Мирела Костадинова: Самоукият художник Лазар Донков превръща музей „Етър“ в крепост на българщината
Един от най-посещаваните музеи в България е Регионален етнографски музей навън „ Етър “, покрай Габрово. През 2019 година той има рекорден брой гости 226 070. Музеят е уникален на Балканския полуостров и съхранява българския дух и обичаи.
Отваря порти на 7 септември 1964 година Там, измежду природата и чистия въздух, могат да се видят и до през днешния ден дребните занаятчийски работилници, възрожденски здания, уреди, които разкриват остарели техники на обособените занаяти и поминъка на балканджиите. Сред забележителностите са две воденици, тепавица, две валявици, бичкаджийница, гайтанджийска одая, точило, стругове за гаванки и бъклици.
Посетителите могат да видят остарели техники за обработка на метал, кожа, дърво, глина, вълна, козяк. Също достоверни занаятчийски принадлежности, с които се работи и да отнесат движимости, които носят духа на предишното. На чаршията може да се опита същински симид, пестил, бяло сладко, захарно петле, цариградско на съчка и да се насладите на ароматния от усета на кафе сварено върху пясък.
Името Етър не е определено инцидентно - това е античното наименование на река Янтра, която минава през балканския град. Избрано е като знак на връзката сред водата и развиването на занаятите. В музей „ Етър “ се намира единствената в България сбирка от механически уреди, задвижвани с вода.
Негов основател е габровецът Лазар Донков (роден на 20 септември 1908 г.), който го трансформира в цел и смисъл на живота си. Баща му Иван Донков е създател на първата патронна фабрика в България, а майка му Рада Голосманова е от остарелия габровски жанр Тухладжиеви.
Лазар Донков приключва известната Априловска гимназия. Той е самообразован художник. Стъпка по стъпка, камък по камък, в продължение единствено на няколко години, той основава този неповторим музей в габровския квартал Етъра. „ Идеята ми за създаване на жив музей навън се роди към 1948-1949 година. Разбира се първоначално тази концепция беше неизяснена и конкретизирана “ написа в бележки основателят на музея.
В началото габровецът стартира да прави обиколки по старите чаршии и селата Боженци, Скорци, Стомонеци, Топлеш, Тодорчета, Недевци, Лютаци, Жълтеш, Негенци, Лесичарка, Батошево и десетки други села. Очите му виждат същински архитектурни шедьоври направени от самобитни майстори строители. Съзира хубостта и изяществото в тях.
Всичко това го завръща към детството, когато с любознание гледа по какъв начин грънчарите извайват изящни глинени съдове, ковачите огъват нажеженото желязо, ножарите, които вършат известните габровски ножове и търгуват с тях в чужбина, бакърджиите, куюмджиите, папукчиите, лопатарите, гайтанджиите… Незабравим остава и споменът му за печените орехови ядки от шарланджийницата на Йонко Колчев.
Донков вижда, че тези занаяти умират, а с тях се разрушават и старите възрожденски здания. „ При тази конюнктура почна да ме вълнува мисълта какво би могло да се направи да се възстановят изгубените архитектурни монументи и запазят съществуващите, да се покаже бита и стопанското минало през интервала на нашето Възраждане “. Тогава в него се заражда концепцията да се сътвори настоящ музей навън, в който да се види домашния обичай, да се покажат в деяние механичните уреди и занаятчийските работилници. Това наподобява като същинска револлюция в музейното дело. Идеята си не споделя с никого, убеден е, че институциите няма да я одобряват.
Започва подготвителна работа - изследвания върху бита, традициите и обичаите, фотографира обекти. Понякога се усеща беззащитен, само че както самичък споделя: „ Не можех да угася в себе си огъня “. По това време работи като художник и му остава задоволително време, с цел да снима с фотоапарат запустели тепавици, полуразрушени къщи, стругове, точила, бичкиджийници, караджейки, гайтанджийски одаи и всевъзможни други занаятчийски работилници. Разпитва и старите майстори, убеждава ги да съхраняват инструментите, учи технологията на всеки поминък.
Събира пожълтели остарели фотоси, прави скици и макети на разрушените жилищни здания. Това, което може купува евтино и събира на склад в мазето си.
