Депресивните и тревожностни разстройства са в центъра на дългогодишния клиничен

Депресивните и тревожностни разстройства са в центъра на дългогодишния клиничен опит на доктор Антоанета Славова. Близо 10 години тя работи в Катедрата по психиатрия на Медицинска академия, а от 1992 година живее в Южна Африка, където основава частна процедура – първоначално в Дърбан, а по-късно в Йоханесбург. В книгата си „ Депресията: метод на приложимост “ (Изд. AMG Publishing) доктор Славова повежда читателите на пътешестване към откриването, приемането и оправянето с „ великата актриса “ – депресията, поставяйки фокус върху един от най-важните детайли на пъзела – предварителната защита.

Животът: Начин на приложимост или Аз не съм моята меланхолия

„ Аз не съм моята меланхолия “ е доста значително схващане и метод в процеса на справяне с депресията. Звучи като императив и е тъкмо това. Ще бъде умно да го приемем като персонална позиция, лозунг или мантра. Стигмата върху депресията провокира възприятие на самостоятелна уязвимост и позор, поради обстоятелството, че сме позволили да стигнем до нея. Включва още неуместното усещане за тотална полуда и съдбовна загуба на личността. Дълбокото навлизане на тъгата, изцяло промененото усещане на себе си в отрицателна светлина, чувството за цялостен неуспех, дистанцираното отношение към другите, визията на света като застрашаващо място, безнадеждността и безсилието основават чувство, че сме се слели със личната си меланхолия. Че сме обвързани, неотделими. Но не е по този начин. Да повторим: депресията е биологично детерминирано разстройство на настроението, което няма нищо общо с самостоятелен неуспех, уязвимост или личностна смяна. Отделянето на себе си, от една страна, и на положението, от друга, разрешава болестта да се преглежда като обособена от нас единица, разрешава да се построи тактика, да се възнамерява опозиция и да се организира битка. Това е изцяло друго сравнение на участниците – независим субект и заболяване с друга динамичност и резултат. Човекът не е жертва, не е провален. Дори решението да се вземат медикаменти е дребна победа – по този начин поемаш юздите на положението в ръцете си. Ние нямаме надзор върху депресията, само че имаме надзор и отговорност за отношението си към възприятията си в нея, към осъзнаването на тези страсти, към болестта като цяло. Нашите усеща са едно нещо, а методът, по който се отнасяме към тях – напълно друго. Не е елементарно да се усети разликата, само че е доста значимо. Киркегор твърди, че депресията се трансформира в духовно заболяване единствено когато позволим да бъдем дефинирани от нея и нашата безизходност засегне моралните ни и духовни желания. В „ Или-или “ (Either/Or, 1843) той назовава тази капитулация обезсърчение.

Трябва да изискуем под око вътрешния си живот. Трябва да държим същинската част от себе си настрани, отвън мътните води на депресивните настроения.

Депресията може да повлияе на страстите и дейностите ни, само че не може да промени нашия темперамент. Здравите ни части – личността, характерът, каквото е останало от волята, интелектът, интегритетът и достолепието, би трябвало да поемат битката. Това е значително, окуражително и основава благоприятни условия, затова носи вяра и е годно, без значение дали лицето е във, или отвън депресивния епизод. В положение на меланхолия човек се нуждае от повече помощ – от медикаменти и от поддръжката на терапевта, само че и тогава, и през ремисиите неговата лична отговорност е да придобие схващане и познание и да откри способи за оптимално справяне със положението.

Ние не можем да управляваме гените и биохимията си, само че можем да научим и да решим по какъв начин да се оправяме с деянията и патологията им. Това не е елементарен развой, постоянно се изискват помощ и поддръжка, изключително в случаите на меланхолия, при които волята е повлияна отрицателно, мотивация и религия в себе си липсват, вярата е в безспорен недостиг. Позитивната приложимост на интелекта, което е от извънредно значение, помощта на терапевта, поддръжката на фамилията или персоналният опит от предишни депресивни епизоди – всичко това обаче носи вяра, че депресивната персона ще се възвърне във времето, ще се отърси от депресията и ще продължи живота си умерено.

Диференцирането на индивида от депресията му разрешава да се измерят релативно обективно недоволствата и измененията, както и да се подходи рационално към областите, в които подобрението и цялостното унищожаване на признаците е по-предизвикателно и мъчно. Разглеждането на депресията като част от живота, а не като самия живот, оказва помощ. Опитайте се да се дистанцирате от нея, погледнете я отстрани – страничният наблюдаващ вижда повече. За да бъде в положение да вижда обективно, човек не би трябвало да принадлежи. Граничната позиция оказва помощ за точността и широтата на погледа.

