Надеждата трябва да се държи до последно
Живеела на света Любов. И имала, както се поставя, Предмет на Любовта.
Било им добре дружно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и й казвал: „ Обичам те! “
Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.
Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта по този начин, както преди. Сега и се налагало сама да пита: „ Обичаш ли ме? “
„ Какво? – отвръщал Предметът. – А, ти за това … Разбира се. Не вярваш ли? “
Любовта несъмнено вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.
Така Любовта станала Вяра.
Тя вярвала необмислено на своя Предмет, дори когато той почнал да се появява все по-рядко у дома, дори когато от него почнал да се носи мирис на непознати парфюми.
А по-късно Предметът напълно липсващ и не останало на кого да има вяра.
От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.
„ Това, несъмнено, е неуместно – мислела тя. – Безсмислено е дори да се надявам … Но може би той въпреки всичко ще се върне? “
Вярата, несъмнено, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.
Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира изцяло.
Тя не трябва да умира, тъй като след нея идва Ненавистта.
Надеждата би трябвало да се държи до последно.
източник: Gloxy-Floxy
