Често виждаме в другите онова, от което се плашим в

Често виждаме в другите това, от което се плашим в себе си, само че рядко си го признаваме. Не е елементарно да търсиш врага вместо извън, от вътрешната страна. Освен това, в подмяна на компликациите свързани с сходно начинание, за него не се предлага никаква премия - единствено едно приятелско потупване от нас самите и вярата, че сме създали света малко по-смирен.

Животът, другите и всичко останало са най-често срещаните категории, на които обичаме да залепваме етикет „ зложелател “ и гордо да отвръщаме глава от тях с намусеното “Това е отвън мен! ”. Колкото по-неопределени и необятни са те, толкоз по-лесно е да натикаме всевъзможни проблеми и неволи в тях.

Животът, другите и всичко останало...
Някои хора мъчно си показват живота без концепцията, че там някъде съществува незабележим зложелател, който владее международната интрига и по през целия ден чертае проектите за скришен скрит план против цялото човечество и в частност против тях. Ако не е някой, то нещо все пречи на тези, които не желаят да подредят личната си градинка, преди да погледат с повдигната вежда към нечия непозната.

И в случай че да се упреква „ живота “ въпреки всичко е специалитет на най-черногледите, следва не толкоз генерализиращата категория - „ другите “. Другите са доста комфортен зложелател. Те все ни пречат, нервират, водят дребните си войни с нас, търсят превъзходство и се борят за територия. Все нещо не им доближава, с цел да бъдат тези други, които “заслужаваме ”. Точно тук е и повратната точка на възприемането ни на близките. Не ли по-скоро това, което заслужаваме едно себе си, което си гледа в пътя, без да надзърта непрекъснато в чинията на другия, пък въпреки и той да се пробва да я хвърли по нас?

И най-после, с цел да бъде врагът напълно комфортен, т.е. свободен от всякаква конкретика, се прибягва до “всичко ”. “Всичко е против мен ” е нормално реториката на хората, които доста държат на правилото “Който не е с мен е срещу мен ”. А другояче кое всичко, чие всичко? Тези въпроси си остават неразрешени, с цел да не се опетни идеално конструирания облик на външния зложелател, който пречи на себеосъществяването.

Врагът не е пред портите, а пред огледалото
Вярно, един от методите да се вкопчиш в самоопределението си е да си намериш комфортен зложелател, от който оттласквайки се (отричайки се) да дефинираш самия себе си. Обвиняването на “другите ” опростява нещата и свежда обкръжаващото ни до някаква статична картина, върху която сме сложили безконечни етикети - шефът е ужасяващ, условията са непостижими, този човек е неприятен.
Ако би трябвало да бъдем почтени към себе си обаче обстановките в живота в никакъв случай не са толкоз ясни, нито функциите са отредени един път вечно - всички взаимовръзки се построяват и унищожават с дейното присъединяване на всяка една от страните в тях.

Неудобната истина
За никого не е загадка, че ние самите можем да си попречим както никой различен. И никой “враг ” не може да ни саботира, по този начин както ние можем. Колкото и клиширано да звучи това, малко на брой са тези, които схващат същински, че най-големият зложелател е само отводът ни да вземем нещата в свои ръце и да се преборим с вътрешното си разбиране, че не заслужаваме живота, който желаеме.

Защото каквото самичък си построиш/разрушиш никой не може да ти построи/разруши.