Двойката е „занаятът“ на живота, който се учи постепенно и се усъвършенства непрекъснато ♥ Пиер ДАКО
(Couples Relaxing by a Pond, 1875, by Paul Cezanne)
„ Сакрализираната “ двойка
Няма на този свят човек, който да не изпитва блян по сакралното. Всички ние търсим да се „ обвържем “ със заобикалящия ни свят, с хората, с предметите. Това важи изключително за дамите, които по природа са надълбоко религиозни (в етимологичния смисъл на думата: от латински,, religare “ свързвам).
Станало е шаблонно да споделяме, че актуалният свят е некадърен да открие сакралното, от което изпитва жизнена нужда. Като всеки човек, и нашият съвременник се стреми към нещо, което го надраства: само че той търси вън от себе си това, което в реалност се намира у него.
Що се отнася до двойката, тя насочва антените си в две направления:
а) във вътрешността: това е вътрешната връзка сред двамата партньори;
б) на открито: това е външната връзка с обществото, в това число с децата.
Идващото извън сакрализиране
Това е брачната институция, клетвеният контракт, бил той всемирски или набожен. Обвързваме се и тръгваме на път. Двойката се старае да съблюдава контракта макар подводните камъни, тъй като съпрузите са се заклели да останат дружно в положителни и в неприятни дни. Според мен няма нищо по-вредно за една двойка от понятието „ съпружеско обвързване “ с цялото възприятие за вина, с всички отводи, изтласквания, неприязън, неистини, произлизащи от него. Без да приказваме за „ глобите “, прилагани от закона или от Господ-Бог.
Подобно на децата, които се подчиняват на всевластен родител, този вид двойки поемат отговорност пред някаква външна власт. Афективната им възраст ги прави неспособни да влагат личността си във вътрешното си сбъдване и затова в построяването на една сполучлива двойка. За тях двойката е нещо външно. Дори и през разум не им минава, че биха могли да й се отдадат изцяло, както положителният майстор се посвещава напълно на занаята си. А не е ли двойката „ занаятът “ на живота, поминък, който се учи последователно и се усъвършенства непрестанно?
Действителното сакрализиране
Не е допустимо никакво сакрализиране, даже в лоното на една и съща вяра, в случай че не се опираме на вътрешната ни способност да се обвържем напълно със самите нас и с другите. Двойката може да се осъществя единствено дотолкоз, доколкото всеки един от сътрудниците е съумял да осъществя собствената си естетика. Да се стремим към вътрешното си хармонизиране, значи да се стремим към последователно реализиране на двойката, част от която сме. Съвсем простичко казано, двете съставни елементи би трябвало да съзреят афективно.
Да се сътвори двойка, значи да се приготви нещо трайно във времето. Това е като да отправим предизвикателство към времето и в същото време да се съобразяваме с него. От една страна, формулираме връзката ни с другия като трайна, а от друга позволяваме, че една двойка търпи непрестанно развиване, тъй като в противоположен случай тя е заплашена от застоялост, от склероза, от афективна гибел.
Един образец: Жан и Пол, надлежно 26 и 28 години, една от многото двойки. Жан е на петнадесет години, в случай че мога по този начин да кажа, тъй като това е афективната й възраст: останала е блокирана вследствие на Едиповия комплекс. А и Пол не е изцяло зрял: той „ съумява “ в живота, само че не познава вътрешната убеденост. В общи линии Пол е всичко, каквото желаеме, за Жан: по-голям брат, татко, само че в никакъв случай той не е неин брачен партньор. Какво е Жан за Пол? Съпруга? Не. Тя е малко момиченце, зяпнало от удивление към Пол, само че не се възхищава от самия него, а от „ триумфа “ му, от способността му да се оправя в живота, от концепциите и от теориите му. Защото тя го счита за полубожество, за нея той е афективна опора, както прочее и тя за него. Естествено, досещате се, че такава двойка – или по-точно казано, подобен съюз – още дълго време ще продължава двойната игра на съучастници, с цел да се окаже след петдесет години, че е на същата възраст като в деня на сватбата си.
