Баба ли Лазка ми каза веднъж: - Хубаво момиче, всяка

Баба ли Лазка ми сподели един път:

- Хубаво момиче, всяка огромна любов води до огромна жалост, това от мене да го запомниш. Затова, момиче, не взимай някой, дето ще го обичаш – той ще ти изпълни къщата с ядове, а ти, глупавата, ще го държиш по-високо от тебе си. Той ще си замине. Ти ще си отхапеш главата със зъби. Затуй вземи си някой, дето не пет, никакви други пари не даваш за него. Като си тръгне, ще се радваш, че се е махнал, персонално ще му подредиш багажеца и ще пожелаеш „ Прав ти път “.

Аз, наивника, одобрих и я послушах. Избрах Андон, най- дървения от всички дървета в Перник. Ни се води, ни се кара, ни се транспортира. И си споделям – тази гадина и да си тръгне, единствено ще ме зарадва. Обаче не било по този начин. Гад - гадина, само че какъв глас има. Като почне да пее, Витоша се смалява до прашинка, песента става планина. То и татко му - същият, двамата се накъркат - едно ме е гняв, само че като запеят, заловен се през рамената и поемат: - „ Вечеряй, Радо “. Аз по една огромна случайност се споделям Рада, а оня злият Андо, мъжът ми, признава:

– Заради името ти те вземах, да го знаеш.

Но след към година ми заяви:

- Да, но като те виждам, заслужаваш си името. На! – и ми дава шалче, грозно, та горчи, жълто, синьо, лилаво - всички цветове, дето Господ основал - се притиснали в това шалче. „ Тая й хлопа дъсчицата от всички страни “ - ще каже с право народът, като ме види с този парцал на врата.

- Леле, какъв брой ти е хубаво - прошепна Андо. Той по персонална карта се споделя иначе, само че всички в Кървавото го знаят Андо фитила. Ако не го дразниш, от остарялата ти таратайка ще изчука подводница. Ако го дразниш, такива ще ти каже, че няма да стъпиш в никакъв случай в Перник, ще се изселиш в Силистра, с цел да не го срещнеш, до момента в който дишаш. А аз съм с него по през целия ден. Хубаво, роди ни се щерка - едно вързопче, колкото два хляба. Косата й с цвят на кафе, очите и те - с цвят на най-хубавото кафе, за което си мечтал 10 години.

- Ще се споделя Анда, като мене и като бащата – съобщи лошотията Андо. - Така даже хлапето да не наподобява на мен, ще си приличаме в имената.

Това беше преди години, само че какво са годините? Осемнайсет шалчета - с всички драски и шарки, с които Господ е оцветил света - тъжни и радостни. Още две момчета се родиха след Анда. И какво да установя? Лошотията Андо ми купува след всяко момче жилетка – но грозна, очите ти ще избоде. Не схваща грам от цвят и хармония, само че ти споделя:

- Колко си хубава в нея, Радо.

Двамата към този момент не варят ракия с татко му, отслабна дъртият. Андо в този момент вари ракия със момчетата, само че гласът - гласът, който е небето и бурята в него, не отиде в момчетата, да му се не види, а се изсипа в Анда – щерката. В очите й когато и да е се вари най-хубавото кафе, което пиеш насън. То гласът несъмнено е като гъбите – порастват все на едно място - към дъб, към бор. Може ли някой да изясни какво е поставил Господ в гъбата, че тя знае къде да отиде, къде да си изправи шапката? Така и гласът несъмнено знае къде може да пробие – и отива при Анда.

Но за неволя Анда взе да напълнява.

– Как няма да напълнява! - отпуши се лошотията на татко й и, естествено, се обърна към мене. - Готвиш толкоз хубаво. Момичето да не е бясно, че да не яде. После викна:

- Анде, ела – зло го викна, само че какъв брой му е злото аз познавам – то е като опаковката върху шоколадовите бонбони, от горната страна целофан, само че шоколадът си е шоколад – такова е злото на лошотията Андо към нашата дребна.

