониращи в среда на съревнование, не е в положение да реализира линейност на развиването. Тоест в случай че обещано влияние върху обществено-политическата действителност в даден миг докара до избран резултат, то влияние от същото естество в някой идващ миг при линейните системи на държавност би довело до същия по качество резултат, като е допустимо той да търпи само количествено изменение. Разбира се, тази процедура не е повторяема до безграничен брой пъти, защото в един миг количествените натрупвания неизбежно биха довели до качествено изменение на обстановката.
Тоталитарните режими са един добър образец за това по какъв начин неналичието на конкуриращи политически доктрини е удобен фактор за обмисляне на обществено-икономическото развиване. Но, както сподели по незаобиколим метод историята, опцията за доминиране на една единствена политическа теория през даден интервал единствено видимо основава удобни условия заради неналичието на съперничеща среда, за планово обществено-икономическо развиване. В този случай внезапно се усилват проектите за взимане на волунтаристични решения, което, като резултат от количествено струпване, по законите на диалектиката, води до качествено изменение. Най-често до провал на системата, във типа, в който е съществувала. Убедителен образец е четиригодишният проект в Германия, признат през 1936 година, въпреки и подсилен от огромна част от едрия капитал в страната. В своя меморандум на Четиригодишния проект, есента на 1936 година, Адолф Хитлер подрежда. „ Първо, немската войска би трябвало да бъде подготвена за деяние в период от четири години. Второ: немската стопанска система би трябвало да бъде подготвена за война в период от четири години “. По-малко от три години по-късно, през август 1939 година, адмирал Вилхелм Канарие, шеф на военното разузнаване, написа до Ханс Берид Гизевиус (1904–1974 г.), антинацист, вицеконсул в Цюрих: „ Това значи краят на Германия “, откакто схваща, че е издадена заповедта за нахлуване над Полша.
Именно подобен, пагубен, е хронологичният завършек на режима на военачалник Франциско Франко (1936–1975 г.), на Дуче Бенито Мусолини (1922–1945 г.), на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер (1933–1945 г.).
Парадигмата на тоталитарно ръководство е приложена при опита в Съветска Русия (1917–1991 г.) и по-късно в целия Съветски съюз (1922–1991 г.) за действие на държавен социализъм въз основа на интерпретацията на Владимир Илич Улянов (Ленин) (1870–1924 г.) за опцията опция на капиталистическата обществено-политическа система да бъде открита и да получи развиване и в една изостанала икономическа страна, обратно на теоретичните постановки на основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс (1818–1883 г.) и Фридрих Енгелс (1820–1895 г.), стигна до своя провал освен там, само че и във всички останали страни от Източна Европа, възприели руския модел за държавност.
Тези обстоятелства за неуспеха на европейския модел на държавен социализъм са неотменна част от аргументацията на апологетите на демократичната теория, с цел да потвърждават преимуществото ѝ пред всички колективистични теории за устройство на социума, имплементирани чрез тоталитарни строеве. Тяхната съществена теза е, че само демократичните общества имат капацитета за саморегулация, без да се стига до революционни прояви, които, както свидетелства историята, водят до установяването на тоталитарни режими. Тези събития са изпълнени с трагизъм и многочислени жертви.
Поддръжниците на демократичната идеология обосновават нейните прерогативи с полезностите, на които тя се основава.
Една от най-влиятелните демократични хрумвания е тази, че задачата и оправданието на ръководството е да пази живота, свободата и собствеността на жителите, живеещи в изискванията, основани от него. Ключовото значение, което либерализмът отдава на индивидите (гражданите), е повлияно значително от концепцията за автономността на индивида, дефинирана от Имануил Кант (1724–1804 г.), който на собствен ред е бил повлиян в това отношение от Жан Жак Русо (1712–1778 г.). Макар и самият той представляващ цялост от много разнообразни свои разновидности, общите предпоставки на либерализма са, че демократичната страна би трябвало да бъде водена от полезности, които отразяват многообразието от рационални изказвания по отношение на положителния живот, подсигуряват свободата и равенството на жителите и одобряват, че справедливото систематизиране на богатствата е фактор, нужен за следването на концепцията за добър живот. Като освен това жителите работят самостоятелно в персоналната сфера, защитавана от техните права.
Основните демократични полезности могат да бъдат избрани като плурализъм, независимост, права, тъждество и заслужено систематизиране. Това, което ги прави същностно скъпи е, че те дават опция на индивидите да живеят самостоятелно. Целта на либерализма е да сътвори и да поддържа политически институции, които насърчават тези полезности и посредством тях – насърчават автономността.
Плурализмът съставлява съществена полезност на либерализма. Неговата полезност е предпоставена от схващането на либералите, че съществува несводимо до еднообразие разнообразие на рационални полезности и рационални концепции за добър живот. Както заключава Джон Кекеш в „ Против либерализма “: „ Един политически извод от плурализма е, че ръководството би трябвало да подсигурява равно отнасяне на всяка рационална идея за добър живот, което значи, че то не би трябвало да избира която и да е избрана идея повече от други “.
