Бяха двама мъже, единият с прошарена коса и толкова интелигентно,

Бяха двама мъже, единият с прошарена коса и толкоз интелигентно, красиво лице, че даже девойките от гимназията спираха и поглеждаха след него. Другият, явно по-млад, брадясал, навлечен в омачкано яке, се огъваше към земята като оса с пречупен тил. Лицето му бе затрупано под гъста кестенява брада. Двамата се влачеха едва-едва, като бебета, които се мъчат да проходят. Красивият придържаше оня с брадата.

- Добре съм, баща – сподели омазаното яке, само че или думите потънаха в брадата, или изобщо не бяха думи, а единствено сумтене, тъй като красивият стисна крепко остарялото яке. Това не беше задоволително. Подхвана сина си под мишница, само че нещо неприятно се случи. Човекът с брадата залитна макар поддръжката и татко му го постави на земята да седне.

Навсякъде беше мокро, какво друго може да се чака от калта през пролетта.

- Ще повърна – сподели този път ясно брадатият. – Лошо ми е.

- Искаш ли да легнеш... искаш ли... Нищо ти няма, сине. Нищо...Ице.

Красивият постави момчето си да легне, извади телефон – в него всичко беше чисто, ново, красиво, даже този телефон, напълно не финален модел, както всичко в този град – или платен на остаряло, или откраднат и препродаден на преференциална цена. Но в ръцете на този хубав човек надали можеше да има крадена движимост. Мъжът сподели няколко уплашени думи на телефона, заслуша стреснато какво му отвърнаха електроните, след това сподели – „ Чакам те. Чакам те ” – този човек явно повтаряше думата с цел да се види какъв брой доста чака, напряко му се скъсва вратът от очакване. Сега повтаряше на сина си:

– Аз те държа, момче. Държа те, държа те, споделям ти, че те държа – и в действителност стискаше полите на омачканото яке с две ръце, стискаше ги, като че искаше да изцеди сок от тях.

След малко, кой знае дали беше малко, или доста, по улицата се зададе висока, слаба жена, без яке, без жилетка даже, в гумени галоши. След нея, на десетина крачки, а може би петнадесет, подтичваше хлапе - момиче, фино като бутилка от кока кола. Без яке, без жилетка, по спортен екип, без шапка, въпреки че облаците се гласяха да се разтоварят от дъжда. И те душа носеха, стига са мъкнали градушки и вода в багажниците си.

Хлапето безшумно викаше – „ Бабо, бабо Елено, “ - само че видя, че пролетта хващаше думите му в студената си мрежа. Никой не му обръщаше внимание и продължи – даже затича да настигне високата жена. Тя стигна до красивия господин с чистия телефон, не го погледна, наведе се над легналия брадясалия и сподели:

- Отвори уста, сине.

Мъжът не отвори уста. Главата му лежеше напълно покрай мястото, където беше повърнал. Очите му бяха затворени. Жената отвори лявото око с палец и показалец и подреди:

- Не се лигави. Отвори уста – само че оня нямаше желание да я послуша.

Детето най-накрая стигна до групата и прошепна:

– Тате! Тате!

Брадата се раздвижи напълно леко. Дали това беше усмивка, или напълно нищо никой не би могъл да каже. Брадата се раздвижи още един път, пробвайки да се усмихне, не можа. Мъжът повърна още един път.

Жената сподели: - „ Хайде. Вдигаме ” – красивият и тя подхванаха брадатия, изправиха го на крайници и го повлякоха по улицата. Хлапето се тътреше измежду тях, навлякло грамадни гумени чехли. Едната се изхлузи от крайници му, то още веднъж я обу, хвана татко си за якето и сподели:

- Не пердах се, тате. Държа те. Държа те доста крепко. Държа те най-здраво.

Когато заваля, четиримата още не бяха стигнали едноетажната оранжева къща, само че никой не обръщаше внимание на дъжда. За момент даже хлапето изплези език и глътна няколко капки – „ Глътнах пролетта “, изплаши се то, огледа се. Видя, че пролетта си вали от небето напълно като преди една минута, и си рече: – „ Сега и аз съм пролет “.

Групата влезе в къщата. Дори когато отваряха вратата, детето не изпусна якето на татко си. Беше уверено, че по този начин дава на татко си пролетта.

По едно време дъждът за малко спря, единствено с цел да набере още повече сили и де се втурне да мачка улицата с влажните си ръце. Затрещяха гръмотевици. На детето бяха казвали, че тогава Дядо Боже има бронхит и кашля, по тази причина то сипа едно зеленикаво нещо - като каша и сироп по едно и също време – в една лъжица, излезе на циментовата площадка пред къщата и сподели:

- На ти, Дядо Боже. Това е гадно, само че ще ти спре бронхита, почтено ти споделям. – Дядо Боже се изкашля още един път и детето продължи упорито: – Дори аз зная по какъв начин се прави това гадно нещо. От седем треви. Пет от тях са бодливи, Дядо Боже, още имам бодил ей в тоя пръст. Не се мотай, дядо Боже. Дъждът ще ти изпие лекарството, а аз не желая повече да се мъчиш.

