Турция копнее да е самостоятелна сила. Разшири военните си операции, а Ердоган си играе с Русия и САЩ
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Есето на Самюъл Хънтингтън от 1993 година за Foreign Affairs „ Сблъсъкът на цивилизациите “ е изследвано до най-малки елементи през последните три десетилетия. Но каквото и да мисли човек за тезата му, че културната еднаквост ще движи политиката след Студената война, Хънтингтън позна значително за Турция. Той предвижда, че с отшумяването на съперничеството от XX век, прозападните пристрастености на светския хайлайф на Турция ще бъдат изместени от националистически и ислямски детайли. И в това той е безусловно прав, написа авторитетното американско списание Foreign Affairs в материал, показан без редакторска интервенция от Агенция „ Фокус “.
През последните няколко години връзките на Турция със Съединените щати и Европа са, меко казано, турбулентни. Бившият президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп и президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган откриха самобитен „ броманс “ (близки, приятелски, само че не полови, връзки сред двама мъже), персонализирайки двустранните връзки в ущърб на съвсем всички политически въпроси. Турция е изпълнена с съмнение към Съединени американски щати поради поддръжката им за сирийските кюрдски сили и за приютяването на проповедника Фетхулах Гюлен, който Анкара дефинира като уредник на несполучливия опит за прелом през 2016 година Отношенията на Турция с Европа не са по-добри. Европейските водачи са нащрек поради възходящия „ илиберализъм “ и желанието на Турция да проектира военната си мощност в Източното Средиземноморие.
Междувременно Анкара се обърна към нови сътрудници. Правителството закупи съветски оръжейни системи - срещу желанието на съдружниците си в НАТО - и работи с Москва по огромни инфраструктурни планове, в това число газопроводи и първата атомна електроцентрала на Турция. Турция и Русия дружно сътвориха сфери на въздействие в Либия и Сирия. А в последно време Турция ухажва Китай, преследвайки китайски вложения, набавяйки имунизацията против COVID-19, създадена от китайската компания Sinovac, и отхвърля да подлага на критика отношението на Пекин към уйгурите. Това не е краткотрайно превръщане, а дълбока смяна в турската външнополитическа ориентировка. През продължаващото съвсем две десетилетия ръководство на Ердоган, Турция стана по-малко заинтригувана, в сравнение с в миналото е била, към участието в трансатлантическия клуб или преследването на участие в Европейския съюз. Вместо това държавното управление се стреми да репозиционира страната като районен хегемон. Докато Западът към момента е налегнат от носталгия по историческата роля на Анкара в трансатлантическия съюз, турските водачи, надълбоко подозрителни към сътрудниците от НАТО, приказват за стратегическа автономност. Някога детето за образец за световна мюсюлманска република, ослепителен образец за трансформиращата мощ на демократичния ред, през днешния ден Турция слага под въпрос цената на играта по западните правила.
Турция повече от всичко копнее да бъде независима мощ. Новата ѝ външна политика се схваща най-добре не като отклоняване към Русия или Китай, а като израз на желанието да се държи крайник във всеки лагер и да се ръководи съперничеството сред великите сили. Режимът на Ердоган проектира тази смяна, а комфортната интернационална конюнктура даде тази опция - само че нито ново държавно управление в Анкара, нито освежен западен съюз могат да я извърнат. Мрежа от политици, бюрократи, публицисти и учени, намерено скептични към политиката на вземане предвид със Запада, в този момент преобладават в културата на сигурност в страната. Независимата турска политика е тук, с цел да остане.
Място на масата
Последните няколко години бележат края на статуквото, образувано след Втората международна война. Но като погледнем обратно, балансиращата външна политика на Турция има исторически казус. Османската империя в края на XIX век и Tурската Rепублика през първите десетилетия се стремят да изолират страната от задгранични въздействия и да опълчват по-мощните страни една против друга. В опит да избегнат упадъка на империята си, османските султани влязоха в игра на непрестанно изменящи се съюзи, като в разнообразни времена се съюзяват с Австро-Унгария, Русия и Обединеното кралство, преди да позволен грешката да се причислят към Германия през Първата международна война. През 20-те и 30-те години младата турска република получава политическа и военна поддръжка от болшевишкото държавно управление в Москва. Турция остана неутрална през Втората международна война, нейните водачи се движеха напред-назад сред нацистка Германия и Обединеното кралство, с цел да извличат военна помощ, експортни заеми и други форми на финансова поддръжка от двете. Днес Ердоган има същата цел: да подписва покупко-продажби със международните сили, без да избира страна.