- Дебелано - сподели й той. Не го бива да избира меки думи. Порязва те и изсипва сол върху порязаното. - Дебелано, слушай ме. Това, дето ще ти кажа и майка ти не го знае. Аз като дребен бях буца тлъстина. Търкалях се, додето вървя. Баба ти готвеше като майка ти в този момент – и пясък да сготви, по този начин го уври и къкри, че пръстите дружно с вилицата и лъжицата си ще гътнеш. И аз гладен, пък и утолен - гозбите на баба ти по какъв начин ще прескоча? Колкото висок, толкоз пълен – по тази причина станах злобар. Всичко ми беше погрешно. Тогава баба ти ми сподели: „ Знаеш ли по какъв начин се отслабва, сине? Не със злобарство. Ядовете те вършат още по-дебел. Качи се на скалата на Кървавото и пей – пей цялостен месец по два пъти дневно, заран и вечер, и ще видиш. Ще се изправиш мъж като бор. “ И аз вървях на Кървавото. Ти, Анде, знаеш ли къде е скалата?

- Знам я, тате, - сподели момичето ми. Аз я следя – доста обширна откъм гърба наподобява - и се запитвам в мозъка си: по какъв начин с ария ще топи туй сало? Но прекъсна ли дивия Андо, ще се науча да хвърча от петия етаж, а пък съм жена в най-хубава възраст.

Пак поглеждам Анда – почивка е в този момент, приключва гимназия. С тая широчина откъм гърба по какъв начин ще си откри джентълмен за абитуриентската – мъчно ми е да си показва.

Отива момичето ми на скалата.

Кървавото в Перник е ужасно. Струма се бъхтила и блъскала да изгризе път за себе си през планина, гранит и други камъни. Дори имената не им знам, а камък елементарно ли се пробива. Така сме и ние, перничаните – единствено камъни пред нас, имената не им знаем, само че не се стопираме. Пробиваме. То позор – да се родиш до Струма и да се откажеш. Стига, бе! Щом се отказваш, върви се изсели на друго място – под небето е необятно. Та дълбала Струма, дупчила и си изсякла път. Разкъсала отвесните скали, а нашият блок се намира тъкмо до отвесните скали – долу, в най-ниското и най- мекото, Струма преде, през тиня и камъш добродушно тече – все едно дете играе с багерче. Красота – единствено да я погледнеш и с 10 години ставаш по-млад.

Отсреща навирили глави зидовете на крепостта на Кракра Пернишки. Такива руини има в градове и паланки по цялостен сват, само че Кракра бил остроумен, на най-лъскавото място избрал да си извиси крепостта – отвъд ждрелото е скалата на Кървавото. Там отива Анда да отслабва. Виждам я заран в шест – хем бърза, хем се тътрузи - казан, проходил по върлото.

Като я чух за пръв път, си споделих – Боже по какъв начин може толкова глас да сложиш в едно дебело момиче? Къде го побра това гласище моята Анда, та опищя цялото ждрело? Къде ти цялото ждрело, Перник, Радомир, България са се побрали в тоя глас и има място за половин небе и половин земя. Вечеряй Радо, пее щерка ми и се чува надлъж цялото Кърваво, трещи долу край Струма, която си играе с багерчета на малко дете. Хвърлям аз око към съседката от отсрещния блок и виждам – оставила тигана с мекиците и слуша. Хората на паркинга угасиха моторите на колите.

Ах, тая Рада, дето седнала да вечеря… спря песента за Рада и за оня простак, който хлопал по портата й. Тогава слушам - хората долу пред блока ръкопляскат. Не са кой знае какви хора – монтьори, миньори, през днешния ден строители и монтажници, на следващия ден безработни, в други ден защита, до момента в който пристигна сезона отново да станат монтажници. Жените – санитарки в лечебните заведения в София, чистачки на значими дами и лъскави къщи в София, някои, най-интелигентните, счетоводителки, обществени работнички – раздават храна на бедните софиянци; библиотекарки, най-издигнатите – учителки в детската градина „ Миньорче “. По-нагоре почваше ромската махала. И там народът ръкопляска. Радостно ми стана, само че след това насладата спря. Ще вземат на майтап къщата ни, а Андо, дивият, като го вземат на подвид, цялостен град ще пламне и крепостта на Кракра ще се събори.

- Анде – споделям на щерката. – Ти отново си пей, мамо, и си отслабвай, но що не се затвориш в мазето на блока, че там никой да не те чува. Ще вземат да ни се подиграват и като ме срещат съседките, ще си подмигват зад тила ми.

- Никога – отряза ме Анда. Тя е като татко си - дива за девет села и 10 града.

