Давид въобще не бе и помислял, че ще всичко ще

Давид изобщо не бе и помислял, че ще всичко ще се случи толкоз елементарно. Георги, трансформирал преди 10 години името си на Георг, освен се славеше, само че и заличаваше неприятелите си с убийствени ледени залпове на градоносен облак Всяка градушка стартира с първото ледено зърно. Всеки сътрудник идва с проект да ти се качи на главата. От сътрудниците оставаха оглозгани кости от унищожените им кариери. Георг мачкаше наред. Идваше на работа в седем и половина. Всичко в него блестеше и будеше удивление - дезодорантът, свежия мирис от устната празнина, прахът под обувките му.

И заран, и следобяд, Георг не поздравяваше Давид. Нареждаше:

- Искам материала след три часа – и след петнайсет минути му звънеше с въпрос: –Готов ли си?

- Това е тежък превод – прояви нелепостта да стачкува Давид. –Ще ти го пратя най-рано след два дни.

При кого бе копал и кому бе донесъл сведението си Георг остана служебна загадка. Резултатът се прояви стремително – още същия следобяд Давид бе отхвърлен от екипа на преводачите. Възложиха му да прави кафета за личния състав. „ На мене тъкмо в 10.30 донасяш експаесо “ – обясни Георг, без да поглежда Давид. „ Половин лъжичка захар. “

Давид умишлено оплеска количеството захар в кафето на Георг. При това чашата му бе сложена на 10, вместо на седем см от ръба на бюрото.

- Не те бива за нищо – разяснява Георг. – Не единствено чашата, преля и кофата в тоалетната заради некадърността ти.

Точно довечера след работа Давид си направи профил под женско име. Избира го дълго и деликатно – София. В профила на София, в графата „ специалност “, Давид написа - преводачка. Сведенията продължаваха - необвързана. Хоби - модерна международна лирика. Цветя на балкона. Чете нощем и през деня. Превежда лирика. Отговаря на възпитани хора. Прилошава й от правописни и/или граматически неточности в текста.

Тук Давид се усети и спря да написа. Изтри последното изречение. Въпреки това София, основана от него във Facebook, беше тъкмо момичето, каквото той искаше да срещне. Знаеше, че такива дами не съществуват. Днес мяучещите същества от женски пол, младите котки, бяха еднолични търговци, лепенки, които вместо взор, насочваха към него електронен калкулатор. Дрехите им служеха на една единствена цел – оптимално улеснено освобождение на тялото от тях. Без изключение дамите (това съществително име от дълго време бе изгубило тежест и наличие в визиите на Давид) поставяха банковата сметка в центъра на вселената. Мъжът за тях беше следващата отмора на Малдивите. Не им оставаше време да му кажат „ Сбогом “, потъвайки в автомобила на идващия аристократ.

Неговата София преведеше стихове за самотници. Неговата София беше вярна и блага. Работлива. Сърдечна. Умееше да готви. Тя слушаше на телефона си АVE MARIA от Шуберт. Не ругаеше. Беше написала в профила си - Много бих се радвала да срещна човек, на който да бъда вярна. Ще ми се да имам семейство с доста деца. Малка къща близо до Стара Загора. С овошки в двора. С куче и котка.

Не беше за поверие какъв брой мъже заляха профила на София с глупавите си послания. Давид я беше измислил и беше заселил с нея Facebook. Канеха я на кафе, изпращаха й фотоси с дребни или по-големи къщи близо до Стара Загора. Господата, съгласно Давид, бяха откачили. Нима не се досещаха, че момиче като Сивия не съществува, че улиците тъпчат бронирани машини от женски пол, от които няма избавяне? София, основаната на Давид, не отговаряше на никого. Мъжете, които й бяха писали, че има супер визия, започнаха да я ругаят. Профилът й бе облян в лава от грозни мнения. Давид не можеше да повярва, че съществата от мощния пол са толкоз тъпи и плоски.

Но най-непоносимото беше, че Георг, надутият пантоф, изхвърлил Давид от екипа преводачи, заровил го под мръсните каши за кафе, му изкряска: „ От тебе мога да направя само резервоар за боклуци “. Всъщност Давид беше магистър по интернационалните връзки. На мен ми би трябвало сервитьор – беше го отрязал Георги. Но ти си прекомерно пълен. Потиш се.

