Чe е висока, висока е. Че косата й е хубава

Чe е висока, висока е. Че косата й е хубава – аз ли не виждам, която имам две щерки близначки, красиви като най-мекото слънце на пролетта? Само да зърна Анда и незабавно се нервирам. Ще гръмна като газов котлон, ще хвръкна във въздуха, тъй като синът ми, най-голямата ми вяра под небето, също вижда, че Анда е висока. Косата й вижда. Много е отвеян от вихъра, почтено.

Казвам ви, мъжете в моята къща са слабоангелни - за едната височина и поради една чорлава глава със зъби гората ще опасат. И са глупави – в това число най-глупав е мъжът ми. Защо се хвана с мене, бе? Не виждаш ли, че по разум до коленото ми не стигаш? Но си подсещам: въпреки това, в случай че не беше малоумен, за мене ли щеше да се залепи, горкият. За отровата, която извира от езика ми, цялостен Перник приказва – а щом в Перник приказват за нещо, значи то отсам до Марс стига и го прокопава от северния до южния полюс.

- Не я ли виждаш тая Анда, бе – цялата им къща – дядовци и деца са се огънали умствено – споделям аз сякаш на мъжа ми, само че към сина си виждам. – Баща й е Андон дървото, дядо й и той Андон дървен, та дрънчи. Тя - Анда! Нямаше ли друго име? В Перник най-хубавите женски имена измисляме, а те под най-грозното я захлупили. На канавка ми наподобява това име - единствено с отпадъци се цялостни.

- Не е по този начин – обади се синът ми, който приказва толкова рядко, като че някой е заковал езика му за телефона.

- Освен това – продължих да намотавам аз. – Вдигне я тая глава, все едно флаг вместо нос носи – облаците със зъби оре, не поглежда ни комшийки, ни комшии. Такова един път го ритни и на боклука да стои.

- Не е по този начин! - настоя остро синът ми.

- Огледай я – ядосах се аз. - Твоята Анда е дървен чук! - Тука огънах истината. Истината е бодлива тел – хем те пази от крадци, хем споделя къде е твоето и единствено ти може да пускаш някого вътре. Синът ми - погледни го и ще речеш: – „ Тоя не си е отваря устата, откогато се е родил “ - още веднъж ми се опъна с неговото „ Не е по този начин! “. Аз пламнах.

- Да, гъвкава е като контейнерите за отпадък на „ Градска непорочност “.

Точно в края на последната дума моят наследник стана и си остави чинията с кисело зеле. Месото също заряза.

- Оставяй, оставяй - споделям му аз. - Баща ти ще го изяде, простак подобен.

- Не си права - сподели татко му, а той рядко ми се опъва със сглобки от рода на „ Не си права “. У нас аз съм правата. Затова имаме къща, по тази причина децата са облечени чисто и хубаво, по тази причина кльощавият ми мъж върви чист – че като си пристигна напряко в банята го въвеждам да си изпере чорапите. Иначе да е починал аз някакво замърсяване.

– Кажи още един път „ Не си права “ и си дотук - предизвестих го аз. А тоя глупчо отново ми декларира:

– Не си права!

- Така ли! Аз сготвих зелето, не ти. Аз го влачих от пазара до нас, не ти. Аз ти изпрах ризата, не ти. Аз подкрепям къщата да свети от непорочност, не ти. Значи няма да ядеш зеле.

Той ме гледа, гледа, и а-а да си отвори устата.

- Ако си отвориш устата, ще стане като предишния път.

И мъжът ми си затвори устата. Миналият път му сложих облеклата в чували и ги изхвърлих през прозореца на балкона, само че един чувал паднал на улицата. Светкавично някой го отмъкнал, та мършавият ми приятел върви три месеца със остарялата фланела. Може да е непълен откъм ум, само че е хубав мъж. Освен език, имам и очи в главата си и го виждам – очите му пъстри, косата черна и къдрава. Под косата ум няма, само че този факт разясня единствено с него. Освен това аз имам пет пъти повече ум - и за двамата стига. Дори за близначките и за сина остава.

- Моля те, Дани, не се карай на момчето.

