Децата на Украйна: Краснопис в немирно време |
„ Доброго ранку, сьогодни на уроци украинскои мови ми продовжимо з вами вивчати роздил речения… “ (добро утро, през днешния ден на уроците по украински език ние с вас ще продължим да учим раздела изречения). Гласът идва от високоговорителчетата под екрана на телефона и принадлежи на Елена Анатолиевна Смирнова, учителка в 52-о учебно заведение в украинския град Николаев в Украйна. Целият и училищен стаж е минал в 52-о. Класът на 9-годишната Аня е последният, преди класната да се насочи следващата година на подобаващ отдих, чудноват евфемизъм за пенсионирането.
Сега Елена Анатолиевна я няма в Николаев. Потърсила е леговище от войната някъде в Швеция. Третокласничката Аня пък е с майка си в Шумен, в България. Заради Аня и за съучениците и, пръснати из България, Полша, Западна Украйна и под дърво и камък, са напъните на учителката. Войната ги е разпръснала, събира ги учебното заведение. Дори в изискванията на война Украйна не разрешила на деца и учители да „ мързелуват “ повече от месец.
„ На 24 февруари прекратиха занятията в учебно заведение. При нас пристигна войната. Този ден в никакъв случай няма да го не помни. “ – споделя Лена, майката на Аня. „ Събудих се от някакви трептения, бу-бу-бу. Отворих очи, влязох в кухнята, погледнах през прозореца – летяха самолети. Седнах. Поседях. Гледам онлайн групите, имаме такива по жилищните региони, за разискване на битови въпроси – питаме се: вие чухте ли? Да чухме. Някой чул, че щяло да има учения на тая и тая дата. Не, споделят, няма нищо сходно. Погледнах новините, Путин приказва „ ние сме принудени да вземем такова решение, длъжни сме да го направим… “ Какво е задължен да направи. Седя и виждам в едно място по този начин 10 минути, когато звънна деверът ми боен. Казва ми: Лена, събирай багажа и тръгвай. Ама къде? Някъде отвън града. “ – споделя с кинематографични детайлности майката на Аня.
Вдигнала щерка си, в 4.30 излезли от вкъщи си и отишли в гаража. Звъннала на майка си, а тя облечена стояла, не смеела да звънне първа и чакала. Питала единствено: какво да върша? Минала да вземе майка си и се насочила към изхода на града към село Степовое, при свекърва си. До 6 март останали на село. След това – към България. Взела със себе си и още една николаевчанка – Света и 8-годишния и наследник Влад и поели на път. „ Успях да направя по този начин, че моето дете да не чуе ракетите и бомбите. А Влад, когато дойдохме тук в България в първите дни търсеше къде е убежището. Детето беше чувало всичко това, спали са в коридора, крили се в скривалища.
С експлоадирането на войната образователните занятия били прекратени за месец. Когато изминал месеца, огромна част от учениците към този момент ги нямало в страната или в градовете, в които живеят. Тогава просветното министерство свирило общ брой: започваме възобновяване на образователния развой. Директорите благодарение на учителите издирили родители и възпитаници, с цел да видят кой какви благоприятни условия има да учи онлайн. Заповедта заварила Елена Анатолиевна в Швеция, където са двете и дъщери. Още на 1 септември в първия клас с новия си випуск направила група във вайбър за по-лесна връзка с родителите. Така и в този момент ги намерила пръснати из Украйна и Европа. Избрали са и уроците да са по вайбър. Учителката записва видеоклипове, демонстрира с химикалката, а ръкописът и е като в профилиран курс по крансопис – еднакъв, елегантен – подобен би трябвало да го съобщи и на децата, нищо, че е война.