- Какви нелепости плещиш, Радо! – ревна Андо и блокът ни се разклати. – Още веднъж в случай че те чуя да дърдориш това, ще те повеждам в кметството да ти сменя името. Аз съм се оженил за Рада. Специална ария за нея я измислена, а не за страхлива коза, която изпада в смут от купчина курешки.

Привечер Анда отново отиде на скалата. Не се чу нищо и си крещя – „ А, мозъкът е намерил заслон на някое по-умно място “. Още думите не са изсъхнали в мисълта ми и едно „ Седнало е Джоре дос “ литна над квартала. Ветровито беше, да му се не види, и вятърът донесе гръмотевиците от гърлището на моята Анда до блоковете ни. Хората пред блока седнали на масата – персонално Андо скова тая скамейка, с цел да има къде да бие на белот нашия съсед Калин – почтен мъж, само че не се дава на белот и Андо пламна, та скова маса и две пейки.

Сега хората на тия пейки се изправиха. Джоре дос идва ли, идва, ужасно идва и като спря, народът пляска, вряска и свирка, още повече бие длани една в друга, а мъжът ми все едно някой го обковава в злато. Нахилил се, наперил се, с чело подпира осмия етаж на блока. Изведнъж почна друга ария - „ Дали да го дам, дали му дам “, земя и небо почнаха да се въртят. Въздухът подскочи, песента радостна, хубава и на мене, както нямах пари за парното и за водата, се усетих, че имам пари за 10 парна и за двайсет и девет води. Подхванах да си тананикам „ Дали да му дам “, само че моята Анда млъкна - и дотук.

Излизам на планината, виждам я – прибира се от Скалата, народът се наредил около нея, стискат й ръката, а моята - нахилила се на тиква. Какво й споделят - не зная, какво им отвръща - още повече не зная. Съседът усмихнат. И свети в мислите ми едно изречение – „ Браво Анде. Браво. За пет минути ни направи по-големи от парното, момиче “. Вярно, ожених се за най-голямата проклетия в Перник, а то значи за най огромната проклетия в югоизточна Европа, но, виж – имало за какво.

- Анде – разправя й мъжът ми. - Да ти направя забележка, щерко. Избери някоя по-дълга ария, че да мога, до момента в който пееш, да удрям Калин на белот. Тогава той не внимава.

За вас неистина, за нас в Перник истина, моя Анда за двайсет дни от това пеене отслабна. Гледам я – и не мога да я позная. Онова стройно девойче, оная ми ти мацка грациозна, хем висока, хем с коса като кафето в чашата ти, а в очите - най-горчивото, най-силното кафе, дето единствено аз мога да сваря. Това ми го признава комшийката Елмира, която е козметичка и най-големият ценител на кафето в махалата.

- Стига толкова си пяла, Анде, че ще се стопиш напълно – посъветвах я с положително аз, само че тя не ме слуша – от кое място накъде, нали е щерка на Андо, а в техните глави Господ навил по една пружина и до момента в който не се развие, ни чуват, ни виждат, ни регистрират.

Анда поема заран към скалата, слънцето излиза да я слуша, вятър я гали и ляга - шал към врата й. Крачи Анда нагоре към скалата, нашите блокове – всичките пет очукани и смазани от градушки, окадени с пушек от ТЕЦ-а, седят и чакат. Така и не ги санираха. Който е с бездънен джоб, самичък си налепи изолираност против лютия сняг по тия места, само че множеството джобове са плитки и нищо не санирахме против студа.

С времето забелязах на петия етаж, пред вратата на нашия апартамент, цветя оставени – карамфил, дето е лев на пазара – окей, само че едновременно три рози! Няма да ги хвърляме – синовете ми може да ги подарят на някое вятърничаво момиче от блока, само че аз се обръщам към Анда:

– Ти този вид – още не зная кой е - ще го разориш. Зима идва, а той дава пари за цветя!

- Нека дава – отсече мъжът ми Андо. – Аз по какъв начин давах.

Давал различен път. Купил ми е всичко на всичко два букета – един път на сватбата и повторно, като се роди Анда, първото ни дете. Но не ща да му напомням, тъй като не желая да се изучавам да хвърча от петия етаж надолу. Всъщност не се знае кой-кого - може на него да му се наложи да лети.

- Вместо да изпия парите, аз купих цветя на майка ви – посочи се Андо. – Затова сте такива хубави в този момент и по тази причина Анда като пее, влакът стопира на гара Перник и не помръдва, до момента в който не свърши песента.

