. Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на

.

Дали ви се е случвало в миналото, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието довиждане и да литнете, носени от заплашителен ураган, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?

Дали ви се е случвало да ви лишават всичко — а какво ли от индивида не може да се отнеме? — да слагат на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви лишават насладата и бодростта на свободния дух, последния злополучен подарък на ориста, и да създадат от вас глух, дисциплиниран плебей?

Разнолики и доста са скърбите, които сполетяват индивида на тая земя, където „ по-чувствителната душа по-дълбоко ридае “, а този, който е изпитал единствено една от същинските огромни скърби в живота, е мой брат и другар.

На всички по необятния свят, които са страдали и страдат поради душата си и възвишените извечни копнежи, обричам тези страници, писал съм ги в миналото единствено за себе си, а през днешния ден ги адресирам до всички мои събратя по болежка и вяра.

Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе.

Твърда, безмилостна земя.

Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините!

Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе по какъв начин бие робското кърваво сърце.

Сред екот и облаци идват бъдните епохи и гледат моя позор. Пред очите на поколенията душата ми лежи гола и безпомощна като пречупен меч. Пари ме състрадателният взор на неродените.

Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, какъв брой пъти съм падал, какъв брой съм блуждал в мислите и бъркал в живота! Как да ви кажа, като и личната ми памет го е не запомнила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.

На битките в света гледах както от явен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.

Бях безгласен, горделив гостенин на живота.

Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, дамите целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз назовах себе си стопанин на живота.

Тогава мощна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му хубост. От всичко това не остана даже колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.

Нямах даже кора самун, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от мраз, измъчваше ме срамът, моят и непознатият, и ударите и следите от оковите по ръцете.

Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше даже паяк, който да изпреде най-малко една нишка в самотата ми, а индивидът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой противник.

Плашех се и от кръвта, чувах я по какъв начин бие в китката на ръката ми, тъй като ми показваше, че съм жив, а то бе еднакво на страдалчество.

И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкоз на изкушения и да ни води до страшното място, където гибелта и животът за нас са едно и също. Още тогава, даже в най-голямото примирие, не можех да схвана за какво от всички твари единствено на индивида е обещано от време на време да намрази живота си.

И тогава, когато в изнизването на милиони еднообразни минути, без никаква вяра и смяна, душата ми се превръщаше в пустиня, която към този момент не изпитва жадност, когато решетките на прозореца бяха толкоз гъсти, че не можех да си провра дланта даже, с цел да ми капне капка дъжд или да ме погали залутан вятър, тогава пламна в душата ми тая светлина като свещ над мъртва наслада.

Виждам и разбирам невидимата логичност на всички случки в живота на индивида. Не с думи и не с мисли единствено, а надълбоко с цялото си създание чувствам чудесното, непреклонно равновесие, което царува във всички наши връзки.

Има една непозната формула, която дефинира съотношението сред насладата и болката в нашия живот. Страданието и прегрешението се допълват като калъпа и отливката.

Животът ни връща единствено това, което даваме на другите.

Често седнал съм с часове и виждам студените есенни багри. Покоят на ориста, която не може да бъде изменена, се вледенява в душата ми и по лицето.

Всичко в мен е мъртво; добре ми е по този начин. Звук не доближава до мене, взорът ми е мъртъв. Всичко остана зад огромната врата, която потайно се затвори след мен. Всичко изгубих и към този момент не съм човек, а неспокойна безсънна мисъл, която е потънала и се спотайва на дълбокото дъно, над мен като непрозирни зелени маси са водите, покоят, далечината и забравата.

Бяха минали 10 седмици, когато, заобиколена от самотност, душата ми за първи път заприказва ясно.

След безкрайните разходки от шест крачки напред и шест обратно, когато към този момент се изморих и октомврийският ден почна да клони към залез, застанах в нишата на ниската врата като скулптура в олтар и гледайки прозорчето с парченце сива белота, извиках:

— Ето ме, тук съм!

Гласът ми имаше мощно и ярко звучене като гласовете, които откликват.

И затворен, и безпомощен в тая влажна бърлога, в състояние, което ме унижава до скот, аз за първи път разбрах в мислите си и овладях с възприятията си смисъла на човешкия живот и на битката.

В мен блесна изкупената истина. Заровена в безмълвие и невзискателност, на които ни учи неволята, тя гори в мен и озарява душата ми и килията.