Но в случай че плурализмът е признание, че съществуват доста разнообразни полезности и концепции за добър живот, тогава свободата е това политическо пространство, в което индивидите могат да избират сред тях, като демократичната теория допуска, е този избор се прави в изискванията на самостоятелност, по тази причина и демократичното ръководство се стреми – най-малко по съмнение, – да основава тези условия. Необходимото изискване за свободен избор е отсъствието на външна насила. Принудата обаче може да бъде и вътрешна – у самия субект. При състояние, че самостоятелните психически дадености – признати отговорности, някаква податливост, привички, ирационални предубеждения или неконтролирани и погрешно ориентирани пристрастености въздействат върху избора, както и в случай че индивидът основава избора си върху неведение, нелепост, операции и агитация, то тогава той работи при приемането на решения в изискванията на не-свобода.
Както заключава Джон Кекеш в монографията си „ Против либерализма “: „... смисленото практикуване на независимост изисква съответни стопански запаси, опазване на здравето, обучение, сигурност и т. н. Само в случай че индивидите стигнат до състояние, в което ще имат идентична опция да се възползват от плурализма, те ще могат да упражняват свободата си свястно “.
Всъщност какво съставлява „ свободата “?
Както е добре известно, актуалното общество може да бъде заслужено към своите жители и перспективно в развиването си единствено когато хармонично съчетава тяхната независимост с активността им за общото богатство. Обаче свободата на един човек има три несводими една към друга сфери на проявяване: фактическата независимост, избрана от богатствата, с които той разполага; формалната независимост, изчерпвана с неговите права в обществото, и цялостната независимост, която той реализира при превъзмогване на духовната си дребнавост. На собствен ред неговата фактическа независимост има три взаимно допълващи се страни: персоналните му качества – физически и духовни, с които той разполага, като употребява за себе си приетата му благосъстоятелност – материални, живи и идеални движимости, с които той законно може да разполага, и общественото му състояние, с което той неотменно разполага. Поради това обособените хора може значително да се разграничават един от различен по фактическата си независимост.
Ето за какво в изискванията на обществена динамичност по посока на увеличение на неравенството в приходите и положенията на разположените по другите етажи на обществената пирамида жители в страните с демократичен вид на представително ръководство, то е налице съкращаване на степента на независимост, доколкото това се отнася до бедните пластове от популацията.
Като че ли се получи обаян кръг. Реалността легитимира лимитираните положителни капацитети на обществено-политическите конструкти в световен мащаб както в предишното, по този начин и в сегашното.
Но излаз при търсенето на парадигма за държавност, която напълно действа в интерес на болшинството от жителите, а не в сгода на ръководещото малцинство (спрямо общата бройка на суверена), съществува.
След наличието дълги години на научния комунизъм, демократичната теория и другите еклектични вариации на „ Третия път “ (включително фашизма и националсоциализма), като тематики на агитация, контрапропаганда, полемики и операции в общественото пространство, осмисленият исторически опит постанова по незаобиколим метод да бъде обоснована Четвъртата идеология – „ Демокрацията на контрола “, фокусирана върху сферата на държавното ръководство.
Този метод се постанова от неоспоримия исторически факт, че не е допустимо преобладаващото болшинство от популацията в една страна да си обезпечи висок стандарт за сметка на едно нищожно малцинство, чрез употреба, машинация, плячкосване и прочие деяние. Затова пък, както свидетелства цялата човешка история, противоположната обстановка, когато ръководещото малцинство се е облагодетелствало за сметка на ръководеното болшинство, е била осъществена неведнъж. България освен не прави изключение, само че тук този развой бива осъществен в крайните си уродливи форми.
Съществуват разнообразни принадлежности за реализиране на надзор от страна на жителите върху сферата на държавното ръководство: Приемане на конституцията и на възможни ремонти в нея само чрез плебисцити (задължително за осъществяване, изговаряне на гласоподавателите); мажоритарен избор, в това число на членовете на държавното управление (набират се единствено сред определените депутати), също и в правосъдната сфера. Изключително активен механизъм е отзоваването на изборна служба и то преди приключването на мандата. За сведение подобен механизъм както във връзка с членовете на Народното събрание и общинските съветници, по този начин и по отношение на съдиите и правосъдните заседатели, съществуваше в предходната, така наречен „ живковска “ конституция, призната през 1971 година, и то едвам след всенародно допитване. Колкото се отнася до рецензията на някои настоящи „ демократи “, че това право е било чисто официално, по отношение на тях е изцяло обоснован въпросът: „ Защо тези конституционни положения не са били доведени до действително приложение чрез съответна законова наредба? “. Разпоредби, които съществуват в доста страни, в това число и в редица американски щати, даже и в квалифицираната от пролибералните мозъчни тръстове като „ недемократична “ Венецуела.
Цялата човешка история свидетелства и за още нещо. Демократизирането на обществото е ставало единствено по самодейност и под натиска на националните маси. По кротичък път или със мощ. Според нуждата в съответната обстановка.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