Точно тогава красивият мъж излезе, сподели безшумно – той постоянно приказваше безшумно, имаше прекрасен глас като шоколад:

- Айде Дамянче, прибери се, месечинке моя. Дядо Боже към този момент се излекува.

После той смъкна мокрия спортен екип от гърба на детето, даде му различен остарял опърпан – тази дреха си знаеше отговорностите. Тя работеше с хлапето, до момента в който то береше гадните бодливи треви и забъркваше лекове, както го обучаваше баба му.

- Този спортен екип е за сироп от дюлеви семки – обади се детето. – Дядо, би трябвало да облека синия. С него аз и баба лекуваме.

- Добре, месечинке моя – сподели индивидът, попи влагата или може би пролетта от косата на хлапето и му оказа помощ да облече синия спортен екип. Ана и Елза, принцесите от Леденото кралство, си бяха отишли от тази дреха, а може би в никакъв случай не бяха идвали при нея.

- Къде отиваш, бабо? – попита хлапето. – За змийско мляко ли? Мога ли да дойда с тебе...

Но Елена изобщо не отговори.

- Баба бърза, месечинке моя. Ела, аз и ти ще седим при тате, до момента в който се върне тя.

Жената, която приличаше на проходил гръмоотвод, тичаше, не обръщаше внимание на пролетта, на пътя, на дъжда. Нямаше шапка, нямаше чадър, беше навлякла грамадните червени чехли, с които се бе мъчило хлапето.

Тя стигна до една напета къща, къща манекен, пред която безропотно бе лежащ – като паж – добре поддържан двор, само че тя не му обърна внимание. Портата пред такива високомерни дворове постоянно е заключена; дамата натисна звънеца, мокра като парцал. Никой не пристигна да отключи. За момент се мярна колосален, къдрокос и риж господин във фланела, която беше по-страшна от него.

- Какво търси свекърва ти тука? - стартира господинът, само че изобщо не се разбра какво добави, тъй като думите му потънаха в последвалата ругатня. На прозореца, огромен колкото хокейна площадка се изправи жена. Нищо изключително откъм нея, кестенява коса, кафяви очи, като множеството дами в тоя град.

Проходилият гръмоотвод легна на звънеца. Въздухът се затопли, пролетта зазвъня, дъждът завря, само че никой не пристигна да отвори вратата. Рижият образец и напълно елементарната му спътница като че ли бяха поникнали в стаята. Не помръдваха. Очите им бяха свободни и следиха по какъв начин онази натиска звънеца, като че ли се опитваше да го вкара до отсрещната страна на земята – може ви в Австралия или в Индия.

- Свекърва ти е луда и тъпа - подмятна рижият господин, само че той към момента не знаеше какво значи полуда.

Жената с прошарената коса, висока колкото водосточната тръба и не по-дебела от нея стъпи върху една от пречките на металната врата, по-късно върху втората спънка, върху третата. Покатери се върху портата. Върху зида бяха конфигурирали остри стоманени шишове - нещо прекомерно належащо в това процъфтяващо градче. Сивокосата се убеди, че не може да преодолее шишовете, само че все пак се надигна. Стъпи върху циментовия покрив над портата, изправи се – дълга, мършава в мократа си жилетка и гумените червени чехли.

Подвоуми се какво да прави. Ако беше естествена, щеше да скочи назад на улицата, само че тя явно не беше. Стъпи сред два остри шиша. Панталонът - черен, от евтина материя, каквито продаваха по лев парчето в известния магазин „ ВТОРА РЪКА – ВТОРИ ШАНС “ – та вторият късмет на крачола се заплете в единия шиш, само че тя го откачи. После - като ненормално гюле, като кофа с бетон, като чувал с най-тъпи отпадъци скочи; височината беше повече от метър и седемдесет - и се стовари върху един виолетов зюмбюл. Цветето стана на кайма под червените ѝ чехли, само че дамата не го погледна.

Тя забърза по кокетната пътека към къщата, откъдето изумени, напряко шашнати, гледаха елементарната млада жена и рижият мъж.

Високата се люшкаше несигурно. Сигурно се беше натъртила зле при приземяването върху зюмбюла, само че не спря. Стигна до входната врата – от някаква яка дървесина, резбована и полирана, както беше съвременно в процъфтяващото градче - и стартира да думка. Вратата напълно естествено, както на всички места тук, беше заключена.