Когато Пристигне вестта за моя край, начаса ще се разтревожат хората, които живеят в дребните еднокатни къщички с градинка до улицата. И в диалозите на слисаните люде споменът за мен ще се разнесе още един път по улиците, където е минало детството ми.

Мъчително неспокойствие ще извърши дребните къщи и душите, в които е умерено и безшумно.

Старите дами, които най-добре познават потребността и одобряват всяко зло като нужда, единствено ще поклатят глава, а младите майки ще сключат за молитва ръце и ще мислят за ориста на своите чеда.

Жените ще приказват разплакани, а мъжете — малко и твърдо, прикривайки възприятието си.

Шепнешком (да не чуят по-младите) ще приказват тези, които най-добре си спомнят ориста на нещастника, а децата, доловили по някоя дума, ще си показват светли и страшни далечини; момчетата ще пребледнеят замислени, а девойките ще побягнат към белите си стаи на тавана и ще плачат в своите кърпички.

Не, животът не е изтръгнато повесмо, както наподобява през нашия късоглед поглед. В Бога е краят на мисълта, която ни се губи в отчайващия безспир.

Вятърът не ни носи като листа и горчивото благополучие да летим не е самоцелна мисъл и блян. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига напразно към облаците, а напълно дребни частици от една безконечна мозайка, аз даже не зървам смисъла, образа и измеренията й, само че в нея, ето, съм намерил своето място и заставам набожно като в храм.

Два дни към този момент не ме извеждат даже на едночасовата разходка, тъй като дъждът не стопира. Чувствам, че влагата непрестанно нахлува в килията и я чувствам по лицето и ръцете си като лепкава наслойка. Завивките ми са груби и студени, храната ми има усет на тенекиено канче, а в килията ми се разнася неописуемата смрад на тясно помещение, в което един човек диша и живее, без да излиза и без да го облъхне пресен лъх.

Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото великолепие на живота и цялата хубост на света. Всичко, което единствено е докоснало в миналото очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и ярко на тъмния декор на страданието. Разкошът и хубостта на живота живеят незаличимо в мене.

И в този момент, когато съм изгубил всичко това, безкрайна признателност изпълва душата ми за ония многолики и прелестни блага, с които животът подарява по-щастливите от мен.

Отде иде това необичайно възприятие?

Аз минавам през него като през тъмнозелена простор и уханна тишина на елова гора в летен ден. И не помня всичко към себе си.

Жал ми е през днешния ден, както и през всички мъчителни дни на заточението, за всички хора, които живеят в тия дни, както за тези, които правят зло, по този начин и за тези, които страдат от него, жалост ми е и за себе си, и за силата, която вехне, само че най-вече ми е жалост за майка ми.

Жал ми е за моята майка и за напразните й премеждия, страдания и очаквания.

Мислят ли въобще хората в миналото каква е нощта на майката, която знае, че единственият й наследник е попаднал в окови и в непознати безмилостни ръце?

Бог ще елементарни на всички; и аз прощавам леко, само че за какво наскърбявате старицата? Дори самата болежка на майките поражда ужасна тъга и страдание; Бог не може да не види сълзите и треперенето им.

Ти страдаш поради моята тъга и по тази причина, че съм надалеч, а аз — поради Твоята неопределеност, до момента в който седиш край дребната лампа; ние сме свързани посредством кръвта и болката, по тази причина всеки удар ме боли двойно повече, тъй като пада и върху твоето сърце.

В стаята, където — в пагубен час — съм се родил. Ти бдиш и се молиш и с безропотно сърце питаш: „ Исусе, чунким за сълзи са ни дадени децата наши? “

Ти нямаш какво да поднесеш с изключение на сиромашкото си сърце, старите си ръце със следи от труд и безгласните сълзи, само че плачи и моли се, майко, тъй като кой ще ме избави, в случай че не Твоята измъчена сълза на дланта божия?

В потайните нощи аз те приветствам с въздишка, а заран — по слънцето, което позлатява тежките ми решетки и в това време грее и за тебе по белия калдъръм на нашия двор!

Миналата нощ бе изключително студено. Не можех да заспя, беше ме обхванал някакъв яд против самия себе си, помислих си даже да се самоубия.

Срамувах се и в това време се разкайвах, само че размишлявах дълго и с напрежение. В някакъв черен захлас мислех за гибелта като за нещо прелестно, леко и хубаво, само че което не би трябвало да се случи. И това, че не би трябвало да умра, гнетеше безсънното ми схващане като прекомерно непоколебим, тежък дълг, съвсем като неправда.

