През 2004 българинът избра свободата. А днес дали би избрал НАТО?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коронавирусът се популяризира и в страните от НАТО, и в Русия, само че общата неволя освен че не ги сдобри, а зареди опълчването им с нов запас – направи Запада по-слаб, от което Русия се усеща по-силна. Защото колкото по-бедно и мъчно живее популацията, толкоз по-малко значение има една компликация допълнително, съгласно поговорката „ Мокър от дъжд не се бои”. И толкоз по-малко бедствието разклаща страната - даже в тази ситуация с Русия предплаща авторитарността ѝ. И противоположното – колкото са по-високи качеството на живот и полезността на самия живот, толкоз по-голям стрес и боязън провокират бедствията в популацията и в толкоз по-дълбока рецесия хвърлят страната.
Кремъл има искания и към България
Пандемията принуди развитите демокрации да пренасочват запаси, да трансформират цели, да загърбват интернационалните проблеми поради вътрешните. Нямаше подозрение, че Русия ще се възползва от този подарен му от звездите психически, обществен и стопански напън върху Запада, с цел да прибави към него и геополитически. Още предходната година Кремъл заприказва за „ възобновяване на конфигурацията от 1997-а “, т.е. за изтеглянето на силите на НАТО от страните, които тогава още не са членували в него. А тази година, с цел да показва увереност, стартира да струпва войски на границата с Украйна и насочи претенциите си поименно към България и Румъния.
За България на процедура това значи, че към този момент не може да е „ мек фронт “ сред демократичния Запад и властническия Изток, с който до момента и двете страни изглеждаха съгласни. Приемаха очевидно да принадлежим към Запада, само че невидимо да позволяваме въздействието и на Изтока, с присъщата за него мафиотизация, корупция, енергийна взаимозависимост и прочие. Бойко Борисов се беше обиграл в поддържането на този комплициран баланс.
Сега обаче Кремъл упорства да потвърдим с днешна дата принадлежността си към НАТО, като в същото време подвига градуса на напрежение в Черноморския район, до момента в който замирише на кръв. И въпросът опре до това на чия страна ще я проливаш, или най-малкото на чия страна ще застанеш, с цел да не се стигне до такава степен. Мисля, че - за жалост - волята ни за принадлежност към НАТО е надалеч по-слаба, в сравнение с при приемането ни през 2004-а, поради три ескалирали групови настройки: антиваксърството, соцносталгията и патернализмът.
Антиваксърството е биологизация на политиката
Никой не трябва да се заблуждава, че антиваксърството е медицински мироглед, резултат от теоретичен спор, тъй като тези, които го поддържат, „ по изискване “ не имат вяра на науката и на „ своя глава “ отхвърлят достиженията ѝ в битката с ковид. То е политическо събитие, ориентирано непосредствено против евроатлантическата ни интеграция и косвено към реабилитация на Кремъл (има антиваксъри, които са подготвени да се имунизират, само че единствено с съветска ваксина).
Още от нонсенса с чипирането имунизациите на огромните компании в Европа и Съединени американски щати и съпътстващите ги противоепидемични ограничения се показват за изфабрикувана на Запад тактика, чиято цел е да ни отнеме автономността – на всеки поотделно и на нацията като цяло. През 2004-а същият този Запад въплъщаваше свободата и партньорството с него беше пътят за постигането ѝ и у нас, в този момент антиваксърската агитация съумя за немалка част от популацията да трансформира Запада в въплъщение на застрашената независимост. Това може да се назова биологизация на политиката – няма по какъв начин да докажеш опасността от западните демокрации с причините на разсъдъка и я мистифицираш до опасност за тялото.
Просъветски носталгии
Българската соцносталгия е просъветска. С последователното намаляване на паметта за близкото минало и с отпадането на антикомунизма от политическите идеологии на прехода, тя завладя публичното схващане у нас в стряскащи мащаби (държим шампионата измежду някогашните соцстрани). Крепи се върху лъжливото възприятие, че преди сме имали по-голяма сигурност, което идваше от това, че хората нямаха грижа за политиката на страната си, тя не зависеше от техния глас, а от Съветския съюз. Соцносталгията е носталгия по режим, при който получаваш групова сигурност против отвод от самостоятелни права. На доста хора тази договорка и до през днешния ден им се коства преференциална, тъй като те действително не се нуждаят от такива права, стигат им битовите наслади, шуробаджанашката взаимност и спектакъла на обществените кавги.