Директорката на градския музей в Габрово предложила на Лазар Донков да направи планове за художественото оформление на музея. Той предлага в експозицията да влязат живи макети на чарк, тепавица, воденица и струг за гаванки, които да се движат с вода и посетителите да виждата наживо работата. Но комисия отхвърля предлагането с подигравка и неуважение. Тогава директорката Рибарева показва концепцията на Донков пред художествения съвет на Етнографския институт при Българска академия на науките. В комисията са Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев и други учени.
При едно пътешестване в София Лазар Донков има опцията да показа с Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев концепцията си за основаване на настоящ музей. Тримата мъже я намират за изключително забавна и дават обещание цялостната си поддръжка. Истински обнадежден самоукият художник се обръща към ОК на Българска комунистическа партия с стимулирано предложение. И за наслада скоро е извикан от първия секретар Карапенев, пред който разкрива концепцията си. Предложението е утвърдено и е взето решение през 1963 година да стартира построяването на музея по планове на Лазар Донков и под негово методическо управление.
„ Теренът, върху който следваше да се построи музея беше запустял, обраснал с тръни и повет. Неспокойният „ Сивек “ и необузданата „ Страшка река “, притоци на река Янтра, случайно бяха пръснали коритото си и на доста места го бяха създали непроходимо. В пръснатите камъни на полуразрушените караджейка воденица и тепавица, единствени здания върху терена на музея, бяха намерили леговище единствено пепелянки и гущери “.
Донков е набелязал къде ще е мястото на всеки от обектите – маркира местата на работилниците, трасира вадищата съобразявайки се с водата и нейния дебит. По време на февруарските снегове той опъва ролетката и набива колчета. Наблизо няма и заслон, с цел да се постопли. Така стартира работата по първия настоящ музей навън в България.
„ Денят 23 април 1963 година беше един от най-светлите в моя живот. Слагаше се началото на реализирането на една въжделена, от дълго време родена фантазия, която в последните години се беше трансформирала в цел на моя живот. Съзнавах, че съм изправен пред една огромна и виновна задача, че за нейното реализиране беше нужен доста труд, съзнавах, че ми следва да измина дълъг и остър път, само че можеха ли да се родят рози без бодли? Бях уверен, че компликациите ще дойдат с първия ден, само че бях подготвен да ги посрещна…Единственото, което ме смущаваше, беше нецветущото ми здравословно положение, още повече като имах поради, че за цялостното довеждане докрай на музея бяха нужни минимум 10 години “, споделя в бележките си той.
Първият обект, с който се захваща Лазар Донков е възстановяване на съвсем разрушената Бойченска воденица, караджейка воденица. Тя е строена през 1780 година Съборена е напълно и вдигната още веднъж по първообраза си. За работата няма подобаващ дървен материал. Наложило се Донков да търси съборени остарели здания в околните села, от които употребява гредите и мартаците, нужни за дървените структури. Започва работа и над тепавицата строена през средата на ХIХ век. Не единствено, че не се намира нужните дъбови трупи, само че няма обезпечен превоз, доставчици, които да доставят материали и още куп нужни неща.
В това време се реставрира и село Боженци. По-късно дъбовия материал за бъдещия музей „ Етър “ се доставя от Еленския балкан.
Лазар Донков няма излаз от обстановката и още веднъж се хваща самичък. За строителството най-необходим му е дъб, а той е липсващ по това време. От врата на врата, от сечище на сечище намира. Трябват му и речни камъни, каменни плочи за покривите, както и по-специални материали – коруби за покрив и нагнетателни тръби (хралупи) за струговете. Необходими са му кираджии, които транспортират товари с каруци, остарели майстори за култивиране на специфичните материали.
Наред с това би трябвало трябва да се събират всички открити и разказани при предварителното му изследване истински принадлежности, уреди и уреди, които ще бъдат част от бъдещата експозиция. А те са хиляди и се намират на разнообразни места в тогавашния Габровски окръг. Нужно е Донков да е покрай строителите – всеки влезнал в дувар камък би трябвало да се сортира, всяка греда също. Той упорства всичко да е правдиво – тъкмо както е било в предишното.
