Датата 22 септември 1908 година завинаги остава в българската историография

Датата 22 септември 1908 година вечно остава в българската историография като един от моментите, в които българският политически хайлайф демонстрира забележителни умения и възползвайки се от удобната интернационална конюнктура съумява да извлече максимума за страната, който в този миг е обвяването на независимостта на България. В идващите редове ще разгледаме в детайли събитията, довели до този неоспорим триумф на българската дипломация, реакцията на Великите сили и аргументите това събитие да се случи тъкмо през есента на 1908 година. Традиционно ще стартираме описа си от по-далеч – още от Освобождението, с цел да разгледаме по какъв начин се зараждат аргументите, които разумно довеждат до оповестяването на независимостта на 22 септември 1908 година.

 Успешните военни дейности на съветската войска и българското опълчение от 1877 и 1878 година принуждават Османската империя да признае провалянето си. Вследствие на това, през март месец 1878 година, в Сан Стефано стартират мирни договаряния, които довеждат до подписването на едноименния кротичък контракт. Според него българската страна се възвръща в нейните изконни етнически граници, които обгръщат близо 180 000 км² повърхност. Това обаче не се харесва на Великите сили, които с изключение на, че не желаят основаването на една амбициозна и мощна страна, виждат в България един голям проводник на съветско въздействие на Балканския полуостров. Това разумно довежда до ревизирането на Санстефанския кротичък контракт единствено няколко месеца по-късно и приемането на нов, надалеч по-неизгоден за България. Той остава в историята като Берлински кротичък контракт и съгласно клаузите му Северна България дружно със Софийски окръг се обособява в Княжество България. Южна, под името Източна Румелия, въпреки и с цялостна административна автономност, остава под политическата и военната власт на султана, а Македония, Беломорска Тракия и Одринско са върнати в рамките на Османската империя. Българският народ е сломен от тези решения и през идващите десетилетия главната цел на българския политически хайлайф става обединяването на всички българи в една страна. Първата крачка е направена през 1885 година, когато след ослепително извършена акция е обявено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Страната обаче остава васално княжество на Османската империя, което се трансформира в една от главните спънки за довършването на започнатото обединително дело.

 Причините васалитета на България да стопира порива на страната към национално обединяване са няколко. Първо като васално княжество България няма право да подписва интернационалните контракти от военнополитическо естество. Освен това върху територията на страната се разгръщат всички клаузи на така наречен „ режим на капитулации “, който съставлява система от стопански и правосъдни привилегии за западните страни и техните търговци. Всичко това (ниските мита и такси) подбива извънредно доста активността и пазара на българите, което оказва отрицателно въздействие върху младата стопанска система на страната. Освен всичко България няма право да има министерство на външните работи, както и дипломатически и търговски представители в други страни, би трябвало да приема всички стопански отговорности, наложени от Османската империя, а и не на последно място е задължена да заплаща годишен налог. Освен всички тези аргументи обаче би трябвало да се регистрира и икономическото положение на България при започване на XX век, което също способства концепцията за оповестяване на независимостта да става все по-актуална.

 След Съединението през 1885 година България стартира да се развива с темпове, които удивяват целия свят, а доказателство за това е, че някои западни анализатори стартират да я назовават Япония на Балканите. Възходът на младата страна е всеобхватен – и в региона на стопанската система, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се трансформира в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния прогрес в построяването на железопътната мрежа – до 1909 година тя към този момент е с дължина над 300 километра. Целият този напредък блестящо контрастира с обстоятелството, че интернационалния статут на страната е княжество, васално на Османската империя, а с изключение на всичко други в последните години на този васалитет доста от клаузите се трансформират във условност и не са спазвани. Така последователно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се трансформира в една от главните цели на политическия хайлайф на страната. Трябва да се означи, че такива опити са правени още през 1897 година още по време на ръководството на Константин Стоилов, само че те тогава се оказват несполучливи. През 1908 година интернационалната конюнктура, обаче, ясно демонстрира, че решителният миг е настъпил.