След минута, то пък кой ти е измервал дали е минута, или две – вратата се отвори – с достойнство и изрично. Първо се извиси рижият, след него, като положителната самодива от приказките, усмихната от глава до пети, заситни дамата с най-обикновените кафяви очи.

- К`во искаш ма! – сподели мъжът и без да чака отговор, я блъсна в гърдите. – Разкарай се.

Гръмоотводът се олюля, внезапно се протегна, хвана положителната самодива от приказките за ръка и сподели:

- Сияно, пристигнах за тебе. Синът ми е зле.

- Първо на първо тя не ти е „ Сияно “ – още веднъж я бутна в гърдите рижият, само че високата, грозно тънка жена, не го погледна.

- Бащата на детето ти е тука, Сияно. Повръща. Ще почине. Ела да го видиш. И детето ти чака – виж то. Пред портата е.

Рижият застина на място, понечи да я удари, само че ръката му, с яки мускули след усилени тренировки във фитнеса, се спусна надолу и легна до бедрото му.

- Разкарай се! – въпреки всичко промърмори той.

- Сияно! Тръгвай с мене. Не мога да го лекувам. Никой не може. Само ти. Болен е за тебе.

- Защо не се помолиш тогава – подмятна младата жена.

- Моля ти се, Сияно.

- Не се молиш добре – сподели дамата.

- Моля ти се, Сияно – високата, грозно тънка жена се свлече не колене. Вдигна глава към кестенявата коса и кафявите очи. – Моля ти се.

- Някои целуват краката на хората, като им се молят – рече кестенявата и кафявите ѝ очи почерняха.

Гръмоотводът се прегъна на три, на четири елементи се прегъна гръмоотводът. Устните на дългата, не видели червило в никакъв случай през живата ѝ – а може би като момиче се бе червила един път и изглеждаше по този начин, като че ли бе изпила кофа кръв – тези напукани тънки устни паднаха върху мекия розов чорап на кестенявата и го целунаха. Допълзяха до другия розов чорап и него целунаха, след това изфъфлиха, с полепнали розови мъхчета по цепнатините на кожата:

- Моля ти се, Сияно.

- Някои, като молят някои други за нещо, ги носят на ръце до мястото – сподели кестенявата.

- Ще те нося на ръце. Моля ти се, Сияно.

- Рижко, тичай да отключиш външната врата – сподели кестенявата. Рижият като ноемврийски ден мъж наведе глава сред раменете и чинно се насочи към вратата.

Жената с кафявите очи, което бяха почернели толкоз, че изглеждаха мрачно зелени, изрече доста безшумно:

- Хайде. Може да ме вземеш на ръце. Носи ме, Елено. Тръгвай.

Гръмоотводът се надигна от земята, изправи се, в близост не трещяха никакви гръмотевици. Хвана кестенявата през кръста, намести я както човек намества дете – през раменете и под коленете - обърна се. Съвсем леко се залюля, клатушкаше се леко, до момента в който се спускаше по стълбите от втория етаж към сутерена. После пое по пътеката – едри крачки, малко дървени, в действителност доста дървени - тия слаби крайници в крачолите на панталона от един лев от „ Втора ръка, втори късмет ” бъркаха стъпките. Жената с кестенявата коса мълчеше.

- Мамо – извика едно дребно хлапе под дъжда.

Къдрокосият риж господин, отпуснал се като картофено пюре в голямата си фланела, стоеше и гледаше. Мълчеше, само че по едно време пюрето оживя, раздвижи се и процеди през зъби:

- Тая е луда.

Зъбите на рижия бяха равни и бели.

По улицата на цветущото градче – тъй като беше пролет откъдето и да го огледа човек, та валеше безочливо и фино, с дребни капки като жълти стотинки - по тротоара от страната на баничарница „ Златен лъв ” напредваше една висока, тънка като струйка пушек жена. Без жилетка, в някаква лилава блуза - и тя за левче като пластмасовия панталон, като алените гумени чехли, които костваха два и петдесет от същия магазин. Тая жена стискаше в кафявите си тънки ръце друга жена - ще речеш момиче, по-дребно, само че не ситно - напълно обикновено момиче стискаше в кафявите си дълги ръчища тая дълга жена, и вървеше напред. Направо тичаше, а червените ѝ чехли плющяха в локвите като патрони, уцелили камък.

Кой знае каква им е работата на тия двете, дали момичето умира, дали се е задавило? Дали някой му е хвърлил магия и майка му го носи при Елена до го цери?

Чакай, бе. Тая дългата и тънка като налъм не е ли Елена? На нея наподобява. Да! Тя е.

- Мамо! – писна хлапето. Никой не го погледна. – Мамо - прошепна то.