Да бе, то в случай че с два букета стават хубави деца, аз щях да стана цветарка, мисля си го на разум. А ти, дивак подобен, нали знаеш за какво те вземах – тъй като беше най огромният гадняр в Кървавото. Сега и да си тръгнеш, както споделяше баба ми Лазка, единствено положително ще ми направиш. Ще ти дам фенерче - да ти е по-лесно да намериш пътя за гарата.

- Майка ти е огромна работа – внезапно изтърсва Андо. – Без нея да съм се пропил хиляда пъти и в този момент тополата на гроба ми щеше да е висока 20 метра. Аз особено търсих да си намеря Рада. Защо се споделя „ Вечеряй, Радо “, а не „ Вечеряй, Милено “? Народът го е измислил - вземи си Рада да прави кафе и да ти изпълни къщата с деца – хем хубави, хем едното се споделя Анда и като запее, Кървавото мълчи – на това място аз се надявам да скочи и да ми донесе чаша вода, а той: - Радо, почерпи ме един качамак тая вечер.

Не заслужаваш, мисля си аз. Злобар подобен. Да знаеш, като тръгнеш да ме напускаш, ще кажа „ Благодаря, Господи! “ и обувки ще ти купя да крачиш по-бърже – това си го мисля, тъй като по никакъв начин не ми се вари качамак тая вечер. В същото време ми идва на мозъка - в случай че си тръгне, какъв брой погрешно ще е на Кървавото в понеделник. То без дивак тук човек не може да живее, деца не може да дисциплинира, кой ще го закара заран за влака в шест без двайсет? Без дивак в Перник жена не може да изкара два часа.

По едно време се чувствам – омотала съм се в примката, Започвам този дивия да го почитам. Какво ти почитание - той капка не заслужава. Както споделяше баба ми Лазка, не ми хвали любовта. Махни ми я от главата. Особено тая, дето е напълнила къщата с непоносими младежи и неплатени сметки за пано, ток и вода.

Една неприятна детайлност - разкрих кой простак оставя цветята на петия етаж пред нашия апартамент. Калоян. Аз познавам майка му – Милена Кавгата. Мъжът й е спокоен като гъсеница, само че на Калоян му викат „ дребната Кавга “. Известни ни са магариите му. Завършва „ Манджата “, т.е. гимназията за хранително вкусови технологии. Виж ми окото – яйце не може да опържи. И той, пикльото, цветя ще оставя пред нашата врата.

- Слушай какво – споделям аз на Анда. - Ти отслабна и стана хубава, само че това може да е доста неприятно, момиче. Да ти кажа една мъдрост от баба ти Лазка, моята баба.

Дъщеря ми ме гледа с ония кафени очи, на главата й - най-хубавата коса с цвят на гъсто кафе, и подмята:

- Имам работа.

- Работата ти се споделя Калоян дребната Кавга – посякох я аз.

- Да, Калоян се споделя.

- Баба ти Лазка разправяше – „ Всяка огромна обич приключва с огромна жалост. “ Щом е мъж, ще те напусне и ти ще се топиш като свинска мехлем в тиган от тъга. Но ти не си свинска мехлем, момиче. Ти отслабна с пеене и им сподели какви сме ние, от Андовия жанр. Стомана сме. Затова вземи ония човек, дето е най-гаден, най-противен и озлобен. И като те напусне, ти ще се прекръстиш – „ Благодаря ти, Боже. Отърва ме от тоя чудак и гадняр “.

- Да, бе – опонира ми щерката и си гледа в телефона.

Малката Кавга й праща през две минути известия - безочлив като майка си. – Ти татко ми доста си го ненавиждала. Избрала го, тъй като е бил най-големият гадняр.

Тъкмо да потвърдя, че е тъкмо по този начин и тя се изхвърли:

- Ти без татко ми не можеш да си обършеш носа.

- Млък! Млък! – пресякох я аз, само че тя към този момент бе отворила вратата да излиза. – Внимавай! Калоян те заблуждава. Не хлътвай!

- Да, бе – изрепчи се тя. - Чао, мамо.

Глупава, дълбоко и нашироко глупава, крещя си на мозъка. От друга страна отново си крещя на мозъка – правилно, че Калоян е наследник на Милена Кавгата. Но погледни какво момче е. С кестенява коса - като есента.