Прилагането на тази тактика изисква известна историческа рехабилитация. Идеята, че Турция е неповторима измежду своите съседи и е предопределена да си възвърне районната лидерска роля - сходно на немската идея за „ Зондервег “ от края на XIX век, или „ обособен път “, както съм писал другаде - се корени в концепцията за страна като правоприемник на Османската империя. Светската традиция, която създателят на Турция, Кемал Ататюрк, сътвори през 20-те години, се основаваше на изобразяването на османците като изостанали, неефективни и неспособни да се оправят със „ актуалните цивилизации “ (muasır medeniyetler). Турция на Ердоган одобри напълно друг звук. Днешните политически изявления и телевизионни драми не очернят османските водачи като елементарни завоеватели, а ги възхваляват като пионери на нов цивилизационен ред - обективен в ръководството и по-състрадателен към своите жители, в сравнение с техните западни съвременници. Националистическите въстания на тези субекти в последна сметка спомогнаха за свалянето на империята, само че новият дискурс регистрира малко този факт. Ревизионистките историци на Турция разказват османската ера като златен век на мира и правдивост, нарушен единствено от интригите на „ империалистическия “ Запад.
Управляващата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) все по-често приканва османското завещание да оправдава външната си политика. Проправителствените медии означават разрастването на военния отпечатък на Турция в някогашните османски земи, като Ирак, Либия, Сирия и Кавказ, като възраждането на латентен колос. Ердоган от своя страна е „ водачът на века” - съвременна версия на султана от края на XIX век, който той уважава, Абдулхамид II, който се опълчва на апелите за конституционна промяна, държи линия против Запада и предотвратява упадъка на империята. При правенето на сходни съпоставения, турските медии приветстват Ердоган за това, че играе твърдо с огромните сили - приветства договарянията му с Тръмп, немския канцлер Ангела Меркел и съветския президент Владимир Путин - и за поддържането на напориста позиция в Близкия изток и Източното Средиземноморие.
Военната мощ на Анкара и отдръпването на Вашингтон от Близкия изток улесниха пътя за набезите на Турция в районните спорове. Нарастващата отбранителна промишленост в страната доставя турските войски в Ирак, Либия и Сирия. Произведените от Турция ударни безпилотни летателни апарати помогнаха да се обезпечи решителната победа на Азербайджан на бойното поле против Армения в Нагорни Карабах предходната есен. Докато възходящата автономия на военно-индустриалния комплекс на Турция даде на водачите ѝ увереността да проектират властта си в района, неналичието на интерес на Тръмп към Близкия изток и желанието за гладки персонални връзки с Ердоган им даде тази опция. Турция разшири военноморските си интервенции в Източното Средиземноморие и построи бази в Катар и Сомалия, без да се постанова да се тревожи доста за опълчването на Съединени американски щати. Вместо това Русия беше силата, за която Ердоган трябваше да внимава. Турският президент откри близки връзки с Путин и работи с координацията и единодушието на Москва при всяко изпращане на войски в чужбина. Но това съдействие стига единствено дотук. Русия наложи географски граници на зоната на въздействие на Турция в Либия, Сирия и Кавказ - оставяйки Анкара разочарована, само че и с пораснало самочувствие.
Истинското умеене на Ердоган е да употребява пропуските в интернационалната система и да намира благоприятни условия да опълчва Русия и Съединени американски щати една против друга. Например в Сирия наличието на Турция е опасност за подкрепяните от Съединени американски щати кюрдски сили, само че Вашингтон също го схваща като лост против съветските похищения. В Либия Ердоган видя отваряне и се нанесе бързо. През 2019 година водачът на либийското опълчение военачалник Халифа Хафтар оглавява войска, която настава към държавното управление на Либия с поддръжката на Русия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Отчаяното държавно управление потегли от врата на врата в западните столици, търсейки помощ. Повечето западни сили не се интересуваха или не смееха да се намесят. Но Турция го направи: нейните сили помогнаха да се спре офанзивата на Хафтар с минимални военни вложения. Влизайки в тези спорове, Турция основава пространство за себе си в епохата на съревнование сред огромни сили. Целта на Анкара, както постоянно се показват турски коментатори, е „ да има място на масата “.