Започва работата и върху стълби, мостчета, пътечки. Той ежедневно ги обрисува и управлява работата над тях. „ На мен беше гласувано доверие от най-отговорни места, бях цялостен стопанин, никой не ми се месеше. Помощници не желаех, управителен от правилото, че от непознати ръце се ловят единствено змии. Бях военачалник, въпреки и без войска “. Лазар Донков е на обекта от ранна заран до късна вечер, за него няма почивни и празнични дни. Има и дребна строителна бригада, както и трима майстори строители.
Третата постройка, която желае да се извърши е ножарската работилница. Тя би трябвало да се придвижи в действителност от работилницата на Метю Иванов. Ножарската работилница е строена при започване на XIX век в село Нова махала. След в детайли снимане и маркиране на всеки неин детайл е демонтирана и пренесена в музея „ Етър “.
Четвъртият обект, с който се хваща Лазар Донков е Долапкиня воденица, копие на същата, строена през 1874 година в село Делиджеци. Неин притежател в миналото е бил дядо Иван Симеонов, тогава 82 годишен мъж, който пазел всичките ù механизми.
„ В ранната пролет на 1964 година водите на река Сивек потеглиха във вадите и се устремиха към перея на караджейката, със стремглава експедитивност навлязоха в стръмния улей на валевицата, завъртяха се и я извършиха с буйно кипяща вода. Игривото дрънкало на караджейката поде остарялата си чевръста ария и пробуди заспалата котловина. Глухите ритмични удари на тепавицата възвестяваха нейното съживяване. Тук към този момент имаше живот, само че това начало беше единствено една прашинка. Предстоеше да се даде живот на толкоз доста мъртъвци “, споделя Лазар Донков.
Работата продължава, идват още възрастни, добросъвестни сръчни майстори. Завършен е и стругът за гаванки, интензивно се прави и гайтанджийската одая. Настила се калдаръм, прави се монтажа на Долапкинята воденица, аранжира се и ножарската работилница.
Скоро новината за новия музей „ Етър “, който се строи навън се разчува и стартират да прииждат освен локални хора, само че и от разнообразни краища на България. Пристигат партийни ръководители, държавни делигации, научни служащи, с цел да видят чудото. През 1964 година музей „ Етър “ е посетен от 12 000 посетители.
Лазар Донков е назначен за организатор. Освен всекидневната работа, която прави в този момент би трябвало да бъде екскурзовод и организатор. Канцелария няма, а е студена зима. Единственото място, където може да се постави печка е гайтанджийската одая. Там има единствено две трикраки столчета. За маса няма място и Донков написа на колене. Архивът се съхранява в амбалажно ковчеже. В музея най-накрая е назначен нощен надзирател. Това освобождава Донков от уговорката да върви с автомобила си и през нощта, с цел да наглежда обекта.
Партията прави оценка концепцията за основаване на музея и по думите на Донков гледа на нея „ като на галено дете “. Въпреки това, той не стопира да работи без отмора – поправя коритото на реката, прави здрави подпорни стени, прави краткотрайни мостове. Изгражда битова къща с кръчма и необятен двор, друга битова къща, която е сложна за осъществяване. Трябват му резбари, а те желаят огромни суми, само че и за това намира решение.
Потокът от гости не стихва. Пристигат към този момент и чужденци от екзотични места като Судан, Мароко, Индия, Мали. Те гледат с интерес по какъв начин пред очите им се вършат дървени солници, танури, гаванки, по какъв начин се точат ножове, гледат воденицата, тепавицата по какъв начин във валевицата се перат без сапун чергите…На Донков като екскурзовод се постанова от време на време да минава дневно дистанцията на музея по двадесет и пет пъти, което е равно на 15-20 километра. На 1 януари 1966 година го вършат шеф.
В музея стартират работа и други уредници и екскурзоводи. Пристигат етнографи от София и виждат огромното му дело. Отдел „ Музеи “ при Комитета за изкуство и просвета се интересува живо от новия музей.
