Ум царува, ум робува
Едно време мозъкът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: „ Аз съм по-добър “. А щастието отговаряло: „ Не ти, а аз! “ Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад пастир, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.
— Ето на̀, виждаш ли този пастир? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята — споделило щастието на мозъка.
А мозъкът дал отговор:
— Е, добре, само че знай, че отново без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, само че аз, в случай че му взема и този разум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.
Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, претъпкана с най-драгоценни камъни.
— Вземай си в този момент колкото щеш — споделило щастието.
Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при мозъка.
— Ех, ти го обогати. Ха в този момент да забележим какво ще стане от него — споделил мозъкът и му взел този разум, който му дал да пасе овце. И си отпътувал.
Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с доста стока. Като се доближил до овчаря, що да види — скъпите камъни му светнали в очите!
— Какво правиш тука, момче? Що е това?
— Играя си с тези камъни.
— Къде си ги намерил, бре, душко?
— Хе-е, там — отвърнал младият пастир.
— Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.
И съвсем принудително, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.
— Вземи си и твоите камъни — рекъл му той.
— Защо ми са — малко ли са там?
Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с огромното благосъстояние. Само два коня оставил за яздене — за него и за овчаря.
Той си помислил: „ Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това благосъстояние, ами я да го взема със себе си. Ако той е подобен простак или си е изгубил мозъка и единствено щастието му е провървяло, няма за какво и аз да изгубвам моя. Ще стана доста богат “.
Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един огромен град, край едно море. Човекът взел няколко скъпи камъни и ги продал за доста злато. Продал и конете, купил доста хубави облекла за себе си и за овчаря и доста стока.
След това отишъл на пристанището, купил една нова хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово, вдигнали платна.
След два месеца път пристигнали в един огромен царски град. Дошли търговци да купуват, само че що да видят — цели товари скъпи камъни. В света не се е видяло такова благосъстояние. Попитали търговците:
— На кого е това благосъстояние?
— Ей там, на оня млад стопанин, който си почива — споделили им и показали овчаря.
Хората не смеели да се приближат до подобен богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за огромното благосъстояние, на което не могло да се откри сметка. Царят, като чул това, споделил си:
— Щом е толкоз богат, вероятно е някой царски наследник. Ще ида да го видя, пък, в случай че се съгласи — ще го оженя за щерка си, та най-малко благосъстоянието да остане тук.
Качил се той на една златна каляска с четири коня и отишъл с огромен искра на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го разсъни. Но той, както се вдигнал, по този начин и останал на мястото си. Нали бил доста малоумен и без разум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, доближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, тъй като е богат, та по тази причина не желае да приказва.
След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите покои. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската щерка.
Царят рекъл на овчаря:
— Е, синко, искаш ли да се ожениш за щерка ми? Видиш ли какъв брой е хубава, също слънце! Друго чадо нямам и след гибелта ми ти ще станеш цар.
— Аха, желая — дал отговор овчарят.
— Добре — споделил царят, взел им ръцете и ги благословил.
На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, блъснал й една мощна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при баща си и със сълзи на очи му споделила:
— За какъв човек ме омъжи, баща? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз — царска щерка ли, или някоя простакиня? Ако е по този начин, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека така да свърша живота си, в сравнение с да се върна при него, с цел да ме бие.
Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, незабавно заповядал да хвърлят овчаря в пандиза. Осъдил го на обесване.
Поръчали бесило, с цел да го окачат на другия ден.
Умът и щастието в този момент още веднъж се срещнали. Умът споделил на щастието:
— Е, приятелю, какво направи ти с твоето благосъстояние? — Изпрати овчаря на бесило.
— Не думай, бре, приятелю. Избави го от гибелта — към този момент в никакъв случай не ще диспутирам с тебе — рекло щастието. — Още на следващия ден рано му дай и твоето благосъстояние, с цел да го избавиш от бесилото.
— Добре, ще видиш какво ще направя аз до на следващия ден от този малоумен пастир — споделил мозъкът.
Сутринта пристигнали стражарите при наказания.
— Ставай — споделили те, — ставай да поиграеш малко на въже.
— Кои сте вие, проклетници, които по този начин говорите?
— Бре-ей, пък още се демонстрира левент. Сега ще ти дадем да схванеш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.
— На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, в случай че единствено се допрете до мене!
Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от боязън — мозъкът му бил като че ли взет и си помислил — по какъв начин може вчерашният простак по този начин смело да се заканва?
Умът си бил приключил работата и там. Царят разказал всичко това на щерка си и двамата се разтреперили. Помислили и отишли и двамата в пандиза. Когато овчарят ги видял, той по този начин ужасно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали амнистия. Царят желал да целуне на овчаря ръката, само че той не разрешил и споделил:
— Рекъл е Господ да прощаваме — както той прости нашите грехове.
И той целунал остарелия цар. Царската щерка — жена му — плакала и желала да му целуне нозете, само че той я вдигнал, целунал я и й споделил:
— Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, само че аз съм добър — дано ти е простено.
Радостни сълзи бликнали в очите й.
Наново създали царска женитба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил остарял, той отстъпил престола си на своя шурей, който докарал всичките скъпи камъни в двореца, а с тях пристигнал и търговецът, който направил царски консултант.
Ум цари, разум робува.