След Ердоган
Досега Ердоган играе добре ръката си в проектирането на мощ в чужбина. Изненадващото е, че той е съумя да го направи от нежната си позиция вкъщи. Турция е изправена пред тежка икономическа рецесия с двуцифрена инфлация, внезапен спад в цената на лирата и висока безработица, което води до бягство на капитали и обедняване за елементарните турци. За първи път от десетилетия икономистите се опасяват от рецесия на платежния баланс. Тази блъсканица се отразява в намаляване въз основата на Ердоган - в изследване от април по-малко от 30 % от интервюираните обявиха, че биха подкрепили ПСР, в случай че тази седмица се проведат избори, много под 49 %, дали своят вот за партията през 2015 година
Външнополитическите триумфи на Ердоган може да не са задоволителни, с цел да го задържат на власт. Подобно на жителите на доста други народи, турците имат вяра в изключителността на своята страна. Анкетите демонстрират необятна общесвтвена поддръжка за възобновяване на Турция като велика мощ на международната сцена, както и че множеството гласоподаватели споделят мнителността на Ердоган към Запада, и по-конкретно към Съединени американски щати. За всички, като се изключи най-строгите националисти, обаче това не е задоволително. Повечето гласоподаватели са прагматични: те не желаят Турция да се отчуждава от западните си съдружници, в случай че тази изолираност оказва въздействие върху тяхното икономическо богатство и качество на живот. Подкрепата за участие в Европейски Съюз към момента е към 60 %, не тъй като турците се усещат европейци, а тъй като мнозина схващат интеграцията с Европа като по-силна стопанска система и по-добро ръководство. Докато държавното управление се хвали със основаването на военна база в Либия и бомбардирането на целина Кюрдската работническа партия (ПКК) в Ирак, в Турция бизнесът банкрутира, магазините затварят и пенсиите понижават. До момента страната не е съумяла да обезпечи задоволително дози ваксини против COVID-19 от производители в чужбина; единствено към 10 % от турците са имунизирани.
Накратко, множеството жители към момента не са усетили амбициозната интернационална стратегия на Ердоган, която ще направи Турция още веднъж велика. Въпреки безмилостния шовинизъм на проправителствените медии, измежду популацията има все по-голямо чувство, че Ердоган обръща прекомерно огромно внимание на външната политика. Изглежда, че Турция е изгубила възприятието си за цел и е отчуждила прекалено много свои другари - като е направила едни и същи стратегически неточности, които може би са коствали на османците империята им. Повечето западни анализатори допускат, че Ердоган ще остане на власт за неопределен срок - че демократичният преход към този момент не е вероятен за Турция. Повечето турци не са съгласни. Ограниченията върху свободата на словото, затварянето на доста кюрдски политици и други форми на държавна принуда вършат политическите надпревари по-малко почтени, само че те не подсигуряват победа на Ердоган и ПСР на идващите избори, планувани за 2023 година
Съперникът на Ердоган на тези избори безспорно ще се ангажира да води по-малко нападателна външна политика и да поддържа по-стабилни връзки със международните сили. Правителството след Ердоган може да предприеме съответни стъпки, с цел да се дистанцира и от предшественика си. То може да поправи връзките с НАТО, да възстановява връзките с районните врагове, в това число Египет и ОАЕ, или да реанимира договарянията за участие на Турция с Европейски Съюз - даже това да се окаже невероятно. Винаги прагматикът, самият Ердоган, би могъл да се опита да се върне на Запад, в случай че счита, че планът на американския президент Джо Байдън за възобновление на ръководения от Съединени американски щати ред е задоволително обещаващ, с цел да се закрепи. Но в случай че се види, че мощта на Съединени американски щати понижава, Турция ще одобри това като опция да разшири ролята си в световната политика. И е мъчно да си представим, че някой водещ политик, без значение дали е от ПСР или от опозицията, ще се бори против националистическите течения в страната и ще заеме безусловно прозападна позиция.
В дълготраен проект самостоятелната външна политика на Турция ще продължи със или без сегашния президент. Вероятно Анкара ще продължи да утвърждава своя суверенитет в Източното Средиземноморие, ще отдели запаси за развиване на защитата и ще разшири обсега си в районните каузи. Присъединяването към редиците на лоялните членове на трансатлантическата общественост към този момент няма привлекателността, която в миналото имаше. И сигурно не може да се съпостави с вероятностите Анкара да проектира мощ на личните си условия. Турция претендира за ролята на правоприемник на империя и тя ще продължи своя обособен път - своя „ Зондервег “.
