Асфалтът по улицата светеше, сигурно мислеше, че е седефена черупка

Асфалтът по улицата светеше, несъмнено мислеше, че е седефена черупка на мида, само че момичето, към пет, а може би шестгодишно, не знаеше какво е седеф, стискаше крепко един черпак. Беше фино дете, проходила бутилка кока-кола, като че улицата се беше качила по тесния тил на детето – косата му беше с цвят на асфалт, очите също, дрешката рокличка с цвят на асфалт, а може би улицата се беше трансформирала на дете.

Имаше къщи единствено на едната страна – едната къща огромна и бяла, която усещаше, че не й е тук мястото и размахваше прозорци да отлети по-близо до Струма. Това рано или късно щеше да се случи. Другата къща в противен случай - напълно си беше на мястото на тази улица без трева, с гарвани върху асфалта, свили гнезда в остарялата череша, която всяка година се превиваше от диви горчиви плодове. Асфалтовото дете вярваше, че от тях се излюпват дребните гарванчета. Момичето вярваше, че първоначално двете къщи са били приятелки, само че едната, в която живееше то с двете си сестри, бе почнала бавно да остарява. Мазилката от стените се ронеше и момичето вярваше, че къщата боледува, само че доктор в нея не бе идвал от две години. Момичето не знаеше какво значи две години.

Стига бе, знаеше, тъй като тъкмо преди две години - по този начин сподели татко й - тези навлеци пристигнали и купили прилежащата къща. Там несъмнено доста постоянно идвал доктор, тъй като излекувал стените й, поставил нови прозорци, през които студът не можел да се промъкне. Детето мислеше, че студът е човек - доста тъничък и остроумен, по-тънък и остроумен даже от самото дете, с цел да се промъква през прозорците. От две години в къщата, която се излекува от старостта, се настани едно момче, Теодор - доста мъчно име, по тази причина момичето го викаше безшумно още втория ден: - Тоше, Тош!

Момчето изначало не се сещаше, че викат него, само че момичето имаше котка Мъркана - върза й един конец с празен лист и я пусна в прилежащия двор. Момчето върза – това се случи след два дни конец на врата на Мъркана - на конеца кестенче, само че кестенче не от дърво, а от някакъв метал. Бащата на момичето, което се споделяше Тоша, продаде кестенчето – не сподели на кого, той имаше опция да продава всичко на всеки – купи кашкавал, сирене и ракия. Дори котката Мъркана получи две колелца колбас и това несъмнено бе най-щастливият ден в котешкия й живот.

- Вържи на Мъркана два конеца и той ще ти прати още две кестенчета – бащата посъветва дребната си щерка, само че тя не го послуша.

- Аз си играя с Тоше Тош – сподели тя и не върза никакъв конец на врата на четириногата опашата разбойница. По едно време Теодор, на който момичето изпращаше котката, се озова в двора на трите девойки, бидона с ракия, остарелия форд и окапалата мазилка.

- Тош - сподели момичето. - Аз съм Тоша - само че той стартира да й вика „ Тоше “, и по едно време, доста скоро откакто остарялата къща се излекува от старостта си, двете хлапета, огромния Тош и дребната Тоша се мотаеха на асфалтираната улица. Тоша, облечена все в нейната рокля с цвят на асфалт- това беше роклята първо на огромната й сестра Анка, след това на дребната сестра Данка - Тоша рисуваше с розов тебешир. Тебеширът го купи, несъмнено, майката на Теодор – половина къща блестна с розов тебешир, а Теодор нарисува другата половина със наследник тебешир. После тя нарисува половин детско лице, той другата половина – по тази причина едното око беше розово, другото синьо, половината коса беше розова, другата половина - синя, една обувка също розова, и е ясно другата в какъв цвят беше – наследник като капачка на шише от минерална вода. Сутрин майката на Тоша отиваше на работа, татко й също отиваше – той седеше откъм гърба на камиона, който събираше боклуци от контейнерите за боклук и беше доста благополучен човек.

- Аз желая да стана като татко ти – сподели Теодор на Тоша. – По през целия ден се вози и диша чист въздух - Тоша не знаеше какво значи „ въздух “ и си намерения, че въздух е ракия.

- Въздух не се диша, да го знаеш, Тоше – сподели момичето, което беше изтъняло още повече. – Въздухът се пие, момче. Много слаб ми се виждаш - добави тя. Сутрин изяждаше половината си филия, намазана от майка й тънко-тънко с маргарин, а другата половина носеше на Теодор. Теодор не ядеше нищо на инат на дамата, която майка му беше наела да се грижи за него, само че тъкмо половината филия с маргарин на Тоша му се услаждаше, най-страхотното ястие, което бе вкусвал. Той изяждаше половината от сандвича си и другата носеше на Тоша. Това беше най-вкусното нещо, което момичето бе слагало в устата си.