Не можех да се стопля, най-накрая целият скован от мраз, с някаква тъпа болежка съм задремал.

Когато се разсъниха, имах възприятието, че още веднъж съм се родил. Това бе най-трудната ми нощ в карцера.

Къде е оная притаена дума, тиха, неразбираема, богатства, която свети в мрака като дребен, непрекъсващ огън? Къде е думата на утехата?

Вчера, нощес и тази заран още я знаех, за какво в този момент не звънне в мен, в този момент, когато ми е до болежка мъчително, за какво не засияе като отдалечен пламък на трептяща звезда, като радостен искра на окото.

Как, по какъв начин можах да я не помни!

Денем, когато слънцето доминира, в мен се борят желанията на тялото с истините и заветите на душата; и душата е постоянно победителка, тъй като крие стона под безмълвието, а желанията и страха потопява в отрицанието.

Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата принудително лишава на тялото, ме съпровождат през деня, до момента в който слънцето господства.

Ала нощем, в сънищата, когато заспи клетото ми схващане за претърпяното денем и за самотата ми, когато лежа безпомощно, изложен на нощта и нейните секрети сили, тогава в сънищата събитията стават страшни. Тялото, което през деня е лимитирано от мисълта и гордостта, възстановява правата си; смелата, чудесна душа на индивида лежи мъртва като камък на морското дъно, а над тялото владее скотски боязън и необяснима суматоха на нервите.

В костите ми навлиза мраз, който е като море към мен. С постоянно горещите длани стоплям тялото си, само че ми става още по-студено. Завивката ми е остра и имам възприятието, че ми носи мраз, вместо да ме топли.

Студът почва да ме пари. Обхваща ме безумно отчаяние; скачам на пръсти и развявам високо ръце, само че усещам единствено болежка. Храната ми се запоява още до момента в който хапвам.

Затворя ли очи, пред мен се открива пространно снежно поле.

Преди здрач снегът престана. Настъпи тишина над горите и бялото влажно успокоение на дълбокия сняг. Той е покрил елите като мраморни параклиси и е затрупал пътеките, смъртно бял и непристъпен.

Къде отиваш, Елена?

Глухо и потайно. (Трудно е да газиш нощен сняг.)

Не се вижда небето, нито изтощеното слънце. Цветовете са угаснали. Звукът е западнал. Неизказано безшумно, бяло, потънало в сън. И когато надълбоко в гората се прекърши обсипан със сняг клон, изглеждаше като че се е пръснало сърцето на най-голямото дърво.

Къде отиваш, Елена?

Снегът по тези гори вледенява дъха, охлажда кръвта, избелва пътя. Погребва всички дири и мемоари. Нозете са изтощени, премръзнали са почервенелите от мраз ръце. Снегът, този смъртен покров за живите и мъртвите, е затрупал даже гробовете. Елена, Елена!

В нашата къща несъмнено към този момент е мрачно, тъй като стаите са ниски, а отрупаните със сняг стебла засенчват прозорците.

Докато заставам, облегнат на прозореца, като че ли виждам:

В огромната кухня с постоянно студените плочи; преди малко извадените от фурната хлябове са увити във влажни кърпи и изпускат лека пара със здравия и пресен аромат на печено тесто.

Мама е запалила на машата хвойнови зрънца и захар, както всяка събота, и е прикадила цялата къща, а в този момент, до момента в който в двора момичето пере, тананикайки си, е натопила китка босилек в светена вода и е поръсила ъглите. Погрижила се е за всичко. Сега се е спряла и до момента в който никой не я вижда, кръсти се в полумрака пред едно разпятие в ъгъла и му доверява всичките си тежести, които безмълвно носи в живота и които през деня са притаени в гордата бледност на едно:

… „ Добре, популярност Богу, вие по какъв начин сте? “

Нощем постоянно сънувам, че съм свободен и пътувам (най-голямото благополучие в сънищата ми е да пътувам и да се движа), че срещам познати и им описвам какъв брой мъчно съм живял. Ала събуждането е горчиво и след такива сънища през целия ден съм печален.

Колкото по-дълго съм тук, все по-често сънувам, че съм свободен и пътувам. Тази нощна игра толкоз се повтаря, че в този момент, измежду съня, се виждам по какъв начин тъжно клатушкам глава и самичък си приказвам:

Ох, да, всичко това е единствено сън, който господ знае за кой ли път на вятъра сънувам.