Домашни няма. Но не на всички места е по този начин. При нас домашните са по всеки предмет и доста интензивно, споделя Наталия, майката на 14-годишната Полина. Наталия е бесарабска българка и няма по какъв начин да не се усмихнеш като гълчи (говори) по какъв начин за Великден прави „ пекъну зели с мисирка “. Та, във Втора езикова в Одеса, където учи Полина домашните със всички строгости на учителското изкуство. Дори по трудово. „ Ама има неща, които не можем да създадем, тъй като нямаме материали. Сега за Великден обаче имаха задача да боядисат яйца, Полина боядиса, снима по какъв начин става, изпратихме, получи 12 бала. “ – споделя Наталия. От 2000 година това е най-високата оценка в Украйна, нашата цялостна шестица. Не могат да избягат от домашните и Максим и Влад, които са в пети и трети клас в учебно заведение номер 100 в Одеса и също учат онлайн от Шумен. В учебно заведение номер 100 са останали единствено част от учителите, тези, които имат синове на донаборна възраст и момчетата не могат да изоставен страната. Останалите както Елена Анатолиевна преподават или от Западна Украйна, или от Европа.
„ Учителката ни по британски, Наталия Викторовна Змеевска е там, в Николаев, а знаете офанзивите против града в този момент не стихват. Тази седмица трябваше да има час, обади се „ Тук оповестиха паника, би трябвало да слизам в скривалището “ и нямаше час. “ – разказва военновременната обстановка на образователния фронт Лена.
Засега огромна част от майките на възпитаници в Шумен са избрали отдалеченото образование в досегашните им учебни заведения в Украйна. Украинските управляващи са дали право на избор – отдалечено образование, редом образование – отдалечено и в локално учебно заведение, или единствено в локално учебно заведение. Всички не надяват войната час по-скоро да свърши, да се приберат в Украйна и да стартират там идната образователна година. Но, в случай че това не стане, ще запишат децата и в България, редом, с цел да не ги лишават от обществените контакти с връстници.
Майките заран учат дружно с децата, след това оказват помощ като доброволки в Центъра за поддръжка на украинци, проведен от Евангелската методическа черква в Шумен, включват се в часовете по британски, вървят дружно с децата на уроци по български, някои вървят и на работа. На Аня българският и се отдава много по-лесно, в сравнение с майка и. Детето има заложба, вътрешен глас и превежда даже фрази, които чува за първи път. И подсказва на майка си.
Наталия натъртва на числата и числителните. Важно е, тъй като е почнала работа като касиерка в супермаркет в Шумен и би трябвало да може да споделя на клиентите цените. Сега търси помощ от прилежащата каса „ Много ми е мъчно на български това „ сорок “ (40) че-те-ри-де-сет… “, ядосва се Наталия, която другояче „ гълчи пу български “.
Сега Елена Анатолиевна я няма в Николаев. Потърсила е леговище от войната някъде в Швеция. Третокласничката Аня пък е с майка си в Шумен, в България. Заради Аня и за съучениците и, пръснати из България, Полша, Западна Украйна и под дърво и камък, са напъните на учителката. Войната ги е разпръснала, събира ги учебното заведение. Дори в изискванията на война Украйна не разрешила на деца и учители да „ мързелуват “ повече от месец.
„ На 24 февруари прекратиха занятията в учебно заведение. При нас пристигна войната. Този ден в никакъв случай няма да го не помни. “ – споделя Лена, майката на Аня. „ Събудих се от някакви трептения, бу-бу-бу. Отворих очи, влязох в кухнята, погледнах през прозореца – летяха самолети. Седнах. Поседях. Гледам онлайн групите, имаме такива по жилищните региони, за разискване на битови въпроси – питаме се: вие чухте ли? Да чухме. Някой чул, че щяло да има учения на тая и тая дата. Не, споделят, няма нищо сходно. Погледнах новините, Путин приказва „ ние сме принудени да вземем такова решение, длъжни сме да го направим… “ Какво е задължен да направи. Седя и виждам в едно място по този начин 10 минути, когато звънна деверът ми боен. Казва ми: Лена, събирай багажа и тръгвай. Ама къде? Някъде отвън града. “ – споделя с кинематографични детайлности майката на Аня.
Вдигнала щерка си, в 4.30 излезли от вкъщи си и отишли в гаража. Звъннала на майка си, а тя облечена стояла, не смеела да звънне първа и чакала. Питала единствено: какво да върша? Минала да вземе майка си и се насочила към изхода на града към село Степовое, при свекърва си. До 6 март останали на село. След това – към България. Взела със себе си и още една николаевчанка – Света и 8-годишния и наследник Влад и поели на път. „ Успях да направя по този начин, че моето дете да не чуе ракетите и бомбите. А Влад, когато дойдохме тук в България в първите дни търсеше къде е убежището. Детето беше чувало всичко това, спали са в коридора, крили се в скривалища.
С експлоадирането на войната образователните занятия били прекратени за месец. Когато изминал месеца, огромна част от учениците към този момент ги нямало в страната или в градовете, в които живеят. Тогава просветното министерство свирило общ брой: започваме възобновяване на образователния развой. Директорите благодарение на учителите издирили родители и възпитаници, с цел да видят кой какви благоприятни условия има да учи онлайн. Заповедта заварила Елена Анатолиевна в Швеция, където са двете и дъщери. Още на 1 септември в първия клас с новия си випуск направила група във вайбър за по-лесна връзка с родителите. Така и в този момент ги намерила пръснати из Украйна и Европа. Избрали са и уроците да са по вайбър. Учителката записва видеоклипове, демонстрира с химикалката, а ръкописът и е като в профилиран курс по крансопис – еднакъв, елегантен – подобен би трябвало да го съобщи и на децата, нищо, че е война.
Домашни няма. Но не на всички места е по този начин. При нас домашните са по всеки предмет и доста интензивно, споделя Наталия, майката на 14-годишната Полина. Наталия е бесарабска българка и няма по какъв начин да не се усмихнеш като гълчи (говори) по какъв начин за Великден прави „ пекъну зели с мисирка “. Та, във Втора езикова в Одеса, където учи Полина домашните със всички строгости на учителското изкуство. Дори по трудово. „ Ама има неща, които не можем да създадем, тъй като нямаме материали. Сега за Великден обаче имаха задача да боядисат яйца, Полина боядиса, снима по какъв начин става, изпратихме, получи 12 бала. “ – споделя Наталия. От 2000 година това е най-високата оценка в Украйна, нашата цялостна шестица. Не могат да избягат от домашните и Максим и Влад, които са в пети и трети клас в учебно заведение номер 100 в Одеса и също учат онлайн от Шумен. В учебно заведение номер 100 са останали единствено част от учителите, тези, които имат синове на донаборна възраст и момчетата не могат да изоставен страната. Останалите както Елена Анатолиевна преподават или от Западна Украйна, или от Европа.
„ Учителката ни по британски, Наталия Викторовна Змеевска е там, в Николаев, а знаете офанзивите против града в този момент не стихват. Тази седмица трябваше да има час, обади се „ Тук оповестиха паника, би трябвало да слизам в скривалището “ и нямаше час. “ – разказва военновременната обстановка на образователния фронт Лена.
Засега огромна част от майките на възпитаници в Шумен са избрали отдалеченото образование в досегашните им учебни заведения в Украйна. Украинските управляващи са дали право на избор – отдалечено образование, редом образование – отдалечено и в локално учебно заведение, или единствено в локално учебно заведение. Всички не надяват войната час по-скоро да свърши, да се приберат в Украйна и да стартират там идната образователна година. Но, в случай че това не стане, ще запишат децата и в България, редом, с цел да не ги лишават от обществените контакти с връстници.
Майките заран учат дружно с децата, след това оказват помощ като доброволки в Центъра за поддръжка на украинци, проведен от Евангелската методическа черква в Шумен, включват се в часовете по британски, вървят дружно с децата на уроци по български, някои вървят и на работа. На Аня българският и се отдава много по-лесно, в сравнение с майка и. Детето има заложба, вътрешен глас и превежда даже фрази, които чува за първи път. И подсказва на майка си.
Наталия натъртва на числата и числителните. Важно е, тъй като е почнала работа като касиерка в супермаркет в Шумен и би трябвало да може да споделя на клиентите цените. Сега търси помощ от прилежащата каса „ Много ми е мъчно на български това „ сорок “ (40) че-те-ри-де-сет… “, ядосва се Наталия, която другояче „ гълчи пу български “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