 Също по този начин би трябвало да се означи, че княз Фердинанд от от дълго време има предпочитание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Поради това при започване на 1908 година той слага на власт държавното управление на Демократическата партия отпред с Александър Малинов. По това време партията клони в своите пристрастия към Русия и лагера на Антантата. Князът на собствен ред е насочен към другия лагер и счита, че избора на едно русофилско държавно управление ще докара до прочут консенсус в позициите на великите сили при вероятно отменяне на васалитета към Високата врата. Благоприятният миг настава през 1908 година, когато изтича 30-годишният период на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена, която няма никакво желание да връща региона на Турция, се явява подготвена да наруши клаузите на Берлинския контракт. Международната конюнктура е удобна тъй като великите сили са заети в подготовката си за предстоящата война.

 Първите съответни апели за оповестяване на независимостта през 1908 година идват от българския дипломатически сътрудник в Цариград, Иван Ст. Гешов. След като на 30 август на празненствата по случай рождения ден на султана на империята, той не е поканен под претекста, че България е васална страна и няма право да участва със своя делегация на събитието, ситуацията се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов в България. Малинов счита, че моментът е подобаващ, само че князът не се съгласява.

 Преломен миг се оказва експлоадирането на младотурската гражданска война през месец юни. Султанът е заставен да разгласи за обновена конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското придвижване стартира пропагандирането на концепцията за единна отоманска нация. До революцията основно въздействие над империята има Германия, само че в нея Англия вижда опция да възвърне своите позиции. Така те стартират с всевъзможни вероятни средства да търсят доближаване с придвижването направило революцията. Турция се озовава в затруднено състояние. Междувременно на 6 септември избухват всеобщи стачки в Източните железници, които са на българска територия, само че официално са благосъстоятелност на Османската империя. Българското държавно управление се възползва от създалата се обстановка, присвоява си железниците и ги национализира. Малинов още веднъж декларира на Фердинанд, че времето за оповестяване на независимостта е уместно, само че той за следващ път не е склонен. Русия на собствен ред поучава българите да изчакат първо Австро- Унгария да скъса с Берлинския контракт и чак по-късно те. На 10 септември се организира среща на българския княз с император Франц Йосиф в Будапеща. Императорът декларира своето предпочитание да анексира контракта на 24 септември.

 Вследствие на всичко това българското държавно управление дефинитивно взима решение независимостта да бъде оповестена преди погазването на контракта от Австро- Унгария. За дата е избран 21 септември 1908 година. На 20 септември княза слиза на дунавския бряг, където е посрещнат от Малинов.  Той го уведомява за решението, взето от държавното управление му, и Фердинанд се съгласява. Единствено той желае актът да бъде отсрочен с един ден.  Така на 22 септември при подобаваща церемониалност независимостта на България е оповестена в църквата “ Свети Четиридесет Мъченици “ в град  Търново. Там в наличието на министрите пред събралото се множество царят прочита авансово квалифицирания манифест.  Целият български народ ликува. България към този момент е равноправно царство, а Фердинанд получава купата цар. Бързо вестта доближава до всички краища на страната, където се организират радостни шествия. Актът от 22 септември освен, че издига самостоятелният статут на България, само че и дава вяра на народа за постигането на националното обединяване.

 След оповестяването на независимостта българският политически хайлайф стартира насочва вниманието си към интернационалното самопризнание на акта. Най-засегнатата страна в тази ситуация – Турция се вълнува на първо място от размера на компенсацията, което България би трябвало да заплати за национализираните Източни железници. С съветско ходатайство този въпрос е решен, освен това допустимо най-благоприятно. На процедура България не заплаща нищо на Турция, заради повода, че Русия се с съгласила да опрости към 80 милиона от репарациите, които турците би трябвало да им платят поради Освободителната война. България пък би трябвало да изплати тези милиони на Русия, само че в границите на повече от 70 години. По този метод е притъпено недоволството на най-ощетената страна – Турция. Великите сили признават публично независимостта чак на 6 април 1909 година.

 Обявяването на независимостта е едно от най-големите достижения на дипломацията ни. Макар че сме привикнали да го одобряваме като един изцяло фиктивен акт, то е измежду един от тези моменти, които би трябвало да помним, и с които би трябвало да се гордеем.

Инфо: www.bulgarianhistory.org

Картина за Facebook: Васил Горанов, художник