Завръщането на смъртта
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Модерният човек все по-рядко има непосреден контакт със гибелта. С пандемията обаче тя се завърна в живота ни, написа професор Ивайло Дичев.
Пандемията закупи екзистенциални измерения. С нея се завърна гибелта, която актуалните общества се опитваха да не помнят.
У нас към този момент няма човек, който да няма прочут, потърпевш от ковид. До края на годината несъмнено ще стигнем мрачната цифра от един починал на 1000 българи. В Съединени американски щати пък дневно умират толкоз хора, колкото бяха жертвите на терористичния атентат на 11 септември, провокирал безумни войни и непоправимо безредие на Близкия изток. Днес някогашните им президенти обезверено приканват да се носят маски и ще дават персонален образец като се имунизират пред камера. Новият съперник, отново по този начин незабележим, се оказва по-страшен, тъй като е безконечен.
Смъртта е непозната и далечна
Работата е там, че модерният човек все по-рядко има непосреден контакт със гибелта. Само преди 3-4 века половината от децата не са стигали до пубертета, а прескочилият детството е можел да доживее до към 30-40 години. За голямото болшинство от хората единствената здравна помощ са били магиите и молитвите, хората са спели с домашните животни, с цел да се топлят и са изхвърляли нощните си гърнета на улицата.
Антрополозите са пресметнали, че за последните три хилядолетия човечеството е било в положение на мир единствено два века и половина, а в преддържавните общества ситуацията е още по-лошо - разкопките приказват, че в някои племена случаите на насилствена гибел доближават 40 % от всички. Като насложим изброените исторически обстоятелства, осъзнаваме, че гибелта е била неразделен сателит на живота - нямало е човек, който да не е участвал на умиране, на който не се е налагало да се елементарни с агонизиращия, да измие натрупа и да го приготви за последното пътешестване. Оттук и въображението на тези столетия: тъгите на пъкъла изобразяват страха от умирането, вярата за избавление – визията за окончателния завършек на болките.
Днес голямата част от хората умират в лечебните заведения, къде по-модерни, къде по-примитивни като из нашата провинция. Пипат ги санитари с гумени ръкавици, наблюдават ги монитори, обдишват ги с маски, хранят ги със системи. Такава е нормата, а в случай че се случи някой непосредствен да почине пред очите ни, това е непоносим скандал. Следва траурна организация, където отново с гумените ръкавици приготвят натрупа, след това - кремиране, чийто резултат е една компактна урна, с която можем да разполагаме.
Добавете и това, че все по-малко хора живеят в едно домакинство – в Швеция тези, които живеят сами, стигат 50 % заради благосъстоянието на обществото, у нас сами живеят отново доста, единствено че по тъкмо противоположната причина – младите са отпътували на гурбет в чужбина и по този начин постоянно пропущат кончината на родителите си. Човечеството претърпява изумително дълъг интервал на мир, трайно спадат убийства заради по-добрия надзор, само че и застаряването на обществата. Повярвали сме в обещанията на напредъка, че науката някой ден ще се оправи дефинитивно с заболяванията, както е станало с едрата шарка. И, както написа Кондорсе през просветения 18 век, гибелта ще е като едно заспиване, когато към този момент сме се уморили от живеене.
Смъртта е митологизирана и медиатизирана
И внезапно се появява COVID-19. Хладилни морги, претъпкани лечебни заведения, хора, които посиняват в очакване на коли за спешна помощ. Скандално, незаслужено. Дано не си помислите, че желая да спестя рецензии към здравната ни система, която се оказа тъкмо толкоз разнебитена колкото автомагистралите, университетите, Народното събрание и всичко останало. Обръщам внимание на културната смяна: за голямата част от нас гибелта не е непосредствена физическа действителност, тя нахлува в живота ни като медиен облик. Новото злополучие в действителност работи тъкмо като облиците на демоните в религиозната митология: някакви картинки ни карат да изпаднем в паническа беззащитност. Така реагираме на терористите, които множеството от нас в никакъв случай няма да видят, само че с които медиите ни бомбардират непрекъснато. Дори не виждаме съответните лица на страдащите поради запазване на персонално достолепие: още веднъж и още веднъж съоръжения, маски, статистики.
Ефектът от тази медиатизация на гибелта е разделянето на персоналното прекарване от един нереален боязън, с който живеем към този момент година. Всеки от нас поотделно си показва по какъв начин би се справил, в случай че нещастието сполети него или околните му, по какъв начин тялото му ще се бори, по какъв начин ще откри сили да понесе болката. В медийния облик обаче гибелта добива други измерения: бедствието е сполетяло човечеството като цяло - бори се небесното войнство на науката против непобедимите сили на природата, която ражда и нас, само че и вирусите. Пред тази митична сцена ние сме дребни, безпомощни.