Точно Георг, който вместо с очи наблюдаваше сътрудниците си с локви отрова в погледа си, този надут плондер, беше писал на София „ Самотен съм “. Давид се изсмя гръмко мислено. Задави се. В живота ми няма смисъл. Парите ме интересуват, само че не са определящото – бе лъгал и мазал нещастникът Георг. - Търся човек, който да разбирам. Който да бъде за мене светът. Моля разкажете ми за себе си.

На това място от тъпия текст Давид се ощипа по бузата. Смокът използваше глагола „ апелирам “! Тази паркетна амеба беше или слънчасала, или играеше някаква подла игра. Но аз ще те насадя на патешки яйчица. Ще видиш ти кой изхвърля Давид от екип преводачи.

Майка ми беше учителка, само че си отиде прекомерно рано –написа София до напудрения пантоф Георг. - Баща ми се ожени скоро след гибелта й. Майка ми остави малко жилище. Завършила съм британски лингвистика. Преводач съм на свободна процедура съм. За мене е празник да превеждам красиво написан разказ. “ Давид се запита дали не е набутал прекомерно доста завъртулки в този пост. Да, беше. Но въпреки всичко добави. „ Трудно е човек да бъде самичък “.

Явно самотата работи върху префърцунените момченца, тъй като: - „ Да – бе откликнал стремително Георг. „ Самотата ме притиска. Често “.

- Слушате ли класическа музика? –написа му София.

Давид вярваше, че неговото момиче, в случай че изобщо в миналото срещне такова, ще обича „ Кармен “ на Джордж Бизе. Ще слуша „ Ода на насладата “ в Деветата симфония на Бетовен. Но по дяволите, кой давеше пет пари за ода на насладата. Кутия цигари струваше повече от 10 симфонии-. Тук Давид прочете отговора на паркетната амеба и напряко щеше да се гръмне – „ Обожавам Кармен от Бизе “ отговори неговият сътрудник, който се блъскаше като булдозер да стане началник на отдела. Давид реши да зареже всичко и да напусне компанията. Работата ставаше дебела. „ Аз се опасявам от света “ продължи поста си балонът Георг. „ Съвсем скоро някой ще драсне клечица на колата ми. Сънувам я в пламъци. Не се поверявам на никого. “ „ Аз също не мога да се доверя на никого “ – написа София. И напълно непринудено Давид добави: „ Би било добре да се забележим на чаша капучино “.

После Давид си намерения - Какъв съм дръвник. Този какъвто е въздух под налягане, незабавно ще ме блокира, т.е. ще блокира София. Тъкмо стартира да става занимателно. Побърза да добави „ Моля не приемайте думите ми като демонстрация на надменност. Всъщност отдръпвам предлагането си за чаша капучино Имате право – светът връхлита против нас. Ние сме просто чаша кафе, който някой е не запомнил да изпие “.

Реакцията на Георг беше смайваща. „ Моля Ви, не оттегляйте предлагането си за чаша капучино. Нека се забележим на следващия ден в обедната отмора в 12.00 часа пред Народния спектакъл. Аз съм висок, в синя риза. Ще съм Ви купил някакво цвете. Ще Ви очаквам. Моля, елате! “ Онова дърво още веднъж прибягваше до глагола „ апелирам “!

Само преди час в офиса Георг бе обърнал ледената си физиономия към Давид, процеждайки:

- Едно кафе не можеш да донесеш както прилича. Тук Давид бе следвало да му каже, че е приключил интернационалните връзки и не би трябвало да сервира кафе на никого. Напудреният танк го сряза:

– Зная, че си избутал отгоре-отгоре интернационалните връзки. Всяка година хиляда индивида приключват тази компетентност и са некадърни да лъснат обувките ми.

Ще прокарам неръждаема тел от едното ти ухо до другото – кресна мислено Давид. Щете изпържа, дъска дървена. Давид изтича в тоалетната и незабавно написа отговор от името на София „ Ще ви очаквам на следващия ден в 12 часа пред Народния спектакъл. Аз съм междинна растеж. Ще държа в ръка томчето, което превеждам „ Кметът на Кастърбридж “ от Томас Харди “ Давид се готвеше да добави: – С неспокойствие, само че си рече, че неговото момиче не би загатнало нищо за неспокойствие, даже в случай че кръвта й се е изпарила на половина в очакване. Неговата София беше лека като лист на липа. Затова добави неутралното: - „ Ще Ви очаквам “.