Приходите на „ Етър “ нарастват. Наред с цялата му активност, дружно със брачната половинка си, Лазар Донков създава и битови сувенири, които носят приходи. Той твърдял, че специфичната работилница за произвеждане на сувенири, която е направена по-късно би трябвало да е източник, от който музея да черпи издръжката си. Пари в касата влизат и от Възрожденската кръчма, както и услугите – пране на облекла, тепане, валяне и смилане на зърно.
Постепенно музеят придобива типа, в който го познаваме и през днешния ден. Направена е ограда, озеленен е двора, прави се изследователска и събирателска активност. Интересът към него нараства и броят гости доближава 126 000.
На 1 октомври 1966 година е посетен от Тодор Живков, който споделя: „ Този нов вид музей ще провокира гражданска война в музейното дело освен у нас, само че и в чужбина “. Той упорства музеят да бъде скоро дефинитивно приключен.
През идната година стартира построяването и на Занаятчийската чаршия, в която да се види самобитното благосъстояние на балканския край с типичните занаяти. Донков упорства да е исторически достоверна.
„ Комозиционното решение открих след доста безсъннинощи и дни, през които непрестанно правех скици и рисунки по какъв начин ще наподобява тази чаршия “. В Етъра идват архитекти от София, които оказват помощ занаятчийската чаршия да се направи. Теренът е неравномерен, безлюден, обраснал в тръни и плевели. Изгражда се Табаханата, копие на табаханата на Иван Голосманов, дядо по майчина линия на Лазар Донков. Той прави схема преди да бъде съборена и няма никакви компликации. Постепенно се прави грънчарската, златарската и бакърджийската работилници.
Шекерджийницата е издигната по пример на Мотко кафеджията и е съществувала към 1850 година „ За нея нямах никакъв снимков или различен някакъв материал. Възстанових я по предания на Мария Андрейчева и скици, които също по предания беше правил моя чичо арх. Атанас Донков. Оригиналните негови скици дружно с други материли изпратих за прилагане от арх. Нено Ямантиев, който работеше албума за остаряло Габрово. След неговата гибел не можах да ги открия “.
Шекерджийницата и бакърджийницата се оказват комплицирани за осъществяване и Лазар Донков поставя доста старания, за ги виждаме през днешния ден във типа, в който съществуват. Прави мутафчийската и папукчийската работилница както и фурната и Саковата къща.
През април 1969 година строителството е забавено за няколко месеца заради проверка, която Донков в свои мемоари назовава „ черна страница от историята на музея “. В това време за повторно на 24 юли идва Тодор Живков съпроводен от габровски партийни първенци.
По време на обеда Донков се престрашава и го моли по изключение да се позволи от гори в Еленското стопанство да се набави още дъбов материал, който не доближава. И Тодор Живков подрежда да се провежда специфична бригада, която да изсече посочените от Донков дървета. Така работата продължава, макар изгубеното време от ревизорите. Следват още довършителни действия, стартира се строителството на кожухарската къща, хлопатарската и шарланджийската работилници. Строителните каузи са значим миг от построяването на музея, само че би трябвало да се намерят остарели майстори, които да си служат с достоверните принадлежности. Лазар Донков намира за всяка от работилниците.
На чаршията закипява живот. Работи Грънчарската работилница с занаятчия Иван Даскалов, куюмджийската с занаятчия Стефан Йовчев, шекерджийската с занаятчия Георги Дамянов, мутафчийската с занаятчия Иван Киров и другите известни работилници. Около тези майстори намират възпитаници, с цел да има последователност на занаятите. Освен потребност от остарели майстори, които мъчно се намирали, липсвали и музейни експерти, които да правят събирателска, изследователска, експозиционна и популяризаторска работа.
Само за седем, осем години Лазар Донков съумява да направи известния музей навън. Дългогодишният му труд се увенчава с огромен триумф, въпреки че още първоначално концепцията му има последователи и съперници. „ Неочаквано съм получавал горчиви хапове, които доста по-тежко понасях в сравнение с другите компликации, само че това бяха неизбежни преходни моменти, които бързо се забравяха “. Така Лазар Донков трансформира музея „ Етър “ в цитадела на българщината.
През февруари 1971 година той написа „ Кратки бележки по построяването на Етнографския парк-музей “ „ Етър “. В забавното издание, отпечатано на циклостил, което през днешния ден мъчно може да се открие в библиотеки и архиви, четем историята на известния музей. От него и през днешния ден черпим мъдростта на предишното. А името на Лазар Донков остава емблема на Габровския край.