Есето на Самюъл Хънтингтън от 1993 година за Foreign Affairs „ Сблъсъкът на цивилизациите “ е изследвано до най-малки елементи през последните три десетилетия. Но каквото и да мисли човек за тезата му, че културната еднаквост ще движи политиката след Студената война, Хънтингтън позна значително за Турция. Той предвижда, че с отшумяването на съперничеството от XX век, прозападните пристрастености на светския хайлайф на Турция ще бъдат изместени от националистически и ислямски детайли. И в това той е безусловно прав, написа авторитетното американско списание Foreign Affairs в материал, показан без редакторска интервенция от Агенция „ Фокус “.
През последните няколко години връзките на Турция със Съединените щати и Европа са, меко казано, турбулентни. Бившият президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп и президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган откриха самобитен „ броманс “ (близки, приятелски, само че не полови, връзки сред двама мъже), персонализирайки двустранните връзки в ущърб на съвсем всички политически въпроси. Турция е изпълнена с съмнение към Съединени американски щати поради поддръжката им за сирийските кюрдски сили и за приютяването на проповедника Фетхулах Гюлен, който Анкара дефинира като уредник на несполучливия опит за прелом през 2016 година Отношенията на Турция с Европа не са по-добри. Европейските водачи са нащрек поради възходящия „ илиберализъм “ и желанието на Турция да проектира военната си мощност в Източното Средиземноморие.
Междувременно Анкара се обърна към нови сътрудници. Правителството закупи съветски оръжейни системи - срещу желанието на съдружниците си в НАТО - и работи с Москва по огромни инфраструктурни планове, в това число газопроводи и първата атомна електроцентрала на Турция. Турция и Русия дружно сътвориха сфери на въздействие в Либия и Сирия. А в последно време Турция ухажва Китай, преследвайки китайски вложения, набавяйки имунизацията против COVID-19, създадена от китайската компания Sinovac, и отхвърля да подлага на критика отношението на Пекин към уйгурите. Това не е краткотрайно превръщане, а дълбока смяна в турската външнополитическа ориентировка. През продължаващото съвсем две десетилетия ръководство на Ердоган, Турция стана по-малко заинтригувана, в сравнение с в миналото е била, към участието в трансатлантическия клуб или преследването на участие в Европейския съюз. Вместо това държавното управление се стреми да репозиционира страната като районен хегемон. Докато Западът към момента е налегнат от носталгия по историческата роля на Анкара в трансатлантическия съюз, турските водачи, надълбоко подозрителни към сътрудниците от НАТО, приказват за стратегическа автономност. Някога детето за образец за световна мюсюлманска република, ослепителен образец за трансформиращата мощ на демократичния ред, през днешния ден Турция слага под въпрос цената на играта по западните правила.
Турция повече от всичко копнее да бъде независима мощ. Новата ѝ външна политика се схваща най-добре не като отклоняване към Русия или Китай, а като израз на желанието да се държи крайник във всеки лагер и да се ръководи съперничеството сред великите сили. Режимът на Ердоган проектира тази смяна, а комфортната интернационална конюнктура даде тази опция - само че нито ново държавно управление в Анкара, нито освежен западен съюз могат да я извърнат. Мрежа от политици, бюрократи, публицисти и учени, намерено скептични към политиката на вземане предвид със Запада, в този момент преобладават в културата на сигурност в страната. Независимата турска политика е тук, с цел да остане.
Място на масата
Последните няколко години бележат края на статуквото, образувано след Втората международна война. Но като погледнем обратно, балансиращата външна политика на Турция има исторически казус. Османската империя в края на XIX век и Tурската Rепублика през първите десетилетия се стремят да изолират страната от задгранични въздействия и да опълчват по-мощните страни една против друга. В опит да избегнат упадъка на империята си, османските султани влязоха в игра на непрестанно изменящи се съюзи, като в разнообразни времена се съюзяват с Австро-Унгария, Русия и Обединеното кралство, преди да позволен грешката да се причислят към Германия през Първата международна война. През 20-те и 30-те години младата турска република получава политическа и военна поддръжка от болшевишкото държавно управление в Москва. Турция остана неутрална през Втората международна война, нейните водачи се движеха напред-назад сред нацистка Германия и Обединеното кралство, с цел да извличат военна помощ, експортни заеми и други форми на финансова поддръжка от двете. Днес Ердоган има същата цел: да подписва покупко-продажби със международните сили, без да избира страна.
Прилагането на тази тактика изисква известна историческа рехабилитация. Идеята, че Турция е неповторима измежду своите съседи и е предопределена да си възвърне районната лидерска роля - сходно на немската идея за „ Зондервег “ от края на XIX век, или „ обособен път “, както съм писал другаде - се корени в концепцията за страна като правоприемник на Османската империя. Светската традиция, която създателят на Турция, Кемал Ататюрк, сътвори през 20-те години, се основаваше на изобразяването на османците като изостанали, неефективни и неспособни да се оправят със „ актуалните цивилизации “ (muasır medeniyetler). Турция на Ердоган одобри напълно друг звук. Днешните политически изявления и телевизионни драми не очернят османските водачи като елементарни завоеватели, а ги възхваляват като пионери на нов цивилизационен ред - обективен в ръководството и по-състрадателен към своите жители, в сравнение с техните западни съвременници. Националистическите въстания на тези субекти в последна сметка спомогнаха за свалянето на империята, само че новият дискурс регистрира малко този факт. Ревизионистките историци на Турция разказват османската ера като златен век на мира и правдивост, нарушен единствено от интригите на „ империалистическия “ Запад.
Управляващата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) все по-често приканва османското завещание да оправдава външната си политика. Проправителствените медии означават разрастването на военния отпечатък на Турция в някогашните османски земи, като Ирак, Либия, Сирия и Кавказ, като възраждането на латентен колос. Ердоган от своя страна е „ водачът на века” - съвременна версия на султана от края на XIX век, който той уважава, Абдулхамид II, който се опълчва на апелите за конституционна промяна, държи линия против Запада и предотвратява упадъка на империята. При правенето на сходни съпоставения, турските медии приветстват Ердоган за това, че играе твърдо с огромните сили - приветства договарянията му с Тръмп, немския канцлер Ангела Меркел и съветския президент Владимир Путин - и за поддържането на напориста позиция в Близкия изток и Източното Средиземноморие.
Военната мощ на Анкара и отдръпването на Вашингтон от Близкия изток улесниха пътя за набезите на Турция в районните спорове. Нарастващата отбранителна промишленост в страната доставя турските войски в Ирак, Либия и Сирия. Произведените от Турция ударни безпилотни летателни апарати помогнаха да се обезпечи решителната победа на Азербайджан на бойното поле против Армения в Нагорни Карабах предходната есен. Докато възходящата автономия на военно-индустриалния комплекс на Турция даде на водачите ѝ увереността да проектират властта си в района, неналичието на интерес на Тръмп към Близкия изток и желанието за гладки персонални връзки с Ердоган им даде тази опция. Турция разшири военноморските си интервенции в Източното Средиземноморие и построи бази в Катар и Сомалия, без да се постанова да се тревожи доста за опълчването на Съединени американски щати. Вместо това Русия беше силата, за която Ердоган трябваше да внимава. Турският президент откри близки връзки с Путин и работи с координацията и единодушието на Москва при всяко изпращане на войски в чужбина. Но това съдействие стига единствено дотук. Русия наложи географски граници на зоната на въздействие на Турция в Либия, Сирия и Кавказ - оставяйки Анкара разочарована, само че и с пораснало самочувствие.
Истинското умеене на Ердоган е да употребява пропуските в интернационалната система и да намира благоприятни условия да опълчва Русия и Съединени американски щати една против друга. Например в Сирия наличието на Турция е опасност за подкрепяните от Съединени американски щати кюрдски сили, само че Вашингтон също го схваща като лост против съветските похищения. В Либия Ердоган видя отваряне и се нанесе бързо. През 2019 година водачът на либийското опълчение военачалник Халифа Хафтар оглавява войска, която настава към държавното управление на Либия с поддръжката на Русия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Отчаяното държавно управление потегли от врата на врата в западните столици, търсейки помощ. Повечето западни сили не се интересуваха или не смееха да се намесят. Но Турция го направи: нейните сили помогнаха да се спре офанзивата на Хафтар с минимални военни вложения. Влизайки в тези спорове, Турция основава пространство за себе си в епохата на съревнование сред огромни сили. Целта на Анкара, както постоянно се показват турски коментатори, е „ да има място на масата “.