Господи, какъв брой жалко, кой написа през днешния ден на Ви? И кой е толкоз културен, че изобщо си прави труда да поставя запетайки. Момичето на Давид обаче –ако изобщо в миналото има момиче – щеше да слага препинателните значи на местата им. Давид си преставаше момичето - деликатни очи, светлокафяви като капучино, обичаното му пиво. В кафявия взор на неговата София постоянно беше есен.

Но той, Давид, щеше да трансформира тъгата й в езеро с дребни пъстърви, лъчи и топъл вятър. Обичаше Шуберт, нази прелестна ария „ Пъстървата “ – в рой дребни щастливи рибки щеше да трансформира момичето си Давид. Студено ли ти е, щеше да я попита. Искаш ли да ти направя кафе? На рождения й ден – 19 май – неговото момиче щеше да е родено на 10 май,- щеше да заплати хиляда лв., с цел да изгреят 100 фойерверки под балкона й. Неговото момиче щеше да бъде най-щастливото в града. Без да се усети, София, за която Давид беше мечтал още от малко момче, написа във Facebook: - „ Летните вечери дни са горест. Горещината е моят затвор “. Какво да очакваш от юли - запалени в жегата панелни блокове, разтопен асфалт и напълно ненадейно противен дъжд. Тъгата на неговата София обаче беше светла и красива – като лице на жадно дете в детската градина.

Георг незабавно отвърна с пост, който накара Давид да подскочи.

„ София, апелирам те, не тъгувай. Моят живот е печален – татко ми ни напусна когато бях на седем. Майка ми работи в пощата. Мизерна заплата трийсет години. Заради мама си дадох обещание да стана някой, да бъда Някой. И през днешния ден съм. Подхвърлям подмятания пред хиените, с които работя, че е приключила философии в Принстън. Сложил съм на бюрото си фотография в нейния кабинет в университета, където преподава на студенти наследници на могъщи родове, притежаващи милиони. Майка ми е в Старо село, има градина с 40 корена домети, заболели колене и триста квадрата бедна земя.

Там са заровени прародител ми Георги и дядо ми Георги. Единият бил апаш – обирал волските коли на търговците във Владайското дефиле. Дядо ми бил пастир, погубен при опит да открадне две овце. Той извадил нож да коли, само че заклали него. Разпространявам версията, че прародител ми бил мощен търговец, продавал сукно и розово масло във Виена. А дядо ми приключил Мюнхенската политехника. Животът ми е изтъкан от неистини, София. Колко хубаво, че срещнах във Facebook тъжно и самотно момиче тебе. Мисля, че съм те търсил от мига, когато съм се родил. Може ли да те видя? От една страна се опасявам от срещата ни, само че от друга - зная, че тя ще бъде нещо хубаво, може би най-хубавото в живота ми. Какво ще кажеш в петък, 18 часа, пред Народния спектакъл? “.

Дълбока, приятна завист затанцува във всяка клетка, всеки електрон, протон и неутрон в кръвта на Давид. Ах, на каква въдица бе закачил наперения си сътрудник, който от горната страна на всичко се блъскаше да му стане шеф. Нещастник. Внук на пастир и апаш. Майка му – пощата. Баща му ги зарязал като въшливи парцали. Принстън? О, я с ме ощипи, че да не загрухтя от смях.

Събота, шест часа следобяд, 9 юни. Дъжд. Облаците са се натоварили с градушка. Ще разрушават стъкла, коли глави. Облакът има един единствен шеф – вселената. А тя е подла и отмъстителна. Някои, заради незнание или раболепство, я назовават Бог, а то е чисто стичане на условия – прахуляк, звезди, скорост на светлината. Какво е ориста – физико-химия и нито грам въображение. Заваля. Страшно и гръмко – прелестно. Небето се раздра, изхвърли тонове непотребна вода. Но тъкмо пред входа на Народния спектакъл стърчеше - в действителност бодеше с наглостта си като жадна за кръв сабя един вид – ярък, полупрозрачна тения, която час по час гледаше часовника си. 18:15. Виж ти, надутото понтофче със селскостопанско лъчение можело да чака. Ако срокът за предаване на превода беше 10:00 часа, Давид трябваше да его е подготвил за обява в 8.00. Ако Давид закъснееше с пет минути, губеше работата си. Сбогом заплата, здравей, бедност. Какво си фантазира този отпадък, внук на обеден бандит, наследник на необразована пощаджийка. Ха!

