Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо? - ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Един съвет от мен, в никакъв случай, в никакъв случай не посещавайте след дълго неявяване мястото, което сте оставили като деца. То е сменено, изпразнено от време, напуснато, призрачно.
Там. Няма. Нищо.
Един човек потегля да събира себе си, връщайки се на местата, където е бил дете и е пораснал. Намира авансово адресите на всички девойки и дами, в които е бил влюбен от детската градина насам.
Нищо няма да желае от тях, единствено да ги види, да им каже, че ги е носил цялостен живот в главата си (искаше да каже сърцето си, само че му се стори сантиментално) и единствено те са останали най-после.
Лекарите му дават два-три месеца, не повече.
Той сребролюбив ги разрушава в дни и часове, както разваляш едри монети на стотинки. Струва му се, че по този начин стават повече.
Има още три месеца, което значи най-малко 91 следобеда, той обича следобедите и… умножено по 24, значи към 2184 часа.
Все още му се виждат малко, по тази причина умножава по 60, след това тегли чертата, над 130 000 минути.
Така е по-добре, в никакъв случай не се е чувствал подобен паралия, може да ги похарчи до последната минута.
Пътува през целия ден с рейса до градчето. Къщата, в която е живял, към този момент я няма. Повечето от другите адреси са заменени.
Момичетата от дълго време са станали дами, омъжили са се за други, смут. Кой знае за какво той си мисли, че те ще кървят там зарязани в средата на връзката им и все по този начин ще копнеят по него като Чехови героини.
Накрая въпреки всичко среща една от огромните си любови в градчето. Били на 14. Оженили се наужким, той откраднал за нея един пръстен от майка си (която се умъртвила да го търси). Било високо и замечтано момиче, по този начин го запомнил, приличало на младата Роми Шнайдер.
Когато доближава къщата, вижда в двора една стара жена с вързана изтощена коса да мъкне леген с облекла. Не е тя, споделя си, преместили са се. Но въпреки всичко взема решение да пита, може да знае нещо.
Тя е.
Нищо от това момиче не е останало. Не знае какво да каже. Представя се. Аз съм този и този… Тя не може да се сети незабавно. Минали са няколко живота от този момент. Гадае, споделя неверно име.
После като че ли нещо стартира да се отваря в паметта ѝ. В този миг излиза старче по потник, мъжът ѝ. Какво има, пита той, стиснал бастуна си, виждайки жена му да приказва с чужд мъж през оградата. Какво желаете?
Той не може да каже какво желае, не е съумял да изясни за какво е тук.
И тя мълчи.
Нищо, споделя нашият човек, нищо, остарели неща закупувам, фотоси, гоблени, часовници, радиоапарати, остарели неща. Айде, вика му старецът, да си вървиш по пътя, айдее, нямаме нито остарели, нито нови…
Жената все по този начин стои като монумент, даже не е пуснала легена. Мъжът се скрива в сянката на отсрещния тротоар.
От някое отворено радио се чува сводката за равнището на река Дунав в сантиметри, тази абракадабра на цялото му детство. Три следобяд е значи, споделя си той, няма потребност да гледа часовника.
Тръгва постепенно надолу, подметките му залепват в разтопения от жегата асфалт, смалява се, а от джобовете му се ръсят върху асфалта, звънтят меко и греят като монети всички (вече ненужни) минути, които са му останали.
Това, което няма да посмея да направя, се трансформира в истории.
Из „ Времеубежище “
