Битката при Мобей
Битката при Мобей е кулминационната точка на една от най-мащабните военни акции, водени в Античността. Тя се води в северните краища на пустинята Гоби през 119 година пр.н.е. сред двама непримирими врагове, воюващи от епохи – Китайската империя на династията Хан и номадската империя Хунну.
Битката, извоювана от китайската страна, е може би една от най-важните в Античността. Последиците от нея трансформират хода на човешката история, като оказват въздействие върху развиването на цивилизацията в продължение на няколко епохи и трансформират картата освен на Далечния изток, само че и на Централна Азия, Близкия изток и даже Европа.
Войните сред Хански Китай и Хунну се водят от епохи. Причините са богатите земи на юг от пустинята Гоби, владени от китайците. През цялата антична китайска история отбраната на северните граници от номадски нападения е боен приоритет.
По време на династията Джоу северните васални страни като Ян, Жао и Цин прибягват до отбранителни тактики, изграждайки удължени замъци, които служат като прародители на Великата Китайска стена. По време на династията Цин, първият император Цин Ши Хуанг набира хиляди цивилни служащи за рационализиране на Великата стена, с цел да укрепи военните акции по северната граница.
Кулминация на спора настава с възкачването на китайския трон на династията Хан. В същото време северните племена се сплотяват в могъщата империя Хунну, която слага под своя власт голяма територия от Тихия океан до източните европейски степи.
Възползвайки се от хаоса на гражданската война в Китай при възкачването на Хан, Хунну покорява обширните плодородни земи на юг от Гоби. След като съумяват да укрепят властта си, китайските императори вземат решение да възвърнат изгубеното, както и да се отърват от мощния си северен комшия.
Така стартират войните сред Хан и Хунну. Битките сред двете империи не престават повече от 70 години, като са извънредно кървави и изтощителни и за двете страни. В последна сметка се подписва неустойчив мир, в който Китай е заставен да заплаща позорен налог на северните варвари.
Мирът завършва с възкачването на китайския трон на император Ву. Той преценя, че нацията му най-сетне е задоволително мощна, с цел да реши казуса с Хунну. Започва да изпраща походи към южните земи на Хунну, нанасяйки опустошителни удари.
След близо десетилетия борби със подозрителен триумф, той събира невиждана за това време армия от 100 хиляди индивида, предвождана от най-талантливите му пълководци, и я изпраща на север през пустинята към сърцето на Хунну. Армията се разделя на две – източна и западна.
Източната войска от 50 хиляди индивида се изправя против голяма войска в провинция Дай, като съумява да нанесе съкрушително проваляне на хуните. Хунну губи повече от 70 хиляди индивида. Китайците изгарят и избиват всичко по пътя си, изцяло унищожавайки някои от най-видните кланове на северната империя.
Маршът на западната войска е доста по-драматичен. Армията се придвижва през доста по-труден терен и на по-голямо разстояние. В последна сметка стига до уверено стълкновение при Мобей.
Китайската войска е превъзхождана 4 към 1. Срещу нея се изправя цялата мощ на Хунну. Битката при Мобей продължава повече от седем дни. Китайците удържат съкрушителна победа. Силите на Хунну са изцяло разрушени и заобикалят на север, като оставят в китайски ръце по-голямата част от империята си.
Така приключва акцията, станала известна като борбата Мобей и траяла 10 години – сред 129 година и 119 година пр.н.е. Битките са опустошителни и за двете страни. Китай губи близо 80% от войските си. Финансирането им също е непостижимо, като с цел да обезпечат средства, императорите постановат тежки налози на елементарното население.
В идващото столетие империята потъва в цикъл на непрекъснати цивилен войни и селски въстания. Държавата съумява да стъпи още веднъж на краката си в първите години на новата епоха.
За хуните провалянето се оказва съдбовен удар за страната им. Те са принудени да се отдръпват в неподходящите северни земи – в сегашен Сибир. Хановете им са разорени, добитъкът е избит от китайците. Държавата се разпада на части и скоро една по една са завладени от народите, над които до скоро Хунну господства.
Историята им обаче не свършва по този начин. Загубили властта си, северните кланове на Хунну се сплотяват и потеглят на Запад. Няколко епохи по-късно техните наследници стигат Европа. Те стават съществена причина за започването на Великото преселение на народите, трансформирало Стария свят вечно. Техният водач Атила покорява съвсем цяла Европа и слага началото на края на Римската империя.
Южните кланове на хуните остават в историята под наименованието бели хуни или ефталити. Те мигрират на юг, създавайки мощна страна в централна Азия. Царството на Ефталитите унищожава най-могъщата страна в историята на Индия – империята Гупта, владяла преди този момент целия индийски субконтинент в течение на съвсем хилядолетие. Те също нанасят невиждани разрушения в Сасанидска Персия, което отслабва страната и я прави лесна плячка за нахлуващите от юг араби.