Отваря порти на 7 септември 1964 година Там, измежду природата и чистия въздух, могат да се видят и до през днешния ден дребните занаятчийски работилници, възрожденски здания, уреди, които разкриват остарели техники на обособените занаяти и поминъка на балканджиите. Сред забележителностите са две воденици, тепавица, две валявици, бичкаджийница, гайтанджийска одая, точило, стругове за гаванки и бъклици.
Посетителите могат да видят остарели техники за обработка на метал, кожа, дърво, глина, вълна, козяк. Също достоверни занаятчийски принадлежности, с които се работи и да отнесат движимости, които носят духа на предишното. На чаршията може да се опита същински симид, пестил, бяло сладко, захарно петле, цариградско на съчка и да се насладите на ароматния от усета на кафе сварено върху пясък.
Името Етър не е определено инцидентно - това е античното наименование на река Янтра, която минава през балканския град. Избрано е като знак на връзката сред водата и развиването на занаятите. В музей „ Етър “ се намира единствената в България сбирка от механически уреди, задвижвани с вода.
Негов основател е габровецът Лазар Донков (роден на 20 септември 1908 г.), който го трансформира в цел и смисъл на живота си. Баща му Иван Донков е създател на първата патронна фабрика в България, а майка му Рада Голосманова е от остарелия габровски жанр Тухладжиеви.
Лазар Донков приключва известната Априловска гимназия. Той е самообразован художник. Стъпка по стъпка, камък по камък, в продължение единствено на няколко години, той основава този неповторим музей в габровския квартал Етъра. „ Идеята ми за създаване на жив музей навън се роди към 1948-1949 година. Разбира се първоначално тази концепция беше неизяснена и конкретизирана “ написа в бележки основателят на музея.
В началото габровецът стартира да прави обиколки по старите чаршии и селата Боженци, Скорци, Стомонеци, Топлеш, Тодорчета, Недевци, Лютаци, Жълтеш, Негенци, Лесичарка, Батошево и десетки други села. Очите му виждат същински архитектурни шедьоври направени от самобитни майстори строители. Съзира хубостта и изяществото в тях.
Всичко това го завръща към детството, когато с любознание гледа по какъв начин грънчарите извайват изящни глинени съдове, ковачите огъват нажеженото желязо, ножарите, които вършат известните габровски ножове и търгуват с тях в чужбина, бакърджиите, куюмджиите, папукчиите, лопатарите, гайтанджиите… Незабравим остава и споменът му за печените орехови ядки от шарланджийницата на Йонко Колчев.
Донков вижда, че тези занаяти умират, а с тях се разрушават и старите възрожденски здания. „ При тази конюнктура почна да ме вълнува мисълта какво би могло да се направи да се възстановят изгубените архитектурни монументи и запазят съществуващите, да се покаже бита и стопанското минало през интервала на нашето Възраждане “. Тогава в него се заражда концепцията да се сътвори настоящ музей навън, в който да се види домашния обичай, да се покажат в деяние механичните уреди и занаятчийските работилници. Това наподобява като същинска револлюция в музейното дело. Идеята си не споделя с никого, убеден е, че институциите няма да я одобряват.
Започва подготвителна работа - изследвания върху бита, традициите и обичаите, фотографира обекти. Понякога се усеща беззащитен, само че както самичък споделя: „ Не можех да угася в себе си огъня “. По това време работи като художник и му остава задоволително време, с цел да снима с фотоапарат запустели тепавици, полуразрушени къщи, стругове, точила, бичкиджийници, караджейки, гайтанджийски одаи и всевъзможни други занаятчийски работилници. Разпитва и старите майстори, убеждава ги да съхраняват инструментите, учи технологията на всеки поминък.
Събира пожълтели остарели фотоси, прави скици и макети на разрушените жилищни здания. Това, което може купува евтино и събира на склад в мазето си.
