Дрямката на инфлацията държи будни централните банкери
Дори за американците, наближаващи петдесетте, инфлацията – т.е., в действителност мъчителната инфлация – е неясен спомен от детството, когато през 70-те години на предишния век са следили по какъв начин цената на бонбоните непреклонно се повишава. Как това, което е коствало единствено 10 цента, се е превръщало в безбожните двайсет и пет. Все по-малко от хората, вземащи основни решения през днешния ден, имат професионален опит с инфлацията, което поражда безпокойствие. Дали институциите ще съумеят да ни предпазят от нея? Дали не ни чакат неприятни изненади?
Управителката на Федералния запас Лeйл Брайнард – също тийнейджърка през 70-те години, прочее – тази седмица изнесе тирада, отстоявайки позицията, че няма мотив за особена паника. Тя посочи парадокса, който от известно време тормози икономисти и вложители. Икономиката продължава да се ускорява по редица индикатори и то освен в Съединени американски щати, а и по целия свят. В Америка безработицата стабилно понижава и даже и процентът на присъединяване на работната мощ (дълго време представлявал едва звено в следкризисното възстановяване) се усъвършенства. Инфлацията на потребителските цени обаче остава настойчиво под целевите равнища, избрани от Федералния запас и другите централни банки. Целите на Фед не се доближават към този момент пет следващи години. Естественият извод е, че дълготрайните инфлационни упования са спаднали. Цените на облигациите, предпазени от инфлацията, демонстрират, че това в действителност е по този начин.
Обяснението може да се крие и просто във обстоятелството, че един дълъг интервал на ниска инфлация, както всяко дълготрайно нещо, поражда упования то да продължи още.
Поддържането на лихвите ниски, твърди госпожа Брайнард, е верният метод да се покачат упованията. Това се поддържа и от съображението, че централните банки в развития свят скоро може да стартират да продават облигациите, които са закупили по стратегиите за количествени облекчения. Възгледът на Брайнард вероятно е верен. Ако стопанската система настойчиво не доближава задачите, сложени от централните банки, то наподобява, че банкерите подценяват мащабите на застоя в нея. Ако дефлацията се задържи, нулевата долна граница на лихвените проценти би лимитирала инструментите за справяне с нея – изключително при към този момент набъбналите салда в централните банки. Вярно е, че дефлацията не предизвиква рецесии. Някои дефлационни интервали са се отличавали със мощен напредък. Дефлацията обаче може да направи рецесиите по-тежки, като понижи склонността към харчене и увеличи бремето на дълга.
Във всичко това има логичност, само че то не значи, че паниките към инфлацията са ирационални. Преди странното успокоение от последните 10 години, инфлационните прогнози бяха нестабилни и може още веднъж да станат такива. А в случай че инфлацията един път стартира да набира мощ, тя може да се подхранва сама – и да не остави доста други варианти, с изключение на внезапно нарастване на лихвите и следваща криза.
Има и друго основание. Продължителният интервал на ниски лихви спомогна за повишаване на цените на активите – облигации, акции, а тук-там и недвижими парцели – до доста високи равнища. Със сигурност може да се каже – без да се спекулира за точния миг – че колкото повече нараства една цена, толкоз по-вероятно е връщането й към междинната стойност. Това, съчетано с насърченото от евтините пари дългово задължение в небанковите институции и семействата, съставлява риск за стопанската система при внезапен скок на инфлацията.
Лесно е да се подлагат на критика централните банкери, задето се преструват на всезнаещи. Фактът е, че те би трябвало да вземат сложни решения въз основа на непълна информация. Невъзможно е да се предвижда освен икономическият напредък, само че даже и темповете на определящите го трендове. Може единствено да се гадае за % на безработица, при който инфлацията ще тръгне нагоре. За момента по-хлабавата парична политика наподобява верният метод, само че всичко е въпрос на баланс.
Моментът е внимателен и банкери, вложители и компании не трябва си затварят очите пред този факт заради относителната непоклатимост от последните години.
Управителката на Федералния запас Лeйл Брайнард – също тийнейджърка през 70-те години, прочее – тази седмица изнесе тирада, отстоявайки позицията, че няма мотив за особена паника. Тя посочи парадокса, който от известно време тормози икономисти и вложители. Икономиката продължава да се ускорява по редица индикатори и то освен в Съединени американски щати, а и по целия свят. В Америка безработицата стабилно понижава и даже и процентът на присъединяване на работната мощ (дълго време представлявал едва звено в следкризисното възстановяване) се усъвършенства. Инфлацията на потребителските цени обаче остава настойчиво под целевите равнища, избрани от Федералния запас и другите централни банки. Целите на Фед не се доближават към този момент пет следващи години. Естественият извод е, че дълготрайните инфлационни упования са спаднали. Цените на облигациите, предпазени от инфлацията, демонстрират, че това в действителност е по този начин.
Обяснението може да се крие и просто във обстоятелството, че един дълъг интервал на ниска инфлация, както всяко дълготрайно нещо, поражда упования то да продължи още.
Поддържането на лихвите ниски, твърди госпожа Брайнард, е верният метод да се покачат упованията. Това се поддържа и от съображението, че централните банки в развития свят скоро може да стартират да продават облигациите, които са закупили по стратегиите за количествени облекчения. Възгледът на Брайнард вероятно е верен. Ако стопанската система настойчиво не доближава задачите, сложени от централните банки, то наподобява, че банкерите подценяват мащабите на застоя в нея. Ако дефлацията се задържи, нулевата долна граница на лихвените проценти би лимитирала инструментите за справяне с нея – изключително при към този момент набъбналите салда в централните банки. Вярно е, че дефлацията не предизвиква рецесии. Някои дефлационни интервали са се отличавали със мощен напредък. Дефлацията обаче може да направи рецесиите по-тежки, като понижи склонността към харчене и увеличи бремето на дълга.
Във всичко това има логичност, само че то не значи, че паниките към инфлацията са ирационални. Преди странното успокоение от последните 10 години, инфлационните прогнози бяха нестабилни и може още веднъж да станат такива. А в случай че инфлацията един път стартира да набира мощ, тя може да се подхранва сама – и да не остави доста други варианти, с изключение на внезапно нарастване на лихвите и следваща криза.
Има и друго основание. Продължителният интервал на ниски лихви спомогна за повишаване на цените на активите – облигации, акции, а тук-там и недвижими парцели – до доста високи равнища. Със сигурност може да се каже – без да се спекулира за точния миг – че колкото повече нараства една цена, толкоз по-вероятно е връщането й към междинната стойност. Това, съчетано с насърченото от евтините пари дългово задължение в небанковите институции и семействата, съставлява риск за стопанската система при внезапен скок на инфлацията.
Лесно е да се подлагат на критика централните банкери, задето се преструват на всезнаещи. Фактът е, че те би трябвало да вземат сложни решения въз основа на непълна информация. Невъзможно е да се предвижда освен икономическият напредък, само че даже и темповете на определящите го трендове. Може единствено да се гадае за % на безработица, при който инфлацията ще тръгне нагоре. За момента по-хлабавата парична политика наподобява верният метод, само че всичко е въпрос на баланс.
Моментът е внимателен и банкери, вложители и компании не трябва си затварят очите пред този факт заради относителната непоклатимост от последните години.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