Има мигове, в които душата ми се гневи и мята, моите двайсет и три години надигат глас и волното ми предпочитание се блъска в тесния съдбоносен кръг като птица в прозорец.

Има мигове, когато със покорност, която неволята носи, разбирам, че отрицанието и тъгите са нужда, когато — признателен за всички минали наслади в живота — разбирам, че е било належащо един ден да пристигна и техният край, и то тъкмо подобен край.

Има мигове, когато пламтя умерено, като жертвена вощеница, преди малко импортирана в храма.

Кого ли целува в този момент онази млада жена? Онази млада жена, която срещнах едно лято, хубава и узряла на шестнайсет години, минава — кой знае за какво — тая заран през спомените ми…

Кого ли целува в този момент онази млада жена? Веднъж измежду украинска низина открих алено едро цвете, от необятно разтворените си венчелистчета сочната му чашка със ситно съцветие оферираше избуялите тичинки на всички ветрове.

Кого ли целува в този момент онази млада жена? Не си казахме дума (всъщност аз мъчно разбирах езика й) и нашите връзки в никакъв случай не са имали несъмнено име. Целувах я под звездите до премаляване и до полунощ лежах на тревата с глава в нейния скут.

Това бе жена, основана за обич, отдаваше се занемяла от пристрастеност и с насълзени очи, шепнейки накъсани думи за верността.

Кого ли целува в този момент онази млада жена?

Бъдещи! Свободни чада, зора на нашата нощ, когато високите ви и свободни домове се очертаят на същото небе, което, гледаше нашето страдалчество, срама и гибелта ни, никому от вас и през разум няма да мине, че техните здрави основи почиват върху нашите кости. Щастието е нехайно и гледа единствено напред.

Какво ще ви припомня за бащите ви, които бяха по-велики в търпението, в сравнение с в битката?

Вашият живот ще бъде нашата давност.

Само в неволната сълза на дамите ви, в захласа на младежите, в фантазиите на момите, в нощната свирня или в словата на вашите поети ще блесне може би спомен за вашите татковци, чийто живот бе къс, а тъгата — голяма. Само най-хубавите измежду вас ще почувстват може би, че от тези всекидневни случки като ураган шиба безкрайната жалост на мъртвия и безгласен живот на хора, живели и умрели за вас, Бъдещи!

Бъдещи, радостно потомство, виждам какъв брой грозно и неверно е желанието ми да пребивавам в славата и хубостта на вашата независимост.

Така е отредено:

Вашият живот ще бъде обилие и наслада, както е жътвата и есенният плод, а нашият минава популярен, сложен и непосилен като пролетното слънце и труда.

Не, не желая да си спомнят за мен, дано бъда неизвестен и глух като камъка, който мълчи в основите, дано изчезна без следа и име, дано тъмният ми живот — прегрешението и страданието — в никакъв случай не хвърли сянка върху светлия ви път.

Изморява ме дългото очакване. Два пъти дневно душата ми отмалява, взорът ми се помрачава и към този момент става мъчно да се има вяра.

Кръвта струи и бие в жилите с безумното предпочитание да се излее на слънце.

И последните сили са гневни от гняв, тъй като това очакване мами както горската пътека с далечината си.

Не намирам към този момент опора в душата си, която прекомерно доста се радваше. Търся забравените връзки на кръвта и протягам ръка към предишното, приканвам на помощ силите на мъртвите генерации.

И виж, както постоянно в мигове на най-голямо прелъщение откривам, че на дъното на душата ми под твърдата кора и сивите наслоения от празни думи и изопачени понятия, които толкоз бързо изневеряват, живее безконечното, интуитивно и благословено завещание на дедите, които са оставили костите си в старите пръснати гробища, а естествените и мощните свои добродетели — в основите на нашите души.

Белият искра, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен аромат има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и огромна наслада.

Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види по какъв начин животът ви е ария и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е насладата на летните дни. Виж по какъв начин някъде се люлеят клони — какъв брой неспокойно е сърцето ми! — виж по какъв начин заран птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, несъмнено е величаво и прелестно като единствена безкрайна наслада.