Директорката на градския музей в Габрово предложила на Лазар Донков да направи планове за художественото оформление на музея. Той предлага в експозицията да влязат живи макети на чарк, тепавица, воденица и струг за гаванки, които да се движат с вода и посетителите да виждата наживо работата. Но комисия отхвърля предлагането с подигравка и неуважение. Тогава директорката Рибарева показва концепцията на Донков пред художествения съвет на Етнографския институт при Българска академия на науките. В комисията са Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев и други учени.
При едно пътешестване в София Лазар Донков има опцията да показа с Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев концепцията си за основаване на настоящ музей. Тримата мъже я намират за изключително забавна и дават обещание цялостната си поддръжка. Истински обнадежден самоукият художник се обръща към ОК на Българска комунистическа партия с стимулирано предложение. И за наслада скоро е извикан от първия секретар Карапенев, пред който разкрива концепцията си. Предложението е утвърдено и е взето решение през 1963 година да стартира построяването на музея по планове на Лазар Донков и под негово методическо управление.
„ Теренът, върху който следваше да се построи музея беше запустял, обраснал с тръни и повет. Неспокойният „ Сивек “ и необузданата „ Страшка река “, притоци на река Янтра, случайно бяха пръснали коритото си и на доста места го бяха създали непроходимо. В пръснатите камъни на полуразрушените караджейка воденица и тепавица, единствени здания върху терена на музея, бяха намерили леговище единствено пепелянки и гущери “.
Донков е набелязал къде ще е мястото на всеки от обектите – маркира местата на работилниците, трасира вадищата съобразявайки се с водата и нейния дебит. По време на февруарските снегове той опъва ролетката и набива колчета. Наблизо няма и заслон, с цел да се постопли. Така стартира работата по първия настоящ музей навън в България.
„ Денят 23 април 1963 година беше един от най-светлите в моя живот. Слагаше се началото на реализирането на една въжделена, от дълго време родена фантазия, която в последните години се беше трансформирала в цел на моя живот. Съзнавах, че съм изправен пред една огромна и виновна задача, че за нейното реализиране беше нужен доста труд, съзнавах, че ми следва да измина дълъг и остър път, само че можеха ли да се родят рози без бодли? Бях уверен, че компликациите ще дойдат с първия ден, само че бях подготвен да ги посрещна…Единственото, което ме смущаваше, беше нецветущото ми здравословно положение, още повече като имах поради, че за цялостното довеждане докрай на музея бяха нужни минимум 10 години “, споделя в бележките си той.
Първият обект, с който се захваща Лазар Донков е възстановяване на съвсем разрушената Бойченска воденица, караджейка воденица. Тя е строена през 1780 година Съборена е напълно и вдигната още веднъж по първообраза си. За работата няма подобаващ дървен материал. Наложило се Донков да търси съборени остарели здания в околните села, от които употребява гредите и мартаците, нужни за дървените структури. Започва работа и над тепавицата строена през средата на ХIХ век. Не единствено, че не се намира нужните дъбови трупи, само че няма обезпечен превоз, доставчици, които да доставят материали и още куп нужни неща.
В това време се реставрира и село Боженци. По-късно дъбовия материал за бъдещия музей „ Етър “ се доставя от Еленския балкан.
Лазар Донков няма излаз от обстановката и още веднъж се хваща самичък. За строителството най-необходим му е дъб, а той е липсващ по това време. От врата на врата, от сечище на сечище намира. Трябват му и речни камъни, каменни плочи за покривите, както и по-специални материали – коруби за покрив и нагнетателни тръби (хралупи) за струговете. Необходими са му кираджии, които транспортират товари с каруци, остарели майстори за култивиране на специфичните материали.
Наред с това би трябвало трябва да се събират всички открити и разказани при предварителното му изследване истински принадлежности, уреди и уреди, които ще бъдат част от бъдещата експозиция. А те са хиляди и се намират на разнообразни места в тогавашния Габровски окръг. Нужно е Донков да е покрай строителите – всеки влезнал в дувар камък би трябвало да се сортира, всяка греда също. Той упорства всичко да е правдиво – тъкмо както е било в предишното.