Двете хлапета освен се държаха за ръце, те ходеха прегърнати през вратовете – тънки като опашата на Мъркана вратове, две щастливи прегърнати котешки опашки с крайници. Теодор накара майка си да му купи костюмче с цвят на асфалт- къси панталони, сива фланелка с пай ръкав и когато хлапетата се разхождаха по улицата, не се познаваше дали те се разхождат по улицата, или улицата се разхожда по тях. Две диви сиви петна, а след тях рижа като облак, зад който наднича слънцето, крачеше Мъркана с два конеца, вързани към врата й и две части бяла хартия, върху които трябваше да е написано „ Ела, Тоше “ – само че не беше написано напълно нищо.

Въпреки това Теодор знаеше, че там е написано „ Ела “ и идваше. Тоша също знаеше какво не е написано на празните бели части хартия и незабавно се появяваше.

- Знаеш ли какво? – сподели един ден тя на Теодор. – Мама може да прави вълшебства. Казва на хората каква новина ги чака. Дадат ли й два лв., тя им споделя, че ги чака нещо неприятно. Ако й дадат 10, им споделя, че още на следващия ден ги чака нещо положително като мед. Но мама правилно знае всякакви работи. „ Направи една топка от тиня, една дребна топчица от тиня, която изкопай от нашия двор. И я дай на Тошко – сподели ми мама. - Той да я държи и по този начин в никакъв случай няма да го пращат на градина и по през целия ден ще си играе с тебе. Ще ти дава да ядеш неговото ястие. “ Мама споделя, че съм надебеляла, откогато хапвам твоето ястие, Тоше. Но към този момент няма да го хапвам. Страх ме е да не отслабнеш.

Още преди бащата на Тоша да си допие въздуха – Тоша към този момент беше научила, че хората пият въздух – се появи Теодор. Беше направил една дребна топчица.

– Това е единствената тиня, която открих у нас - призна той. - Дръж я, с цел да не вървиш на детска градина и да си играеш с мене.

- Но аз не вървя на никое място - изясни Тоша, само че взе топчицата, след това двамата дружно направиха топка от калта в двора, където под сянката на храста, останал от предходните стопани, дремеше бидонът с ракия.

Вечерта майката на Теодор изхвърли топчицата и на сутринта момчето подвигна температура. Температурата го мъчи, до момента в който върху перваза на прозореца не се повиши Мъркана с цели три конеца и три части хартия, вързани към врата й. Въпреки температурата Теодор се измъкна от леглото, едвам се довлече до улицата и що да види! Цял ред кафяви топчици го чакаше по средата на улицата и до тях, тънка като крило на врабче, стоеше Тоша. Хлапето, толкова ситно, че можеше да се побере в пръстен, държеше нещо в чаша.

- Мама го направи. Веднага ще ти мине.

Нещото беше горчиво и гадно, само че явно температурата мразеше горчиви, гадни неща в чаша и момчето незабавно оздравя. Майка му не можа да повярва на очите си, като видя двете хлапета, котешките опашки, стиснали калени топки в ръце. Изглежда нещо си приказваха, само че не се чуваше какво, даже Мъркана не чуваше.

След това издигнаха сред двете къщи стена – едната подмладена, боядисана, с гримирани прозорци, които можеха да летят, с райграс и рози към стените, а другата с изприщена мазилка, разместени керемиди, дървени прозорци, в които живееха червейчета и лампа, мъждукаща като фар на остарял форд, едва-едва като че ли не светеше на кола, а блещукаше над люлката на бебе. Тази стена раздели двете деца.

Може би това се случи две години след идването на Теодор, неговата майка и неговия висок татко. От едната страна на стената, сграбчила черпак, бе клекнала Тоша. Черпакът бе напълно нов, с него майката на Тоша готвеше картофената супа, боба, лещата. Често, в случай че човек минеше по асфалтираната улица, която доста приличаше на ядосания ноември, и надникнеше към окапалата мазилка, виждаше едно хлапе с този черпак – по-голям от него самото. То ровеше във фугите сред камъните.

От другата страна на оградата едно момче, настойчиво като дръжката на черпака, също ровеше във фугите сред камъните. Момичето споделяше безшумно от своята страна на зида: „ Тоше “. Момчето откъм къщата, която искаше да отлети, също споделяше „ Тоше “, а една котка, рижа като листо на кестен през ноември, свистеше над зида, а на врата й бяха вързани – несъмнено хиляда конци с бели части хартия, върху които единствено Теодор и Тоша знаеха какво не беше написано.

Понякога майката на Теодор измъкваше от ръцете му лъжицата, с която хлапето искаше да пробие зида, само че това не помагаше, тъй като хлапето измъкваше всичките нови лъжици от бюфета, сред които имаше две сребърни. Когато инцидентно бащата на Теодор забравеше да заключи входната врата – към този момент къщата се снабди и с такова защитно средство от стомана - Теодор стремително се измъкваше от красивия двор с рози, лалета и всевъзможни цветя, които единствено една доста дебела енциклопедия знаеше по какъв начин се казват; и още по-светкавично, като истински електрически ток, се вмъкваше в двора с огромния бидон, цялостен с ракия.