В „ Червената стая “ Август Стриндберг споделя: „ Научи се да виждаш света от позицията на птичи взор и ще откриеш какъв брой маловажно и нищожно е всичко “. Платон пък формулира още по-точно: „ Теоретичният живот е непознат живот “. Мобилизацията на персоналното знание и разсъдък ще поддържа наранените страсти. Единственият метод да променим страстите си е посредством смяна на мислите ни. Позицията на научен наблюдаващ е най-вече когнитивна, съставлява взор извън и е преимущество в случаи на меланхолия.

Важно е да си справедлив и акуратен в оценката на положението. За положителната прогноза на депресивното разстройство е от голямо значение постигането на цялостна ремисия. Ако човек усеща усъвършенстване, само че не е изцяло възобновен, възможностите за рецидив са доста по-високи. Независимо че приказваме за мощ и приложимост на разсъдък, логичност и дистанцираност от страстите, това не значи да ги пренебрегнем. Дори в противен случай. Депресията е на първо място заболяване на емоциите  – те съществуват, възприемат се, дефинират се, правят оценка се, изживяват се, усещат се, само че са засегнати и боледуващи и се нуждаят от промяна и помощ.

Разбирането, че индивидът не е еднакъв със своята меланхолия оказва помощ да се трансформират настройките, да се оценят и обмислят събитията. Моят съвет постоянно е бил „ Не прави значими избори, когато си в меланхолия “. Светът, проблемите, въпросите и отговорите им са разнообразни в подобен момент  – наподобяват по-големи и по-трудни през призмата на болестта, а силите, желанията и желанията на личността наподобяват по-малки и по-слаби. Способността да се приведат в деяние взетите решения, е нарушена. Но разглеждането на депресията като обособена и краткотрайна част от индивида му оказва помощ да види същинския себе си в бъдещето.

В работата на психиатъра осъзнаването, оценката и активизирането на „ хубавичко “ част на пациента е основна. Промяната стартира от нея, не от наранената, засегнатата. Здравата част е същинският, мощният човек, този, който желае да се промени и възвърне. Дори в случай че личността е тотално фрагментирана от психотичен развой или деменция ще съществува към момента здрава част, която е належащо да се адресира първа. Метафорично може да се съпостави с процеса на правене на кисело мляко – дребната доза закваска трансформира цялото количество мляко в нещо ново.

Въпреки че използвах военни метафори, с цел да опиша битката с депресията, съществува и различен метод да се подходи към заболяването  – кротичък. Веднъж пациент, измъчен от меланхолия от доста години, показа: „ Аз се борих и борих, и борих с депресията си и… губих и губих, и губих. Когато стопирах да се боря, се почувствах по-добре “. Има бездънен смисъл в неговите думи. Постоянният усет на загубата и неуспеха може да увеличи чувството за несправяне, уязвимост и виновност и като резултат да задълбочи и удължи депресивния епизод.

Спомням си по какъв начин в една топла вечер, на връщане от работа, влизайки вкъщи си, усетих познатата вълна от горест, безизходност и празнина да се спуска върху мен. Уплашена и изтощена, без сила за опозиция, съвсем без избор възприех метода на приемане. Известно време просто гледах сменящите се цветове на морето през прозореца, като одобрявах мрака на настроението си. Неочаквано, само че се почувствах по-добре. Явно човек не може да поддържа живота топъл и ярък от самото начало. Може би възприемането на депресията като една от формите или един от интервалите на живота ни, ще помогне да се оправим с тъмния облак. Да ѝ позволим да бъде, просто да следим положението на горест, яд, на засегнато достолепие или несправедливо наказване, на празнина, на боязън или чувството, че сме на дъното. Възможно е таман този метод да понижи ерозията върху силата ни, изразходвана да се оправяме с депресията от самото начало, или да понижи най-малко малко горчивия ѝ усет.

Киркегор в книгата „ Или-или “ стига по-далеч в отношението си към депресията, като споделя: „ Моята меланхолия е най-вярната любовница, която познавам – не е чудно тогава, че ѝ откликвам с обич “. Аз бих предложила към връзките да прибавим и безразличието. Не предлагам на хората с меланхолия примирие, предаване и приемане на страданието. Въпросът е „ Какво върша, в случай че нищо не може да се направи по отношение на обстановката? “ и отговорът е „ Въпрос на избор “. Самият факт, че имаме право на избор, дава мощ и надзор, възстановява ненапълно достолепието. Какво би било, в случай че приемем депресията като едно от положенията, което просто ни се е случило и направляваме неговото развиване до цялостно възобновяване.

Целта е да се откри пътят на най-ефективния модел, индивидуализиран за всеки обособен човек. Но не забравяйте, без значение от вида на справяне със положението: Вие не сте вашата меланхолия!

От: „ Депресията: метод на приложимост ”, доктор Антоанета Славова, изд. AMG Publishing, 2022 година
Снимка: