Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял

Децата, които се пробват да угаждат на родителите си, цялостен живот ще бъдат потиснати. А тази роля им е наложена от обстоятелството, че самите родителите в миналото са имали незадоволени потребности в ранните си години. Нишката продължава потомство след потомство обратно. Учени от университета „ МакГил “ са на мнение, че „ не е нужно децата да бъдат измъчвани физически, с цел да се повреди душeвността им “. Ненормалната симбиоза сред родителите и детето е източник на не по-малко патологии.

Емоционално незадоволителните връзки сред децата и техните родители са тематика, която непроменяемо присъстваше в 100 и няколко подробни изявленията, които взех за тази книга. Пациентите страдаха от своите радикално разнообразни здравословни проблеми, само че общата нишка бяха историите за преждевременната загуба на непосредствен или неплодотворните контакти с хора, от които се чака морална поддръжка. Фактът, че прочувственото угнетяване от детска възраст води до съществени заболявания, се удостоверява от впечатляващото количество проучвания, оповестени в здравната и психическата литература.

Докосванията и ласките са първите сетивни усещания на новороденото. Чрез тях то усеща любовта. Различните способи, посредством които бебетата и дребните деца получават осезателно внимание, са незаменими за развиването на техните организми и душeвност. Изглежда прекомерно евентуално, че стимулацията посредством докосвания при хората е основна за построяването на обвързаност и здравословни прочувствени връзки. В този смисъл „ близането “ в неговия директен и метафоричен смисъл и любовта са напълно сродни.

Емоционалният контакт е значим колкото физическият. Двата са много аналогични, подсъзнателно го усещаме и по тази причина след избрани приятни прочувствени дейности по отношение на нас споделяме, че сме били „ поласкани “. Сетивните ни органи и мозъкът обезпечават механизмите, посредством които се оформя преходът ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти изрично повлияват на развиването на човешкия мозък.

Ето един простоват образец – когато дребното дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини. Те съставляват самобитни хормони на щастието или, казано другояче, естествени опиати на мозъка. И назад, от опитите с животни се знае, че високите равнища на стресовите хормони като кортизола водят до доста стесняване на значими мозъчни центрове.

Основната цел на индивида е да се трансформира в субект, който е кадърен да отстоява позициите си, да прави саморегулация и да живее в схващане с останалите хора в обществен подтекст. Жизненоважни за построяването на невробиологията на саморегулацията в детето са връзките му с родителите, където последните би трябвало да виждат и схващат възприятията на дребното, да реагират със съпричастност и угриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат положителни – „ желая повече от това “ – или отрицателни: „ Това не го желая “. Бебетата и невръстните деца не са способни да направляват психическите си положения, поради което постоянно има риск от изнемогване или даже гибел, в случай че не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката и бащата служи за запазване на детската биологична регулация.

Чрез страстите се прави интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни споделя по какъв начин вътрешните ни положения се трансформират след външни въздействия. Макар възприятията да са отговор на тласъци от сегашното, те се филтрират въз основата на минали прекарвания и въз основа на тях се пораждат упования за бъдещето.

Чрез родителите си децата построяват своята визия за света. Това може да е прелестен свят с доста любов; свят на неуважение или равнодушие, където би трябвало да се борим със зъби и нокти, с цел да ни извърнат внимание, или по-лошо: неприятелски свят, в който би трябвало да живеем в едно непрекъснато положение на свръхбдителност. Бъдещите ни връзки зависят от първите ни връзки с лицата, които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, в случай че сме били разбирани. Ще се обичаме, в случай че сме израснали с дълбокото чувство, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото усърдие, с което са посрещали потребностите ни като деца.

Прекъсването на постоянните връзки в бебешка и детска възраст може да има трайни последствия за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица опити с животни сочат за съществуването на мощна взаимозависимост сред ранните проблеми с възприятията на обвързаност и небалансираната дарба да се реагира по-късно на стрес. И назад, удобните контакти на подрастващите са гаранция за доста по-доброто преодоляване на биологичния стрес след години.

За задоволяването на потребността от обвързаност при хората би трябвало освен това от физическа непосредственост и допиране. Не по-малко нужна е прочувствената обязаност, в частност качеството на „ настройването “, при което майката и бащата съумяват да се нагодят съгласно психическите положения на детето си. Процесът е много тънък. Той е надълбоко несъзнателен, само че може да се изгуби, в случай че родителят е уплашен, кахърен, финансово усложнен или по други аргументи. Настройването може да е невероятно и в случай че самият възрастен е имал мъчно детство. Съществуват случаи, при които родителите подаряват с обич дребните си, само че не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат, че са обичани, само че надълбоко в себе си порастват с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са. Затова показват единствено „ допустимата “ си страна пред майките и бащите си, като потискат прочувствените пориви, които родителят отхвърля да одобри. Възможно е децата даже да навикнат да се укоряват, че въобще имат такива пориви.

С други думи, когато възрастните са напрегнат заради каквато и да било причина, поради която не са способни да обезпечат нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната наклонност да се озовават в ситуацията на прочувствени самотници. А това върви и с възприятието – действително или мислено – че са без душеприказчици, т.е. без човек, който може да разбере терзанията им. Тук напълно не приказваме за липса на обич от страна на родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема празнина на прочувствено равнище, която кара дребното да изпитва незадоволеност.

Непълноценните връзки сред родител и дете от ден на ден се постановат като норма в нашето свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се следят у децата при относителното отчуждаване, се приближават до равнищата, които отчитаме при физическа разлъка. Недостатъчната съпричастност влияе подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я напомни, надали ще успее, само че въпреки всичко тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата.

Относителното отчуждаване става част от психичната стратегия на индивида. Хората, които са му „ привикнали “ в предишното, като възрастни са склонни да избират вид връзки, които не са по-различни от към този момент познатите. Например да живеят с сътрудници, които не ги схващат или не ги одобряват такива, каквито са. Така физиологичните стресове, породени от относителното отчуждаване, ще участват и след навършване на пълноправие – несъмнено, без да ги осъзнаваме.

От „ Когато тялото споделя " НЕ ": Цената на скрития стрес ”, изд. Лик
Снимка: goodreads.com 
Картина: A sad girl, Carlos Saenz de Tejada, 1921