Два пъти в живота си имах пръстени, само че и двата злочесто ги изгубих. Стари пръстени, гальовен подарък; първият — бисер и тюркоаз в мрачно злато, вторият — кървава сълза на рубин, която свързва чудноват елегантен обръч. Тези дадени с обич блага очевидно нямаха благополучие на пръстите ми.

Първия изгубих едно лято при пътуването, което започнах от обезсърчение. Случи се в един от тези дни, които след това живеят постоянно в нас.

Изкъпах се в дребна дълбока река в непознат край. Слънцето залязваше. На скалистия бряг се бе проснала топла сянка. Легнах на скалата, която ме лъхна с жегата на отминалия ден, като че ли под мен туптеше живо тяло.

Погледнах ръцете си. Пръстена го нямаше. Дори не се пробвах да го диря. С най-безвъзвратните загуби човек най-лесно се помирява. Загледах се в тъмната зелена вода. И в облика на изгубения пръстен на пясъчното дъно ми стана явен човешкият живот и младостта, и любовта, по какъв начин престава, изчезва и минава, без вяра и без връщане.

Почувствах, че прекомерно рано съм се отделил от хората, че съм уединен и трагичен.

Скалата бе обрасла с дебели лишеи и мъх; те приличаха на дребните сърцеобразни възглавнички, на които дамите забождат иглите.

Бях гол и самичък в първите сенки на здрача, които постоянно смущават индивида в непознат край и край тъмна вода.

Никъде нямаше никого. Напразно търсех опора в себе си; и паднах като камък върху камъка, и облегнах лице на покритата с лишеи скала; тя топлеше като живо творение, което дишаше, само че не ме чуваше, нито пък разбираше; а златната връзка с хората лежеше на дъното на реката, вечно изгубена. Бях на осемнайсет години и природата ме отблъскваше, тъй като неверно бях прекъснал връзката на любовта.

Но още един път обнових връзката (кървавата сълза на рубина на тънкия златен обръч).

Беше славно и доста радостно, към този момент се обрисуваха и очаквания, само че тогава отчаянието още веднъж удари своята камбана, неспокойствието отново ме понесе. Сбогом, равновесие! Обърках се в мислите, сторих грях на човешка душа! И една нощ още веднъж се появи предсказание.

Кеят се губеше в мъглата, с него изчезваше и безкрайната редица лампи. Тогава другар ми беше жесток и безверен човек, именуван Бараба, вероятно по този начин е изглеждал оня, който са пуснали, с цел да разпнат Христа. Косата му почваше над самите вежди, тъй че нямаше място за челото. Спеше през деня и бе кривоглед.

Пиех вино, алено и тежко като нещастието. Ясно ми бе по кой път съм тръгнал.

Вървях като токсичен. А когато алкохолът ме надделя, цяла нощ беснях. Последното, което видях в огромното огледало, бе: аз лежа с восъчно лице, а към мен блудници — една държеше портфейла ми и броеше банкнотите.

Когато се разсъниха, открих се в дребен, одеве засаден парк, смокингът ми бе влажен, а ръцете ми — кървави от потрошените чаши, кървави и голи.

Разхайтени деца на инат ми бяха нахлузили дървен обръч на врата и край мен прочувствено и учудено се усмихваше градският жандарм, който ме разсъни. Засрамих се от слънцето.

Така приключи нощта, в която изгубих втория пръстен, последната връзка с хората. Тюркоаза и бисера (тихата религия, дара на кръвта и предишното, корена на личността и завета на доста поколения) — всичко погълна реката в чужбина.

Кървавата сълза на рубина (гордостта за мъжа, любовта на дамата, единственото благополучие и смисъла на живота ми) бе откраднала безименна нощна жена.

А тази есен с пръстен, който в никакъв случай няма да изгубя, с болката на жертвата, ориста ме свърза с човечеството, което посредством премеждия върви към истината и положителното.

Имало ли е потомство и в поколението обособени люде, върху които да е легнало толкоз тежко завещание, върху което да са стоварени неизбежни проклятия на расата и кръвта?

Страшен е ходът на историята: прекомерно тежко е бремето на предишното и повелите на бъдещето за тия тесни рамене.

Иво Андрич (1892–1975) е най-значимият публицист от някогашна Югославия през 20 век.

Той стартира да твори в навечерието на Първата международна война в духовния климат на „ втората съвременна “ вълна, минава през бурния интервал на „ следвоенния модернизъм “, с цел да се утвърди най-пълно през интервала на актуализирания натурализъм през 1930-те и 1940-те год.