Шест и половина следобяд. Дъждът си е наумил да подремне, капките са изгубили злобата си и се ронят като люспи от слънчоглед – ненужни никому върху плочките пред Народния Театър. Някакви нещастници с чадъри се размърдват - хлебарки, обули погледите си в ботуши, с цел да те ритнат по-болезнено. Когото и от тях стъпкаш в някоя локва, все ще бъде добре. Усмихнати, привидно, в реалност пробивни свредла, всеядни, малограмотни зад блестящата фасада на привидна доброжелателност. Това беше мнението на Давид за неговите съграждани. Имаше едно единствена изключение - София. Неговата София, родена в самотата на фантазиите му, тиха, безмълвна, печална - както това стихотворение, по дяволите кой го беше написал. Който и да е - дрипльо е бил, несъмнено е починал гладен. Така пукваха поети, писатели и то изцяло справедливо. Малаумни ли са, че не са почнали личен бизнес?

Но неговата София – Давид беше мислил за нея цялостен живот. Беше на трийсет и две. От дванайсетгодишен София живееше в мислите му. Не я беше срещал нескрито до момента. Толкова доста колежки, корсажи, поли, устни, обети за честност и нито една София.

Онзи едноклетъчен организъм, бактерията Георг, си бе паднал по нея. Боже Мой, несъмнено, че не действителен, тъй като човечеството те е измислило. Ти си фантазията на просветените, ти си София за мечтателите, Боже мой. Тенията Георг беше отворила уста да глътне неговата София. Георг безцветният охлюв. Високомерната слуз.

- Здравей – поздрави сътрудника си Давид се изпречи на петдесет сантиметра от носа му. Едноклетъчният Георги не отвърна на поздрава. Не благоволи да въздъхне.

- Да не си излязъл на разходка с лодка в пороя? – поинтересува се Давид. Майка му се бе надявала цялостен живот да го види като посланик – дипломат на държавицата ни в някоя мощна страна. Уви. Колегата не го погледна, не благоволи да си отвори устата.

- Подозирам, че разхождаш кучето в себе си – подхвана Давид. Майка му беше учителка по математика, татко му – преподавател по физика. И от двете страни на рода дядовците и бабите му кретаха едва-едва, някогашни даскали, дребни пенсии, мухлясали гарсониери в периферните панелни джунгли на София. Давид се срамуваше от съществителното „ гарсониера “ в потеклото си.
- Драги Георг, веселя се, че майка ти, приключила философия в Принстън, работи зад Второ гише на Централна поща в София. Баща ти, елементарен блудник, е зарязал фамилията, когато си бил сополанко в първи клас. Дядо ти, приключил Мюнхенската политехника, обирал каруци на търговци във Владайското дефиле.

Въпреки неудържимите целувки на дъжда, който се стремеше да дезинфекцира Народния спектакъл, оставяйки го под вода до камерната сцена на третия етаж, лицето на амебата Георг резервира херметичността си. Не взор, камерна сцена лъщеше в очите на напудрения образец. Но нямаше артисти, единствено бездарна пиеса в очакване на некадърен режисьор. Все отново погледът се огъна, бузите потънаха във вътрешността в себе си.

Колко прелестно беше това. Колко превъзходно!

- Толкова съм печален, София - похвана Давид. Винаги му се бе отдавало да цитира тъпотии, генерирани от надменната бактерия. - Баща ми ни напусна, когато бях на седем. Майка ми работи в пощата…мизерна заплата цялостен живот…
Лицето на кърлежа загуби непромокаемостта си. Ледените преспи в погледа му се подпалиха. Скоро в устата му щеше да избухне пожар.

- Драги Георг, в действителност София, която ти взе акъла, съм аз – изрече величествено Давид. – Аз пишех посланията й до тебе, шаране. Плосък си. Елементарен. Легна в клопката ми като…

Георг, леденият исполин, се разтресе. Вдигна пестник. Вдигна и втори пестник.

- Не можеш да обичаш, София, Георг, глупако – изсъска грапаво Давид. - София е моя. Аз я сътворих. Тя е моето момиче.
Дъждът заблъска с нови сили. Грозна мълния се разруши на площада пред Народния спектакъл.