След възгласите Кво става там?“, Стой!“, Дръж!“ и Ах, майка

След възгласите „ Кво става там? “, „ Стой! “, „ Дръж! “ и „ Ах, майка му остаряла! “ всички се втурнаха в паниката.

Разбира се, най-пъргавите се втурнаха най-напред; малко е даже да се каже, че се втурнаха; по-право, те се хвърлиха стремително напред, сходно ракети, и незабавно влязоха в орбитата на паниката.

От баирите се разнесоха пушечни изстрели и по заснежените скатове се затъркаляха черни точки; ловците възвестяваха по този метод, че идват, и побързаха с идването. Техният напред се подсилваше от джавкам на кучетата.

По една улица, като подбираше добре пъртината, припкаше късокрак селяндур. Късокраките не могат да тичат мощно, те повече припкат. Този не правеше изключение. Той бе взел мимоходом желязната вила и си припкаше лекичко с нея.

На едно място пътя му пресече цигляв селяндур. „ Отсам или оттук? “ — попита припкащият, само че оня даже не го видя, тъй като тичаше изключително бързо.

Той тичаше така бързо, че в случай че го бяхте видели тогава, ще си помислите, че всеки момент може да излети от облеклата си; просто ще се измъкне от облеклата си — дотам той се стремеше напред, а облеклата въпреки всичко го задържаха.

Полушубката му се ветрееше надалеч обратно и свистеше с полите си, шапката от дълго време не се виждаше — тя падна още до момента в който циглявият набираше скорост, с цел да прескочи оградата. Той прескочи, шапката не можа и остана да лежи ничком в снега.

Циглявият от ден на ден се забулваше в снежни облаци и по леките нанадолнища подсещаше Халеевата комета. При мощна натегнатост човек в известни моменти може да се възпротиви на земното притегляне. Тоя селяндур се възпротивяваше и се стремеше към паниката.

На едно място полушубката не устоя, увисна в снежния облак и подхваната от въздушното течение, продължи да се движи в противоположна посока, много дълго време се движи по този начин във въздуха и беше малко необичайно и мистично да се гледа по какъв начин една селска полушубка върви сама по улиците, развява си ръкавите, прекатурва се, възнамерява умерено или увисва неподвижно в пространството.

Тя в действителност увисна, за един момент единствено, и падна в снега.

Аз повече не видях циглявия, само че допускам, че е дошъл гол и е влезнал гол в паниката. Всъщност тук няма какво да се допуска, тъй като в случай че си помислим единствено по какъв начин тичаше, ще бъде незаслужено да хвърляме каквото и да било подозрение върху индивида.

По-после разказваха, че един различен селяндур се бил врязал в паниката с толкоз огромна скорост, че от голямото търкане сред селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега (хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, след това пищенето утихнало, само че дълго след туй селянинът се чувствувал нагорещен и вдигал пара от себе си.

Това го разказваха очевидци, участвували в паниката, и отбелязваха напълно заслужено, че селянинът имал огромен шанс като е паднал в снега, тъй като снегът го изгасил. Ами че той е можел да изгори!

Той е бил един от първите в действителност. Едва по-късно се обясни, че ловците още с идването си на първо време забелязали него по какъв начин пищи в снега. Една част от ловците се захванала да помогне на селянина, а другата част почнала незабавно да гърми.

Ловците участвуваха основно с гърмежи и гърмяха от самото начало на паниката.

Междувременно по пъртините или през целините на снега към паниката се придвижваха поединично и на групи селяни. Една група от седем-осем индивида се носеше в лек тръс. Припкащият се причисли към групата и попита дали някъде не са изпуснали недоклано прасе, само че групата не знаеше нищо.

Подобен случай с прасе имаше преди няколко години, тогава отново се подвигна огромна блъсканица, само че тя беше радостна блъсканица. Тъй че групата не можа да хвърли никаква светлина върху въпроса на припкащия.

Един селяндур вървеше доста безстрашно през снега, нарамил бляскаща секира, и подвикваше въодушевено с гръмовития си глас: „ Дебре, дебрее! “ Той бе от онази категория хора, които постоянно обичат да влязат въодушевено в паниката — по пътя към нея, пък и в самата нея, без да стопират да тръбят своето: „ Дебре, дебреее! “ От тия хора бе селянинът с брадвата, колкото смел, толкоз и вдъхновен и неизпълним.

Друг един селяндур, с омърляна капица, изтича на улицата и стартира да мига. Ръцете му по този начин бяха омърляни, тъй като селянинът бъркаше трици за добитъка.

Той помига, заслушан в гърмежите, и му трябваше напълно малко време, с цел да се ориентира незабавно. Селянинът разбра, че е изостанал, и потърси най-прекия път към паниката, въпреки и да знаеше поговорката, че директните пътища не са най-преките.

На едно място имаше дере, засипано от преспи, и селянинът затъна в тях. Той почна да вика, само че кой можеше да го чуе в паниката, и както си викаше, взе да потъва надолу… Човекът така си и потъна и върху снега остана да се чернее единствено омърляната му капица.

По тая капица го откриха по-късно и го извадиха от преспите, само че трябваше да ровят доста, тъй като и той бе ровил доста и бе издълбал преспите като къртица, отдалечавайки се на доста разстояние от капицата си. Тъй че човек не всеки път е там, където е капата му. А при паниката въобще не може да се разбере под коя капа какво има.

Но да продължим нататък.