Патернализмът
Патернализмът е още по-дълбоко затвърден и от соцносталгията. Въпреки изказванията в противоположен смисъл той не дава късмет на младите. Показателно в това отношение е, че рецензията към новите ръководещи от Политическа партия, преди да станат такива, вървеше по линията на това, че идват от чужбина, а щом станаха, незабавно потегли по линията точно на това, че са млади. Няма по какъв начин да изиграят ролята на татко на нацията, каквото е устойчивото очакване – той да дава отговор за теб, а ти да го слушаш и славиш. Преходът роди не един или двама политически татковци, а през комунизма пък сенилността напряко попадаше измежду знаците на властта. Същото е упованието и в геополитически проект – за велика мощ, която да е татко на нацията. През последните 30 години Съединени американски щати трябваше да влязат в тази роля, само че все не успяваха, тъй като нито са задоволително близко, нито са задоволително деспотични, с цел да усетиш бащина милувка и бащин пестник. Така че тя си остава непокътната за неизменимия наш Дядо Иван, закичен с мита за двойния избавител и носещ се по вълните на соцносталгията.
Трудно решение
И в този момент е решил, че моментът е подобаващ да изиска доказателство за синовна лоялност. Тежкия кръст да му откажат, с цел да задържат страната в демократичния свят, се пада на ръководещите от Политическа партия. Антиваксърството, соцносталгията и патернализмът, които владеят всеобщото схващане, прави решението непопулярно. А и надали харвадците ще могат да разчитат на особена поддръжка от политическите си сътрудници, доколкото Има Такъв Народ се употребяват интензивно от антиваксърския популизъм, а Българска социалистическа партия в никакъв случай не са изневерявали на съветските ползи (някъде там евентуално ще застане и президентът, за който Крим е руски). Остават им единствено Демократична България, само че те са избутани в ъгъла на обединението. Как Политическа партия ще устоят този тест, изключително в случай че напрежението продължи да нараства, е решаващо, тъй като ще покаже политическата им еднаквост, която към този момент е смътна. И е несравнимо по-важно от бурята в чаша вода за несъгласията ни с РСМ, подклаждани, прочее, също от упоритостите на Кремъл.
Автор: Георги Лозанов
Коронавирусът се популяризира и в страните от НАТО, и в Русия, само че общата неволя освен че не ги сдобри, а зареди опълчването им с нов запас – направи Запада по-слаб, от което Русия се усеща по-силна. Защото колкото по-бедно и мъчно живее популацията, толкоз по-малко значение има една компликация допълнително, съгласно поговорката „ Мокър от дъжд не се бои”. И толкоз по-малко бедствието разклаща страната - даже в тази ситуация с Русия предплаща авторитарността ѝ. И противоположното – колкото са по-високи качеството на живот и полезността на самия живот, толкоз по-голям стрес и боязън провокират бедствията в популацията и в толкоз по-дълбока рецесия хвърлят страната.
Кремъл има искания и към България
Пандемията принуди развитите демокрации да пренасочват запаси, да трансформират цели, да загърбват интернационалните проблеми поради вътрешните. Нямаше подозрение, че Русия ще се възползва от този подарен му от звездите психически, обществен и стопански напън върху Запада, с цел да прибави към него и геополитически. Още предходната година Кремъл заприказва за „ възобновяване на конфигурацията от 1997-а “, т.е. за изтеглянето на силите на НАТО от страните, които тогава още не са членували в него. А тази година, с цел да показва увереност, стартира да струпва войски на границата с Украйна и насочи претенциите си поименно към България и Румъния.
За България на процедура това значи, че към този момент не може да е „ мек фронт “ сред демократичния Запад и властническия Изток, с който до момента и двете страни изглеждаха съгласни. Приемаха очевидно да принадлежим към Запада, само че невидимо да позволяваме въздействието и на Изтока, с присъщата за него мафиотизация, корупция, енергийна взаимозависимост и прочие. Бойко Борисов се беше обиграл в поддържането на този комплициран баланс.
Сега обаче Кремъл упорства да потвърдим с днешна дата принадлежността си към НАТО, като в същото време подвига градуса на напрежение в Черноморския район, до момента в който замирише на кръв. И въпросът опре до това на чия страна ще я проливаш, или най-малкото на чия страна ще застанеш, с цел да не се стигне до такава степен. Мисля, че - за жалост - волята ни за принадлежност към НАТО е надалеч по-слаба, в сравнение с при приемането ни през 2004-а, поради три ескалирали групови настройки: антиваксърството, соцносталгията и патернализмът.
