Мистерията на липсващия син цвят, който предците ни не са виждали
Древните нации не са виждали синия цвят. Хората, когато не могат да опишат нещо, има вид и да не го виждат.
В предишното човешката цивилизация не е имала дума за синия цвят. Това е и причина учените да считат, че античните просто не са го забелязвали.
Един от образците за неналичието на дума за синьото е в Одисея-та на Омир. Там той разказва морето като винено-тъмно. Желязото имало лилав цвят, а зеленото Омир назовава с думата мед. В стотиците страници за всяко изложение на облеклото, лицата, броните, въоръжението и животните създателят употребява извънредно забавни описания.
Първото проучване на творбата на Омир е през 1858-та година. Уилям Гладстоун, който малко по-късно става английски министър-председател открива, че на никое място в страниците не се загатва синьото като цвят. В същото време за черното се приказва над 200 пъти, бялото се загатва 100 пъти, а аленото се среща рядко – към 15 пъти. Най-рядко се приказва за жълтото, само че въпреки всичко се загатва 10 пъти. Това довежда Гладстоун до убеждението, че дума за синьо при този народ просто не е съществувала.
В началото откривателят е податлив да мисли, че единствено и само гръцкият народ не е познавал синьото. Той допуска, че античните гърци са живели в друг от нашия свят, лишен от синия цвят. Той бил оцветен главно в черно, железно, бяло, а по-рядко се срещали аленото или жълтото. Скоро по-късно обаче филологът Лазарус Гайгер опровергава тази доктрина. Той открива, че неналичието на синьото се вижда още в Корана, античните китайски документи, исландските саги и даже в еврейската версия на Библията. Това освен не отхвърля Гладстоун - той взема решение да продължи изследването си.
Изследователят продължава с проучването на хиндуистките ведически химни. В над 10 000 реда в елементи са разказани слънцето, зората, денят и нощта, облаците, гръмотевиците и въздухът. Всичко е прелестно, само че липсва едно - небето не е синьо.
Начинът, по който през днешния ден ние виждаме синьото, няма нищо общо с този, по който античните са го възприемали. Гайгер открива, че първи са зародили думите за черно и бяло, мрачно и ярко. Следващата дума, която се появява съвсем по едно и също време във всички култури, била за цвета на виното и кръвта – аленото. Следва появяването на зеленото и жълтото.
До появяването на синьото като обособен цвят се стига, когато египтяните стартират да го създават като обособена багра. Те са първият античен народ, който осъзнал, че подобен цвят съществува. Концепцията за съществуването на синьото се възприема от останалите нации с разпространяването на боята измежду останалите цивилизации.
Причината античните ни предшественици хилядолетия наред да са пренебрегвали синия цвят, е фактът, че този цвят рядко се среща в природата. Дори небето не може да бъде несъмнено тъкмо като синьо. Ако нямаме дума за синьото, то най-вероятно би ни изглеждало безцветно. Аксиомата, че светът наподобява друго в другите езици, важи с цялостна мощ. В някои култури пък има название освен за всеки цвят, само че и за всеки негов колорит, което несъмнено усложнява нещата.
Всичко това потвърждава, че преди синьото да навлезе в всекидневието ни, античните ни предшественици може и да са го виждали, само че не са знаели по какъв начин да го опишат. Това станало и причина просто да не го виждат или разграничават. Цветовете пораждат с времето в опит да опишем заобикалящия ни свят. Но в случай че виждаме нещо, само че не знаем, че се разграничава от останалите нещо, най-вероятно и ние няма да го видим.