Добре. Знаете ли какъв брой сол изядох, до момента в който го науча да споделя „ Моля те “! От четвърт век сме женени и все пак си остава с пластмасов речник. Казва „ апелирам те “ единствено като го предупредя, че ще стане като предишния път - наказателно го оставих да мръзне и отмъкнаха чувала с изхвърлените от мене облекла. Той какво си мисли – че като ми е направил три деца, ще му понасям три часа простотиите? Чао, другар, аз съм Дана от Перник, ние от Перник не поносим да ни стъпват по вратовете. „ Само ще ме е гняв поради тия пъстри очи, дето ги имаш – мисля мислено. - И за какво ги имаш, запитвам аз, щом не можеш да отчетеш каква хубава, интелигентна и качествена жена те търпи у дома? А? “

- Така е, по този начин е, Дане – споделя Тончо и това го избавя. Три дни ми лиши да го науча, че не с рогата напред се оправя работата. Работата постоянно се оправя с „ Така е, Дане “. Вкъщи настъпва мир и сговор, пари му отпущам да се почерпи с неговите малоумни другари. Те ми имат страха - и Димитър гламавия, и Петър, който поправя преносими компютри. Като ме видят, редят ситно, с почит - „ Здравей, Дани “ или „ Здравей, госпожо “.

Аз съм хлебарка жена и моят самун се знае в кварталите „ Изток “, „ Даскалово “ и „ Калкас “ на Перник – при мен идват майки с колички и маски. Купуват черен самун, с цел да не опуснат шкембета. Идват баби и като ги виждам по какъв начин ровят за монети, все едно някой пържи сърцето ми във врящо олио.

- На ти бабо Денке - и й давам подарък половин от вчерашния самун. Мразя жена с бастунче да се подпира на вратата и да брои стотинки. Жена не би трябвало да си брои стотинките – тя е гледала деца. Хич да не е гледала - дамата не се ражда да брои дребни пари, тъй като земята и небето се крепят на нея.

Но се отплеснах. Като ми пристигна в мозъка мисъл за моята пещ, напряко цъфтя. Тя е дребна пещица, мъжът ми оказва помощ, само че аз давам душата на хляба – тук идват бременни булчета, гимназистите от езиковата гимназия. Когато настойчивост нещо за човек, работата му се отприщва към хубаво. Може езикът ми от отрова да е изработен, обаче и медикаментите са направени от отрова – само че те лекуват, нали. А хлябът ми е втасвал край моята ръка – яка и здрава като моста над Струма. Най-здравият мост – вървиш по него, виждаш Струма, красива като къпано бебе под тебе, най-после стигаш до гара „ Метал “ – по нататък целият свят е твой. Който щеш трен дръж – ей ти София, Кюстендил, Благоевград – хубави места, в случай че пожелаеш и в Парагвай можеш да заминеш.

Пак се отплеснах, само че като е толкова хубава Струма какво да направя. Гледам тази Анда. За висока - висока е. За коса – повече коса, в сравнение с жена, край и бряг в тая коса няма, чорлава - и те стряска. Стърчи. Боде. Ако я острижат и създадат метла, подът на 10 кухни с толкова коса ще изчистиш и за още двайсет ще остане. Наблюдавам я - върви по улицата, с очи бродира небето, вирнала нос като комина на хлебозавода.

Крачи, апелирам ти се, все едно не в дупките на асфалта стъпва, а по килим в хотел разкош. Така се надула, като че ли е яхнала луната. Не стига това, ами отворила уста - грамадна от Струма до Видин - и пее. Някакви ги мъти на британски ли, на немски ли – врещи на език, който не разбирам. Това ли е методът да се правиш на велика – вместо да си гледаш дупките в краката, виеш шансони. Моят умствено отместен наследник се изправи до прозореца – хубаво, но бива ли в края на януари да отвориш прозореца, да се наведеш на открито, че да се стовариш като гнила дюля на тротоара. Зяпнал, ще налапа певицата.

- Тромава е, та дървена! - означих аз. Той не чува, ръкопляска, ще си счупи ръцете, а е механик човек и му трябват. Защо прави бис на шантавата Анда?