Антиваксърството е биологизация на политиката
Никой не трябва да се заблуждава, че антиваксърството е медицински мироглед, резултат от теоретичен спор, тъй като тези, които го поддържат, „ по изискване “ не имат вяра на науката и на „ своя глава “ отхвърлят достиженията ѝ в битката с ковид. То е политическо събитие, ориентирано непосредствено против евроатлантическата ни интеграция и косвено към реабилитация на Кремъл (има антиваксъри, които са подготвени да се имунизират, само че единствено с съветска ваксина).
Още от нонсенса с чипирането имунизациите на огромните компании в Европа и Съединени американски щати и съпътстващите ги противоепидемични ограничения се показват за изфабрикувана на Запад тактика, чиято цел е да ни отнеме автономността – на всеки поотделно и на нацията като цяло. През 2004-а същият този Запад въплъщаваше свободата и партньорството с него беше пътят за постигането ѝ и у нас, в този момент антиваксърската агитация съумя за немалка част от популацията да трансформира Запада в въплъщение на застрашената независимост. Това може да се назова биологизация на политиката – няма по какъв начин да докажеш опасността от западните демокрации с причините на разсъдъка и я мистифицираш до опасност за тялото.
Просъветски носталгии
Българската соцносталгия е просъветска. С последователното намаляване на паметта за близкото минало и с отпадането на антикомунизма от политическите идеологии на прехода, тя завладя публичното схващане у нас в стряскащи мащаби (държим шампионата измежду някогашните соцстрани). Крепи се върху лъжливото възприятие, че преди сме имали по-голяма сигурност, което идваше от това, че хората нямаха грижа за политиката на страната си, тя не зависеше от техния глас, а от Съветския съюз. Соцносталгията е носталгия по режим, при който получаваш групова сигурност против отвод от самостоятелни права. На доста хора тази договорка и до през днешния ден им се коства преференциална, тъй като те действително не се нуждаят от такива права, стигат им битовите наслади, шуробаджанашката взаимност и спектакъла на обществените кавги.
Патернализмът
Патернализмът е още по-дълбоко затвърден и от соцносталгията. Въпреки изказванията в противоположен смисъл той не дава късмет на младите. Показателно в това отношение е, че рецензията към новите ръководещи от Политическа партия, преди да станат такива, вървеше по линията на това, че идват от чужбина, а щом станаха, незабавно потегли по линията точно на това, че са млади. Няма по какъв начин да изиграят ролята на татко на нацията, каквото е устойчивото очакване – той да дава отговор за теб, а ти да го слушаш и славиш. Преходът роди не един или двама политически татковци, а през комунизма пък сенилността напряко попадаше измежду знаците на властта. Същото е упованието и в геополитически проект – за велика мощ, която да е татко на нацията. През последните 30 години Съединени американски щати трябваше да влязат в тази роля, само че все не успяваха, тъй като нито са задоволително близко, нито са задоволително деспотични, с цел да усетиш бащина милувка и бащин пестник. Така че тя си остава непокътната за неизменимия наш Дядо Иван, закичен с мита за двойния избавител и носещ се по вълните на соцносталгията.
Трудно решение
И в този момент е решил, че моментът е подобаващ да изиска доказателство за синовна лоялност. Тежкия кръст да му откажат, с цел да задържат страната в демократичния свят, се пада на ръководещите от Политическа партия. Антиваксърството, соцносталгията и патернализмът, които владеят всеобщото схващане, прави решението непопулярно. А и надали харвадците ще могат да разчитат на особена поддръжка от политическите си сътрудници, доколкото Има Такъв Народ се употребяват интензивно от антиваксърския популизъм, а Българска социалистическа партия в никакъв случай не са изневерявали на съветските ползи (някъде там евентуално ще застане и президентът, за който Крим е руски). Остават им единствено Демократична България, само че те са избутани в ъгъла на обединението. Как Политическа партия ще устоят този тест, изключително в случай че напрежението продължи да нараства, е решаващо, тъй като ще покаже политическата им еднаквост, която към този момент е смътна. И е несравнимо по-важно от бурята в чаша вода за несъгласията ни с РСМ, подклаждани, прочее, също от упоритостите на Кремъл.
Автор: Георги Лозанов
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