ИЛИЯН ДУКОВ: Рай
Беше тиха и ясна неделна заран като множеството по източното крайбрежие на Австралия. Може би даже малко по-тиха от нормално. Слънцето постепенно се издигаше над хоризонта и огряваше бялата крайбрежна къща на Джон. Бризът помръдваше нежно белите завеси на отворените прозорци, а вълните къпеха плажа на петнадесетина метра от къщата, връщаха се обратно, а бялата пяна, оставаща след тях, безшумно изчезваше в пясъка.
Днес като че ли и океанът бе по-тих, по-спокоен. Някъде от другата страна на екватора се водеше някаква война. Джон и прелестната му брачна половинка Сара от няколко дни слушаха и гледаха за това по новините. Говореше се, че е нещо извънредно. Дори доставиха всички с някакви джаджи, които издаваха креслив тон. Не че им трябваха – тук, на десетки хиляди благи от ставащото на другия завършек на света, тук, където спокойствието беше владетел. Това грозно нещо трябваше да стои в къщата им и да пищи. Сара го бе поставила на една масичка в ъгъла на всекидневната, само че на втория ден му понижи звука. Не им трябваше тук. Тук, на австралийското крайбрежие, на двеста благи от най-близкия град, където времето като че ли бе спряло и тишината бе на всички места. Тук беше раят…
Джон и Сара повече се притесняваха за стомашните проблеми на фамилията си, в сравнение с за войната в Европа. Прекрасната им деветгодишна щерка Мелани беше най-зле от всички, ходеше през час-два до тоалетната, даже дребният Тони, синът им, се държеше по добре. Всичко стартира преди няколко дни, а докторът сподели, че най-вероятно е от омарите и им предписа нещо за облекчение на повръщането. Точно преди седмица Джон и Сара отпразнуваха десетата си годишнина в ресторант в Сидни. Омарите бяха чудесни, само че очевидно не до там пресни.
Десет години брак – 10 години благополучие, естетика, успокоение, две прелестни деца със слънчеви усмивки, прелестен дом на брега на океана, надалеч от лудницата на огромния град, 10 години живот като в приказка, надалеч от лудницата, наречена Европа, където Джон бе акционер в няколко огромни компании и където в този момент се водеше война. А през днешния ден беше доста безшумно, като че ли даже албатросите бяха замлъкнали. Джон и Сара към момента лежаха в леглото. Прегърнати както в първите дни преди години, когато заживяха дружно. Нейната бяла ръка беше нежно отпусната върху мощните му гърди, а разпиляната ѝ златна коса нежно галеше лицето му.
Белият копринен чаршаф покриваше голите им тела като че ли да не се засрами слънцето, което надничаше през процепите на белите завеси, галени от нежния бриз. Бяха толкоз красиви и спокойни, човек би споделил, че даже не дишат. В другата спалня Мелани и Тони добродушно и безшумно лежаха на леглата си.
Слънцето продължаваше да се издига над хоризонта, а тишината продължаваше да господства над това райско кътче, което Джон и Сара назоваха дом.
А през днешния ден в действителност беше доста безшумно, чуваше се единствено прибоят на вълните и колкото да доловимото радостно чуруликане на онази непотребна джаджа – гайгеровият брояч, в ъгъла на стаята…