- Моля те, Дане - обажда се мъжът ми и това някак ме успокоява. Деветнайсет години от жива си потроших, с цел да науча тоя глупчо да споделя „ Моля те “. У нас всичко се урежда безпрепятствено, само че туй се случва, тъй като аз държа парите. Той е доверчив, та свети, горкият ми мъж, в случай че ги нямаше тия пъстри очи, да съм го зарязала 29 пъти. Но къде ще намеря подобен, хем малоумен да ме търпи, хем хубав да ме радва, като го виждам?

Добре де, какво й харесва синът на тая Анда?

Изсипах се на улицата като градушка – по начало работя стремително, по тази причина ми викат Дана бурната, само че знаеш ли какъв брой ме топли или охлажда това? Като си купят от моя самун – ръка ми целуват.

Изпъвам се аз против певицата и й споделям:

- Андичке, по какъв начин си?

Тя се прави, че не ме вижда, обаче ме вижда доста добре. Не ми отвръща със „ здрасти “. Ей това изкопа гроба на наглата сбирщина. Косата й отсам до Марс и Венера стърчи, че чорлава, че грамадна, два лв. да пуснеш в нея, две години ще ги търсиш с куче и няма да ги откриеш – такава коса. Несресана и хайде да не разказвам още каква.

– Анда, да го знаеш от мене. Тромава си – напряко пън – мятам очи нагоре към прозореца, където синът ми още малко и ще изяде алуминиевата дограма. Прави ми с ръце знаци, че съм откачена, поставя пестник пред устата си да ми подскаже – „ Млъкни! “, обаче не се е родил нито наследник, нито щерка, които ще командват Дана хлебарката от квартал „ Изток “!

- Мамо! – кряка синът ми.

Да кряка, да се изявява, затуй Господ му е дал уста.

Няма „ мамо “, няма „ баща “. Сега ще забележим ние по какъв начин по този начин едно „ здрасти “ не може да каже чорлавата сврака.

- Анда – предприемам аз. – Като спънат кон си, моето момиче. Скована. Направо ламарина. Обаче ще ти кажа по какъв начин можеш да се поочупиш.

Тя върви напред, като че пред нея грее Париж, а не нон-стопа с петима постоянни пияници, насядали начело. Тях Ковид не ги лови.

- Анда, във вашия жанр всички се напъвате и пищите чалга. Ти си като тях. Мисълта ми е - заеми се да пееш нещо хубаво и ще станеш преносима в кръста.

Щом дядото на Анда удари две каменарки, все едно Господ го блъска в мозъка и стартира да пее – „ Ако зажалиш някой ден за Драмска ракия “ – то глас, то ракия, цяло езеро. Много каменарка е изпил поя глас, с цел да порасне толкоз. Слушам го и скърбя за Драмска ракия, въпреки че съм се заклела да не лизвам - и го съблюдавам. Баща ми пиеше като двадесет и девет смока. Накърка се и вземе секирата. Майка ми шепне:

- Дане, грабвай сестра ти и бягайте в комшийка Диляна. Аз ще го оправя.

Както той е стиснал секирата, мама отваря шише оцет и пръска в очите му. Той почва да примигва, тя му лишава секирата, от време на време е успявала да го върже за леглото, различен път е бягала при нас, при вярната Диляна.

- Да не съм луда да прахосвам потребен материал за този смукач – заключаваше мама. - Милиардер да бях, без 10 стотинки щях да осъмна, единствено оцет да купувах.

Иначе, като не беше пийнал, татко ни беше златен. Правеше ни играчки от тел, водеше ни за риба, само че го биеше злостно пиене. Затова се заклех – алкохолик вкъщи няма да докарам. Щото докарам ли, би трябвало да го излежавам в пандиза за ликвидиране.

Когато мъжът ми сподели: – „ Дане, искаш ли да се оженим? “ – аз не се поколебах.

- Ти пиеш ли? - питах го аз.

- Пия - сподели той.

- Тогава няма да се женим.

- Ами не пия – излъга ме той, само че аз одобрих измамата с удоволствие - тия очи, тия пъстри очи… Сега съвсем не помирисва каменарка, тъй като аз държа парите и аз позволявам да посръбва с неговите смотани другарчета Димитър и Пешо. Те ми имат уважението и се обръщат към мен с „ уважаема госпожо “, като че съм се родила в Народното събрание. Но и в кучкарника на Доктор Томов, ветеринарчето (държа го под око. Харесала съм го за шурей. За по-ситната ми близначка) да се бях пръкнала, отново „ блага госпожо, апелирам! “ щяха да ми споделят.

