Езеро Моно - Мъртвото море на Запада
Езерото Моно (Mono Lake) е солено езеро, намиращо се в Калифорния, Съединени американски щати. То се счита за едно от чудесата на света, което се е трансформирало в такова вследствие на човешката интервенция.
Езеро Моно заема повърхност от 155 кв. км. и се допуска, че е на повече от 700 000 години. Образувало се е дружно с раждането на планинската верига Сиера Невада от придвижванията на земните пластове и от вулканичната интензивност.
Езеро Моно е захранвано от сладководните потоци и топящите се снегове. Понеже е безотточно, то поддържа солеността си от отмиваните от епохи соли и минерали.
Езеро Моно е близо три пъти по-солено от морската вода и в него не може да живее риба. На досег водата е сапунена и е приятна за плуване, защото заради високата си соленост е мъчно да се потъне.
Минавайки около езерото и пробвайки от водата му известният публицист Марк Твен го назовава " Мъртвото море на Запада " и написа, че водата е толкоз алкална, че човек може да изпере в нея и най-силно изцапаните си облекла, без да употребява никакви други способи на изпиране.
За първи път езеро Моно е разказано от европейците при започване на 19 в. Група трапери, предвождани от капитан Джоузеф Уокър, който бил прочут алпинист, се насочат от Уайоминг на запад. Сред обградените с планини пясъчни равнини, които са обрасли с американски пелин, те съзират езерото от висок било.
Виждат, че в средата на пустинята, тъкмо пред тях се разстилат необикновено красивите сини води на езерото. Решават да се спуснат до крайбрежията му и да го проучат по-детайлно. Тогава откриват, че с изключение на червеите и рояците мухи, тук няма никакви други признаци на живот. Смята се, че името Моно произлиза от думата " моначи " - по този начин локалното население е наричало хората, които ядат ларвите на мухите.
През 1941 година с разрастването на Лос Анджелис отделът по електроснабдяване и водоснабдяване решил да отклони 4 от 7-те ледникови потока от планините на 443 км. в южна посока. Целта била да се водоснабдява градът, като тогава не се обърнало внимание на вероятните последици за природата.
Втората Световна война била в разгара си и екологията към момента не била толкоз развита и ценена като просвета. Това отклонение обаче лишило езерото Моно от приток на вода. Резултатът е, че площта му се смалила, солеността на водата му се нараснала, а алкалните равнини в близост се разширили. Околната среда претърпява големи вреди даже сега.
Единственото позитивно е образуването на необикновено причудливи форми от туфа в езерото. Самите кули са естествени, образували се от свързването на калция от изворната вода с карбонатите от алкалната езерна вода.
Така варовикът постепенно се напластява по дъното под формата на колони. Това, че те се виждат сега над равнището на езерната вода, е напълно заслуга на човешката ръка, която обаче е отговорна и за умирането на природата към езерото.
След експертни изследвания учените считат, че не трябва да се позволява по-нататъшно отводняване, защото с изключение на на самото езеро, ще се навреди и на дивата природа. Тук живеят соленоводни скариди, само че и те имат граница на солеността. С тях, както и с мухи, се хранят гнездещите калифорнийски чайки, както и милионите прелитащи от тук птици, които са общо към 80 типа.
Днес всеки, пристигнал до крайбрежията на езеро Моно, остава запленен от покоряващата му хубост и от приказните скални кули, извисяващи се от солените му води.