След Ердоган
Досега Ердоган играе добре ръката си в проектирането на мощ в чужбина. Изненадващото е, че той е съумя да го направи от нежната си позиция вкъщи. Турция е изправена пред тежка икономическа рецесия с двуцифрена инфлация, внезапен спад в цената на лирата и висока безработица, което води до бягство на капитали и обедняване за елементарните турци. За първи път от десетилетия икономистите се опасяват от рецесия на платежния баланс. Тази блъсканица се отразява в намаляване въз основата на Ердоган - в изследване от април по-малко от 30 % от интервюираните обявиха, че биха подкрепили ПСР, в случай че тази седмица се проведат избори, много под 49 %, дали своят вот за партията през 2015 година
Външнополитическите триумфи на Ердоган може да не са задоволителни, с цел да го задържат на власт. Подобно на жителите на доста други народи, турците имат вяра в изключителността на своята страна. Анкетите демонстрират необятна общесвтвена поддръжка за възобновяване на Турция като велика мощ на международната сцена, както и че множеството гласоподаватели споделят мнителността на Ердоган към Запада, и по-конкретно към Съединени американски щати. За всички, като се изключи най-строгите националисти, обаче това не е задоволително. Повечето гласоподаватели са прагматични: те не желаят Турция да се отчуждава от западните си съдружници, в случай че тази изолираност оказва въздействие върху тяхното икономическо богатство и качество на живот. Подкрепата за участие в Европейски Съюз към момента е към 60 %, не тъй като турците се усещат европейци, а тъй като мнозина схващат интеграцията с Европа като по-силна стопанска система и по-добро ръководство. Докато държавното управление се хвали със основаването на военна база в Либия и бомбардирането на целина Кюрдската работническа партия (ПКК) в Ирак, в Турция бизнесът банкрутира, магазините затварят и пенсиите понижават. До момента страната не е съумяла да обезпечи задоволително дози ваксини против COVID-19 от производители в чужбина; единствено към 10 % от турците са имунизирани.
Накратко, множеството жители към момента не са усетили амбициозната интернационална стратегия на Ердоган, която ще направи Турция още веднъж велика. Въпреки безмилостния шовинизъм на проправителствените медии, измежду популацията има все по-голямо чувство, че Ердоган обръща прекомерно огромно внимание на външната политика. Изглежда, че Турция е изгубила възприятието си за цел и е отчуждила прекалено много свои другари - като е направила едни и същи стратегически неточности, които може би са коствали на османците империята им. Повечето западни анализатори допускат, че Ердоган ще остане на власт за неопределен срок - че демократичният преход към този момент не е вероятен за Турция. Повечето турци не са съгласни. Ограниченията върху свободата на словото, затварянето на доста кюрдски политици и други форми на държавна принуда вършат политическите надпревари по-малко почтени, само че те не подсигуряват победа на Ердоган и ПСР на идващите избори, планувани за 2023 година
Съперникът на Ердоган на тези избори безспорно ще се ангажира да води по-малко нападателна външна политика и да поддържа по-стабилни връзки със международните сили. Правителството след Ердоган може да предприеме съответни стъпки, с цел да се дистанцира и от предшественика си. То може да поправи връзките с НАТО, да възстановява връзките с районните врагове, в това число Египет и ОАЕ, или да реанимира договарянията за участие на Турция с Европейски Съюз - даже това да се окаже невероятно. Винаги прагматикът, самият Ердоган, би могъл да се опита да се върне на Запад, в случай че счита, че планът на американския президент Джо Байдън за възобновление на ръководения от Съединени американски щати ред е задоволително обещаващ, с цел да се закрепи. Но в случай че се види, че мощта на Съединени американски щати понижава, Турция ще одобри това като опция да разшири ролята си в световната политика. И е мъчно да си представим, че някой водещ политик, без значение дали е от ПСР или от опозицията, ще се бори против националистическите течения в страната и ще заеме безусловно прозападна позиция.
В дълготраен проект самостоятелната външна политика на Турция ще продължи със или без сегашния президент. Вероятно Анкара ще продължи да утвърждава своя суверенитет в Източното Средиземноморие, ще отдели запаси за развиване на защитата и ще разшири обсега си в районните каузи. Присъединяването към редиците на лоялните членове на трансатлантическата общественост към този момент няма привлекателността, която в миналото имаше. И сигурно не може да се съпостави с вероятностите Анкара да проектира мощ на личните си условия. Турция претендира за ролята на правоприемник на империя и тя ще продължи своя обособен път - своя „ Зондервег “.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