Смъртта е нетърпима и неприемлива
Другият значим миг е неимоверно повишената цена на живота в развития свят. Само преди 75 години човечеството беше готово да прати на гибел над 60 милиона поради нелепи идеологии. Днес 1,5 милиона, множеството така и така заболели, провокират кавги и неодобрение. Защо е по този начин? Смъртта е изгубила смисъла както възвишен, по този начин и политически, по тази причина е станала още по-нетърпима. Много хора вършат тия съпоставения – виждаш ли, от грип умират всяка година толкоз, а пък от малария еди-колко си. Но път обратно няма, не съществува законна мощ, която да изключи шалтера и да каже: тези няма смисъл да ги лекуваме. Е, има и вариации: да вземем за пример за Китай научихме, че сякаш още изпитват имунизациите, само че към този момент са имунизирали един милион, пък и в Русия сякаш прескочиха някои проби. Но световният медиен консенсус последователно се е наложил на всички места: никой не трябва да бъде обречен.
Интересен въпрос е по какъв начин актуалният човек мисли за това, което се случва след гибелта. Една трета от българите към момента отмятат парадайса в анкетите. За други е в действие учението на Епикур: " ти няма да си там, когато те няма ". И в случай че гибелта е просто небитие, то най-добре тя да пристигна незабелязано, без доста мислене и плашещи облици - някак заспиваш, взимаш нещо упойващо, изчезваш преди да си схванал какво става.
По-актуален ми се вижда американският мъдрец Томас Найгъл. Боим се от гибелта, споделя той, тъй като тя ще ни лиши от неща, които бихме могли да преживеем. Затова и гибелта на младия е по-несправедлива от тази на остарелия: не се е наживял, споделят хората. Казано по-съвременно, тя е един тип FOMO - боязън, че ще изпуснем неща, които ще се случат след нас. Научени да считаме, че нещо ни се дължи, толкоз години живот, толкоз здраве, толкоз благополучие и в случай че не ги получим – протестираме, упрекваме лекарите, държавните управления, китайските прилепи.
Ето ви ги двете страни на универсализма. Трябва да се оправим с бедствието всички дружно, като човечество. Но в случай че аз, обособеният човек, изгубя полагащата ми се порция живот, страданието е нетърпимо.
Модерният човек все по-рядко има непосреден контакт със гибелта. С пандемията обаче тя се завърна в живота ни, написа професор Ивайло Дичев.
Пандемията закупи екзистенциални измерения. С нея се завърна гибелта, която актуалните общества се опитваха да не помнят.
У нас към този момент няма човек, който да няма прочут, потърпевш от ковид. До края на годината несъмнено ще стигнем мрачната цифра от един починал на 1000 българи. В Съединени американски щати пък дневно умират толкоз хора, колкото бяха жертвите на терористичния атентат на 11 септември, провокирал безумни войни и непоправимо безредие на Близкия изток. Днес някогашните им президенти обезверено приканват да се носят маски и ще дават персонален образец като се имунизират пред камера. Новият съперник, отново по този начин незабележим, се оказва по-страшен, тъй като е безконечен.
Смъртта е непозната и далечна
Работата е там, че модерният човек все по-рядко има непосреден контакт със гибелта. Само преди 3-4 века половината от децата не са стигали до пубертета, а прескочилият детството е можел да доживее до към 30-40 години. За голямото болшинство от хората единствената здравна помощ са били магиите и молитвите, хората са спели с домашните животни, с цел да се топлят и са изхвърляли нощните си гърнета на улицата.
Антрополозите са пресметнали, че за последните три хилядолетия човечеството е било в положение на мир единствено два века и половина, а в преддържавните общества ситуацията е още по-лошо - разкопките приказват, че в някои племена случаите на насилствена гибел доближават 40 % от всички. Като насложим изброените исторически обстоятелства, осъзнаваме, че гибелта е била неразделен сателит на живота - нямало е човек, който да не е участвал на умиране, на който не се е налагало да се елементарни с агонизиращия, да измие натрупа и да го приготви за последното пътешестване. Оттук и въображението на тези столетия: тъгите на пъкъла изобразяват страха от умирането, вярата за избавление – визията за окончателния завършек на болките.
Днес голямата част от хората умират в лечебните заведения, къде по-модерни, къде по-примитивни като из нашата провинция. Пипат ги санитари с гумени ръкавици, наблюдават ги монитори, обдишват ги с маски, хранят ги със системи. Такава е нормата, а в случай че се случи някой непосредствен да почине пред очите ни, това е непоносим скандал. Следва траурна организация, където отново с гумените ръкавици приготвят натрупа, след това - кремиране, чийто резултат е една компактна урна, с която можем да разполагаме.