Започва работата и върху стълби, мостчета, пътечки. Той ежедневно ги обрисува и управлява работата над тях. „ На мен беше гласувано доверие от най-отговорни места, бях цялостен стопанин, никой не ми се месеше. Помощници не желаех, управителен от правилото, че от непознати ръце се ловят единствено змии. Бях военачалник, въпреки и без войска “. Лазар Донков е на обекта от ранна заран до късна вечер, за него няма почивни и празнични дни. Има и дребна строителна бригада, както и трима майстори строители.
Третата постройка, която желае да се извърши е ножарската работилница. Тя би трябвало да се придвижи в действителност от работилницата на Метю Иванов. Ножарската работилница е строена при започване на XIX век в село Нова махала. След в детайли снимане и маркиране на всеки неин детайл е демонтирана и пренесена в музея „ Етър “.
Четвъртият обект, с който се хваща Лазар Донков е Долапкиня воденица, копие на същата, строена през 1874 година в село Делиджеци. Неин притежател в миналото е бил дядо Иван Симеонов, тогава 82 годишен мъж, който пазел всичките ù механизми.
„ В ранната пролет на 1964 година водите на река Сивек потеглиха във вадите и се устремиха към перея на караджейката, със стремглава експедитивност навлязоха в стръмния улей на валевицата, завъртяха се и я извършиха с буйно кипяща вода. Игривото дрънкало на караджейката поде остарялата си чевръста ария и пробуди заспалата котловина. Глухите ритмични удари на тепавицата възвестяваха нейното съживяване. Тук към този момент имаше живот, само че това начало беше единствено една прашинка. Предстоеше да се даде живот на толкоз доста мъртъвци “, споделя Лазар Донков.
Работата продължава, идват още възрастни, добросъвестни сръчни майстори. Завършен е и стругът за гаванки, интензивно се прави и гайтанджийската одая. Настила се калдаръм, прави се монтажа на Долапкинята воденица, аранжира се и ножарската работилница.
Скоро новината за новия музей „ Етър “, който се строи навън се разчува и стартират да прииждат освен локални хора, само че и от разнообразни краища на България. Пристигат партийни ръководители, държавни делигации, научни служащи, с цел да видят чудото. През 1964 година музей „ Етър “ е посетен от 12 000 посетители.
Лазар Донков е назначен за организатор. Освен всекидневната работа, която прави в този момент би трябвало да бъде екскурзовод и организатор. Канцелария няма, а е студена зима. Единственото място, където може да се постави печка е гайтанджийската одая. Там има единствено две трикраки столчета. За маса няма място и Донков написа на колене. Архивът се съхранява в амбалажно ковчеже. В музея най-накрая е назначен нощен надзирател. Това освобождава Донков от уговорката да върви с автомобила си и през нощта, с цел да наглежда обекта.
Партията прави оценка концепцията за основаване на музея и по думите на Донков гледа на нея „ като на галено дете “. Въпреки това, той не стопира да работи без отмора – поправя коритото на реката, прави здрави подпорни стени, прави краткотрайни мостове. Изгражда битова къща с кръчма и необятен двор, друга битова къща, която е сложна за осъществяване. Трябват му резбари, а те желаят огромни суми, само че и за това намира решение.
Потокът от гости не стихва. Пристигат към този момент и чужденци от екзотични места като Судан, Мароко, Индия, Мали. Те гледат с интерес по какъв начин пред очите им се вършат дървени солници, танури, гаванки, по какъв начин се точат ножове, гледат воденицата, тепавицата по какъв начин във валевицата се перат без сапун чергите…На Донков като екскурзовод се постанова от време на време да минава дневно дистанцията на музея по двадесет и пет пъти, което е равно на 15-20 километра. На 1 януари 1966 година го вършат шеф.
В музея стартират работа и други уредници и екскурзоводи. Пристигат етнографи от София и виждат огромното му дело. Отдел „ Музеи “ при Комитета за изкуство и просвета се интересува живо от новия музей.
Приходите на „ Етър “ нарастват. Наред с цялата му активност, дружно със брачната половинка си, Лазар Донков създава и битови сувенири, които носят приходи. Той твърдял, че специфичната работилница за произвеждане на сувенири, която е направена по-късно би трябвало да е източник, от който музея да черпи издръжката си. Пари в касата влизат и от Възрожденската кръчма, както и услугите – пране на облекла, тепане, валяне и смилане на зърно.