Един любопитен вървеше гъвкаво и се стремеше да държи главата си над главите на другите. Любопитните постоянно обичат да държат главите си над другите глави, да не би инцидентно нещо от погледа им да убегне.

Любопитните нормално имат по-дълги шии и в случай че нашият свят е изпълнен с повече любопитни работи, то шиите им биха станали като на жирафите, само че за жалост нашият свят не е чак толкоз любопитен. И популярност богу.

Малко преди любопитния вървеше възрастен селяндур, свиваше си умерено цигара, на едно място даже се спря, извади огниво и кремък, удари няколко пъти кремъка, разпали си хубаво праханта и чак когато я напъха в цигарата и задими, потегли още веднъж към паниката. Той не бързаше по никакъв начин и отиваше умерено към нея, тъй като знаеше, че ще дойде. А и тя към този момент беше близко, виждаше се димът от пушките на ловците.

Още щом се появи паниката, един селяндур седна в къщи, с цел да се нахрани хубаво. Към храната селянинът добави и една кана вино за стопляне и за всеки случай. Той обичаше, преди да влезе в каквато и да било блъсканица, на първо време да се нахрани добре и да задоволи жаждата си, тъй като не знаеше една блъсканица какъв брой време може да трае.

Като си свърши работата, селянинът си наряза също по този начин тютюн, с цел да има за пушене по време на паниката, ревизира в мазето добре ли са затиснати бъчвите с виното, обърна свинските бутове, окачени над огнището да се опушват, и постоя малко, втренчен в жена си. Тя шеташе чевръсто към печката, вадеше от нея бели хлябове, а селянинът си мислеше в този момент ли да я закачи или пък да я закачи, откакто мине паниката.

Той не я закачи, излезе на двора, взе едно дърво, поразмисли още и чак тогава потегли по улицата.

Такива хора правят доста хубава работа при паниката. Те внасят тежест в паниката, идват малко откакто тя е почнала, осведомяват се за станалото преди тяхното идване, претеглят, правят оценка кое за и кое срещу и чак тогава стартират да действуват със своето дърво.

Този селяндур дойде толкоз късно, че самозапалилият се към този момент бе дотам изстинал, че зъбите му тракаха от мраз.

А по същото време един човечец драскаше като котка баира. Той се задъхваше, подхлъзваше се, тук-там лазеше на четири и преодоляваше височината, без даже да хвърли един взор обратно, към селото, там, дето бе паниката.

Едва на билото човечецът си отдъхна и се обърна към селото. Той един път бе ял попарата на една блъсканица и от този момент, щом станеше блъсканица, изчезваше незабавно, търсеше някоя височина и оттова наблюдаваше по какъв начин се развиват работите.

Всичко е въпрос на мироглед. Една блъсканица — също. Всеки съгласно възгледите си участвува в нея. Един селяндур да вземем за пример нито се втурна, нито си остана в къщи, нито потъна в пряспа.

Той се въоръжи добре, обиколи близките улици, надникна, където трябваше, по пътя си срещна и други, по този начин с котешки стъпки, срещна мнозина дебнещи, само че при никого не се задържа. Той обичаше постоянно преди да влезе в паниката, на първо време да я изследва, да види къде й е слабото място, по какъв начин може тя да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, по какъв начин да я поставиш на колене или пък да я проснеш по тил.

Суматохата е като индивида тъй като е човешко дело, и би трябвало доста деликатно да се изучи, преди да се влезе в нея.

Тоя селяндур я изследва деликатно и влезе в нея.

А един пък дотам възвиси своя мироглед за паниката, че влезе напряко през комина и падна в огнището и, съгласно изказванията на очевидци, изгорен, без даже да разнесе в близост аромат на изгоряло, и бил изхвърлен назад през комина във формата на малко пушек.

Осмелявам се да ви оповестя тези обстоятелства, тъй като са ми разказани от очевидци и са доказани и от други очевидци, присъствували по време на паниката.

Във всеки случай аз си припомням доста добре, че видях малко пушек тогава, само че не му обърнах потребното внимание, тъй като ме занимаваше изключително огромното старание на индивида да излезе от облеклата си, в случай че може дори от кожата си да излезе, само че да дойде в нужния миг и да се вреже в паниката.

Ако си спомняте, първоначално бях отбелязал, че той даже се съпротивяваше на земното притегляне. Но в този момент, като се връщам още веднъж към него и като си напомням по какъв начин дрехата му хвърчеше в противоположна посока по улицата, не със същата скорост, несъмнено, само че хвърчеше, мога да заявявам, че в известни моменти той освен се възпротивяваше, само че и преодоляваше земното притегляне; в действителност земното притегляне може да преодолее всеки, стига единствено да се освободи в придвижване от облеклата си, като излезе от тях в името на паниката.

Ама ще кажете, че тогава индивидът е останал гол! Гол, несъмнено — като пред военна комисия!

Туй е, което си спомних за паниката, и ви го описах със свои думи, както обичаше да се показва нашият преподавател по литература. Той, нашият преподавател по литература, постоянно така споделяше: я разкажете в този момент със свои думи видено и чуто, а ние го разказвахме със свои думи — и виденото, и чутото, а той ни пишеше двойки.

Но дано не се отклоняваме с учителя, а да се върнем към нашата си блъсканица, тъй като заслужено изникна въпросът каква е тая блъсканица и защо ни е притрябвала паниката?

Мигар аз знам защо е паниката! Та нали и аз за туй запитвам!