Така стигаме до тревожния въпрос, който ми задават доста девойки:
– Кога сме подготвени за сходна крачка?
Отговорът може да пристигна единствено от вътрешната страна.
– Способна ли съм да се обвържа дейно и емоционално? Каква е афективната ми възраст? Какво е за мен другият? Какви са паниките и страховете ми? Имам ли връзка със самата мен или най-малко стремя ли се към такава връзка?
Един ден чух по какъв начин някакъв „ консултант “ жестоко сподели на една жена:
– Как! След дванадесет години брак вие продължавате да се страхувате от мъжа си, който съгласно вас е добър и свестен човек?
Само дето не подвигна ръце, призовавайки възмутено небето. Щеше да е по-лесно да посъветва дамата да потърси повода за страха си, с който мъжът й самичък по себе си вероятно нямаше нищо общо. Тази жена се опасяваше, защото тя постоянно се е страхувала от другите. В един миг и мъжът й се е наредил измежду тях. Как да се привърже към него, по какъв начин да се отпусне пред него, откакто бе неспособна да стори това във връзка с самия живот?... Тя си потегли с възприятие за виновност заради страха, който изпитваше. Това към този момент е прекомерно!...
Все отново остава тревожният въпрос:
– Кога сме подготвени за сходна крачка?
Трябва да зададем въпроса по различен метод:
– Какво ми пречи да съм подготвена, да съм отворена към себе си и вероятно към,,него “? Приемам ли се достатъчно, с цел да не го схващам единствено със слабостите ми? Извървяла ли съм пътя на личното ми осъществяване, с цел да си потърся приятел, а не патерица? Женствеността ми мощ ли е или уязвимост?
Има толкоз доста въпроси, които гравитират към следния главен въпрос: „ Достатъчно самостоятелен ли е моят Аз? “
Младата жена ще е подготвена незабавно щом поеме пътя на вътрешното си освобождение, което не трябва да смесваме с агресивността и антиконформизма непременно. Към тази вътрешна дарба, към тази мощ на женствеността би трябвало да прибавим опцията да изявява външно творческия си капацитет (вместо да разчита на мъжа си за това).
Така ще може да каже:
– И двамата се събираме, носейки забележителен багаж: нашето минало. Това минало ни е направило такива, каквито сме или каквито през днешния ден изглеждаме, че сме... Всеки е податлив да укорява другия за това, което е понастоящем,без да се запита за повода. Излиза, че да осъждаш другия, значи да критикуваш предишното му, преди да си го опознал. Няма да схвана кой е другият, в случай че не зная от кое място идва, какво образование има, какво е било детството му, какъв е бил предходният му живот. Само при това изискване ще мога същински да се доближа до него.
Други девойки ми задават въпроса:
– Способна ли съм да обичам?
Това е повтаряне на първия въпрос, само че с други думи. Не може да има същинска обич, в случай че не обичаш себе си. „ Способна ли съм да обичам? “ значи: „ Способна ли съм да бъда аз самата, да се самоуважавам и да почитам другия? “
Оттук следва и отговорът:
– След като съм неспособна да вляза във връзка със самата себе си, няма да мога да го направя и във връзка с другия човек. Докато се считам за предмет, т.е. докато не преставам да съм в плен на мощно възприятие на малоценност, на виновност, на боязън, на тревога, няма да мога да основа двойка, почтена за това име. Мога да стартира, естествено, при изискване че се трудя над собственото си вътрешно освобождение благодарение на другаря ми.
Избрано от: „ Жената и нейната дълбинна логика на психиката “, Пиер Дако, изд. „ Колибри “, 1999 година
Картина: Couples Relaxing by a Pond, 1875, by Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