Добавете и това, че все по-малко хора живеят в едно домакинство – в Швеция тези, които живеят сами, стигат 50 % заради благосъстоянието на обществото, у нас сами живеят отново доста, единствено че по тъкмо противоположната причина – младите са отпътували на гурбет в чужбина и по този начин постоянно пропущат кончината на родителите си. Човечеството претърпява изумително дълъг интервал на мир, трайно спадат убийства заради по-добрия надзор, само че и застаряването на обществата. Повярвали сме в обещанията на напредъка, че науката някой ден ще се оправи дефинитивно с заболяванията, както е станало с едрата шарка. И, както написа Кондорсе през просветения 18 век, гибелта ще е като едно заспиване, когато към този момент сме се уморили от живеене.
Смъртта е митологизирана и медиатизирана
И внезапно се появява COVID-19. Хладилни морги, претъпкани лечебни заведения, хора, които посиняват в очакване на коли за спешна помощ. Скандално, незаслужено. Дано не си помислите, че желая да спестя рецензии към здравната ни система, която се оказа тъкмо толкоз разнебитена колкото автомагистралите, университетите, Народното събрание и всичко останало. Обръщам внимание на културната смяна: за голямата част от нас гибелта не е непосредствена физическа действителност, тя нахлува в живота ни като медиен облик. Новото злополучие в действителност работи тъкмо като облиците на демоните в религиозната митология: някакви картинки ни карат да изпаднем в паническа беззащитност. Така реагираме на терористите, които множеството от нас в никакъв случай няма да видят, само че с които медиите ни бомбардират непрекъснато. Дори не виждаме съответните лица на страдащите поради запазване на персонално достолепие: още веднъж и още веднъж съоръжения, маски, статистики.
Ефектът от тази медиатизация на гибелта е разделянето на персоналното прекарване от един нереален боязън, с който живеем към този момент година. Всеки от нас поотделно си показва по какъв начин би се справил, в случай че нещастието сполети него или околните му, по какъв начин тялото му ще се бори, по какъв начин ще откри сили да понесе болката. В медийния облик обаче гибелта добива други измерения: бедствието е сполетяло човечеството като цяло - бори се небесното войнство на науката против непобедимите сили на природата, която ражда и нас, само че и вирусите. Пред тази митична сцена ние сме дребни, безпомощни.
Смъртта е нетърпима и неприемлива
Другият значим миг е неимоверно повишената цена на живота в развития свят. Само преди 75 години човечеството беше готово да прати на гибел над 60 милиона поради нелепи идеологии. Днес 1,5 милиона, множеството така и така заболели, провокират кавги и неодобрение. Защо е по този начин? Смъртта е изгубила смисъла както възвишен, по този начин и политически, по тази причина е станала още по-нетърпима. Много хора вършат тия съпоставения – виждаш ли, от грип умират всяка година толкоз, а пък от малария еди-колко си. Но път обратно няма, не съществува законна мощ, която да изключи шалтера и да каже: тези няма смисъл да ги лекуваме. Е, има и вариации: да вземем за пример за Китай научихме, че сякаш още изпитват имунизациите, само че към този момент са имунизирали един милион, пък и в Русия сякаш прескочиха някои проби. Но световният медиен консенсус последователно се е наложил на всички места: никой не трябва да бъде обречен.
Интересен въпрос е по какъв начин актуалният човек мисли за това, което се случва след гибелта. Една трета от българите към момента отмятат парадайса в анкетите. За други е в действие учението на Епикур: " ти няма да си там, когато те няма ". И в случай че гибелта е просто небитие, то най-добре тя да пристигна незабелязано, без доста мислене и плашещи облици - някак заспиваш, взимаш нещо упойващо, изчезваш преди да си схванал какво става.
По-актуален ми се вижда американският мъдрец Томас Найгъл. Боим се от гибелта, споделя той, тъй като тя ще ни лиши от неща, които бихме могли да преживеем. Затова и гибелта на младия е по-несправедлива от тази на остарелия: не се е наживял, споделят хората. Казано по-съвременно, тя е един тип FOMO - боязън, че ще изпуснем неща, които ще се случат след нас. Научени да считаме, че нещо ни се дължи, толкоз години живот, толкоз здраве, толкоз благополучие и в случай че не ги получим – протестираме, упрекваме лекарите, държавните управления, китайските прилепи.
Ето ви ги двете страни на универсализма. Трябва да се оправим с бедствието всички дружно, като човечество. Но в случай че аз, обособеният човек, изгубя полагащата ми се порция живот, страданието е нетърпимо.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