Постепенно музеят придобива типа, в който го познаваме и през днешния ден. Направена е ограда, озеленен е двора, прави се изследователска и събирателска активност. Интересът към него нараства и броят гости доближава 126 000.
На 1 октомври 1966 година е посетен от Тодор Живков, който споделя: „ Този нов вид музей ще провокира гражданска война в музейното дело освен у нас, само че и в чужбина “. Той упорства музеят да бъде скоро дефинитивно приключен.
През идната година стартира построяването и на Занаятчийската чаршия, в която да се види самобитното благосъстояние на балканския край с типичните занаяти. Донков упорства да е исторически достоверна.
„ Комозиционното решение открих след доста безсъннинощи и дни, през които непрестанно правех скици и рисунки по какъв начин ще наподобява тази чаршия “. В Етъра идват архитекти от София, които оказват помощ занаятчийската чаршия да се направи. Теренът е неравномерен, безлюден, обраснал в тръни и плевели. Изгражда се Табаханата, копие на табаханата на Иван Голосманов, дядо по майчина линия на Лазар Донков. Той прави схема преди да бъде съборена и няма никакви компликации. Постепенно се прави грънчарската, златарската и бакърджийската работилници.
Шекерджийницата е издигната по пример на Мотко кафеджията и е съществувала към 1850 година „ За нея нямах никакъв снимков или различен някакъв материал. Възстанових я по предания на Мария Андрейчева и скици, които също по предания беше правил моя чичо арх. Атанас Донков. Оригиналните негови скици дружно с други материли изпратих за прилагане от арх. Нено Ямантиев, който работеше албума за остаряло Габрово. След неговата гибел не можах да ги открия “.
Шекерджийницата и бакърджийницата се оказват комплицирани за осъществяване и Лазар Донков поставя доста старания, за ги виждаме през днешния ден във типа, в който съществуват. Прави мутафчийската и папукчийската работилница както и фурната и Саковата къща.
През април 1969 година строителството е забавено за няколко месеца заради проверка, която Донков в свои мемоари назовава „ черна страница от историята на музея “. В това време за повторно на 24 юли идва Тодор Живков съпроводен от габровски партийни първенци.
По време на обеда Донков се престрашава и го моли по изключение да се позволи от гори в Еленското стопанство да се набави още дъбов материал, който не доближава. И Тодор Живков подрежда да се провежда специфична бригада, която да изсече посочените от Донков дървета. Така работата продължава, макар изгубеното време от ревизорите. Следват още довършителни действия, стартира се строителството на кожухарската къща, хлопатарската и шарланджийската работилници. Строителните каузи са значим миг от построяването на музея, само че би трябвало да се намерят остарели майстори, които да си служат с достоверните принадлежности. Лазар Донков намира за всяка от работилниците.
На чаршията закипява живот. Работи Грънчарската работилница с занаятчия Иван Даскалов, куюмджийската с занаятчия Стефан Йовчев, шекерджийската с занаятчия Георги Дамянов, мутафчийската с занаятчия Иван Киров и другите известни работилници. Около тези майстори намират възпитаници, с цел да има последователност на занаятите. Освен потребност от остарели майстори, които мъчно се намирали, липсвали и музейни експерти, които да правят събирателска, изследователска, експозиционна и популяризаторска работа.
Само за седем, осем години Лазар Донков съумява да направи известния музей навън. Дългогодишният му труд се увенчава с огромен триумф, въпреки че още първоначално концепцията му има последователи и съперници. „ Неочаквано съм получавал горчиви хапове, които доста по-тежко понасях в сравнение с другите компликации, само че това бяха неизбежни преходни моменти, които бързо се забравяха “. Така Лазар Донков трансформира музея „ Етър “ в цитадела на българщината.
През февруари 1971 година той написа „ Кратки бележки по построяването на Етнографския парк-музей “ „ Етър “. В забавното издание, отпечатано на циклостил, което през днешния ден мъчно може да се открие в библиотеки и архиви, четем историята на известния музей. От него и през днешния ден черпим мъдростта на предишното. А името на Лазар Донков остава емблема на Габровския край.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