Едното дете прилича на даден родител ( или и на

Едното дете наподобява на даден родител ( или и на двамата ). Когато децата поотраснат и оформят темперамент въз основа на избран характер, благосклонностите и антипатиите са налице, постоянно разделяйки фамилията на два противоположни лагера. Например – майка с специалност учителка избира дъщерята, която рано се е научила да чете и обича книгите. Или пък татко инженер избира синът си, който от дребен обича да сглобява, строи с конструктор. И характерът самичък по себе си играе роля – радостното, жизнерадостно дете, което обича да забавлява близките от бебе, бързо се трансформира във повсеместен любим, за разлика от по- тихото и вглъбено братче или сестриче, което остава в неговата сянка. Предпочитанието на основа аналогия има връзка и със самооценката на самия родител. Ако тя е висока, ще избра това дете, което наподобява на него, тъй като вижда в него ( по- положително ) свое копие или надлежно – по- блестящо бъдеще. Ако самооценката е ниска, то той ще отхвърли детето, точно тъй като наподобява на него и се явява като негово огледало, повтаря неговите неточности.

И по този начин, желанието е неизбежно. Какво да вършим?

Трябва да приемем най- напред, че желанието е нещо, с което би трябвало да се оправим, а не да оставим нещата на самотек и да обмислим добре, в какво се корени това желание, с цел да можем да се оправим, най-малко външно, с него. В каква степен демонстрираме, че избираме или сътрудникът ни, някое от децата? Как реагира другото, ние обективни ли сме към тази негова реакция и не е ли тя сигнал за страдалчество и зов за обич и почитание?

Трябва също да осъзнаем, какъв брой нездравословно е желанието ни за децата и по какъв начин може да бележи целият им живот. И двете функции, на любим и на отритнат, може надълбоко да травмират децата. Любимецът, на пръв взор миропомазан, пораства несамостоятелен, с нараснала самокритика, некадърен да взима решения, подвластен от всеобщото удивление, което за в бъдеще няма да открива на никое място другаде, с изключение на у дома. Отхвърленото дете е по- инициативно и остроумно, насила да се оправя с неналичието на ориентираната другаде обич. То е по- мощно и стабилно, само че постоянно ще усеща тази липса и ще търси престижи на всички места отвън фамилията. Това също ще го направи подвластно и жадно за обич и самопризнание, което може да се употребява недобронамерено и манипулативно.

Ако усещаме непреодолимо, че отделяме повече време и внимание на едното, да се стараем да откликваме на потребностите и на другото, тъй че то да не усеща разликата. Трудно за асимилиране е умеенето, да не показваш по кое време едното е по- симпатично от другото или се показва по- сполучливо в нашите очи, мъчно, само че е част от умеенето да си обективен и почтен родител. Да съумеем да сме еднообразно великодушни на похвали и санкции и еднообразно открити към гениите и минусите им, а не да ги оценяваме едностранчиво.

Конкуренцията също не неизбежна, само че тя би трябвало да се тушира, като не разрешаваме в връзките сред децата да царува ревнивост и злоба. Агресията и хитруването, издаването на секрети, не трябва да се толерира по никакъв метод. би трябвало да работим за сплотяването сред децата, възлагайки им общи задания и кооперирането посред им, като резервираме персоналното им пространство. Ако ние имаме проблем с желанието, това не трябва да сее разкол сред тях и ситуацията в допълнение да усложнява. Сравнението би трябвало да се заобикаля усърдно, както не бихме желали и ние да бъдем сравнявани като родители един с различен.

Да си родител от време на време е мъчно, не постоянно има, също по този начин и подготвена рецепта за щастливо семейство. Грешките са в реда на нещата и това е човешко. Вината не е добър консултант в сходни случаи. В открития диалог, стремежът към правдивост и естетика, както и минутките за разбор и наблюдаване се крие ключът, желанието към някое от децата да не се трансформира в неизпълним проблем за тях.
Продължава: Обичам повече едното си дете