- Чу ли ме какво ти говоря, Андо! – запитвам я. - Само в случай че пееш, ще разкършиш тия сковани кости. И няма да си стълб. Дядо ти пиеше добродушно и пееше хубаво. Баща ти пее и виж – грам мазно няма в него – не й загатнах:- по какъв начин ще има грам мехлем, като пие денонощно и от мене купува преоценен самун? Но индивидът учтив, вика ми – „ Госпожо Дане “, по тази причина имам уязвимост към тоя алкохолик. Има и културни алкохолици в Перник, от мене да го знаете. - Андо, окърши се, че поне да си гъвкава като естествена жена! Вместо да ги дъвчеш тия британски дъвки, изпей нещо мощно - да се разбере от глухата баба Рада.

Изведнъж Анда отвори уста. „ Вечеряй, Радо “ стартира. Вечеряй, Радо, за оня обесник по какъв начин хлопал по вратите на дамите, че и на вратата на Рада похлопал. Ох, що аз не бях жена на тоя негодник! Ще хлопа ли! Ще му купя една цепеница и с нея по личната си глава ще хлопа! Хлоп-хлоп-хлоп - и по този начин до момента в който се наместят биволите в черепа му. „ Вечеряй, Радо “ пее Анда. Боже Какъв глас имала тая. Че е висока, висока е. Ама какъв глас.

Не ария, океан се е побрал в туй гърло. Не за Рада, не за оня злощастник с хлопането – за звезди и Витоша, за трева и Струма, за дълбокото подземен, откъдето извират всички реки - за тях пееше Анда. Чудо. Слушам я и не мога да мръдна. Ама Дано тъпа, по какъв начин можа ти на тоя глас да наговориш такива обиди! Данке, в случай че обиждаш това момиче - ръце, глава, език и мозък, всичко би трябвало да ти изсъхне, глупава жено! Ти, обикновена Дано!

„ Вечеряй, Радо “, и гласът на чорлавата глава ти приказва, че щом един мъж по този начин хлопа, самотата го гризе, като псе е захапала сърцето му проклетата самотност и ти става жалост за тоя мъж. Щото той несъмнено си е харесал Рада, както моя малоумен наследник си е харесал Анда, а аз, тъпата продавачка на самун, аз люта Дана, от тезгяха по-далече не виждам.

Какъв глас! За всички има място в него - дори за оня подведен, та вързан в мозъка глупчо – хлопал по порти! Не може ли като човек да каже: - „ Радо, в случай че искаш, да се оженим. Аз пия, само че поради тебе ще се мъча, та нека престана. Как няма да пия, като съм от Перник! И нека ми се падне жена като Дана хлебарката да ме отучи от тоя алкохолен поминък. “

Брей, каква ария – вечеря ли, вечеря Рада, а гласът на това високо момиче не знаеш небе ли е, земя ли е, самун ли е, пещ ли е пъстри очи ли е, два близначки и един прекрасен наследник ли е? Всичко. Всичко е тоя глас.

И както бях изкачила на улицата, и както си бях с брашнена престилка на кръста, затичах към Анда и я сграбчих в ръце.

- Ти си огромно нещо, Андичке! Браво моето момиче. Хубава си. Да го знаеш. А твоя глас, твоя глас… В тебе грам ненужно нещо няма -да го знаеш! И … и да знаеш, че синът ми е прав!

Пет лв. не давах дали комшиите ми ме виждат и дали ме чуват. Един път в годината идва януари. Един път Анда е изпяла за Рада и нейната вечеря – в песента януари грее, вее вятър и е по този начин хубаво, по този начин хубаво, като че съм изпекла най-хрупкавия самун.

- Ще ти избера най-хубавата питка, Анде! – извиках аз. - Само изчакай няколко минути.

А то, глупавото момиче, взе че ме прегърна.

Такава коса, гъста и голяма като гора.

И още по-хубава.