Тогава момичето, дребно като дребен снежен човек, който се топи през март, изскачаше, следвано по петите от котката. Двете деца нищо не си споделяха, прегръщаха се през вратовете и по никакъв начин не се посочваха на улицата, която беше тяхната майка, а се скриваха зад бидона с ракия, зад ноември и есента. Момчето измъкваше от джоба на новата си светлосиня риза едно погрешно топче от глина и го даваше на момичето. Момичето също му даваше една топчица, още по-малка, напряко оскъдна, и напълно скоро по-късно майката на Теодор споделяше на бащата на Тоша:

- Нали към този момент взе парите и се разбрахме? Ако още веднъж пуснеш сина ми да влезе в окаяния ви двор, ще си прибера парите, ще си взема и пералнята, която ви дадох. Разбираш ли ме?

- Разбирам те, само че не знам какво е „ плачевен “ – отвръщаше безшумно, като задържан, бащата на Тоша, потупваше момчето по рамото и му поръчаше: - Отивай си, Тоше.

- Той е Теодор – наблягаше точно като нож майката, хващаше сина си за ръка, вземаше каленото топче от ръката му и измъкваше хлапето от къщата – каюта, която всеки ден губеше от своята мазилка и потъваше още по-дълбоко в личното си мазе.

- Двете ми по-големи щерки се ожениха – разгласи бащата на Тоша, като че ли това имаше някакво значение. – Ще изуча Тоша…

Той изсипа ракията от чашата си на земята, с цел да придаде най-голямо значение на думите си. В ракията постоянно има значение – знаеше индивидът. В краката му, алена като опечена чушка, се мотаеше котката с пет бели части хартия, вързани към врата й. – Ще я изуча за нещо значимо.

По някое време от къщата, която беше преборила старостта, хората в действителност отлетяха. Теодор, майка му и татко му ги нямаше, на вятъра котката и белите части хартия се катереха по стената. Напразно момичето дълбаеше с черпака фугите на каменната ограда. Напразно запазваше половината филия, намазана с маргарин, и я оставяше пред стоманената врата, зад която беше потънала гримираната, боядисана и към този момент млада съседска къща.

Тънкото момиче стана още по-тънко. Вдигна температура. Горчилката в чашата, която свари майка му, не оказа помощ. Не оказа помощ даже докторът, който за пръв път прекрачи прага на стаята със остарялата, изтощена мазилка. Двете по-големи сестри, към този момент омъжени, в никакъв случай не бяха имали потребност от доктор. Горчилката, която измътваше майка им, беше по-силна от доктора. Сега момичето лежеше на най-топлото място в къщата, покрай чорбата с боба върху печката, до него, вярна като зимата, лежеше Мъркана с празен бал лист хартия на врата.

По едно време бащата, който се беше уплашил толкоз, че не поглеждаше към дълбокия бидон с ракия, сподели:

- Ела, Тоше. Ела, баща. - Прегърна момичето.- Виж какво съм ти донесъл. - Ръката му, кафява и корава, та чак черна, измъкна от джоба две части розов тебешир. – Я нарисувай на улицата едно дребосъче.

- Не мога – сподели момичето и на истина не можеше.

- Човек даже когато не може, отново може – отвърна неразбираемо бащата. – Нарисувай тогава половин дребосъче.

Беше доста необяснимо и неуместно да видиш по какъв начин един висок мрачен човек с риза, която приличаше на площад върху гърба му, поддържа безмълвно момиче, не дете, а фунийка сладолед, напълно дребна и непотребна в хладната есен. Есента е заета да застила с окапалите листа пътеките, с цел да си отиде по-бързо от нашия град. Тук сме доста неприятни - бе споделил един път бащата на Тоша.

- Не. Той не е неприятен – възрази момичето. Бащата знаеше по какъв начин се споделя този „ той “.

Момичето нарисува половин лице - половин чело, едно око, едно ухо, половин брадичка, половин нос.

- Защо по този начин, Тоше? – попита бащата. – Да си виждала човек с половин глава?

Но момичето нищо повече не нарисува и заспа в ръцете на татко си. Половината лице остана по този начин в събота, в неделя и в случай че се зададеше дъжд, облакът правеше завой и носеше дъжда на някоя друга улица. Недорисуваното лице чакаше - черупка на розова мида, крива и огъната на асфалта.

Но в понеделник се случи нещо – понеделник постоянно се случва нещо, което кара къщата, тръгнала да излети от основите си, да се върне още веднъж вкъщи, на асфалтовата улица.

- Ела да видиш! – сподели бащата на Тоша. – Бързо. -Тоша имаше още температура, по тази причина бащата, по този начин кахърен, че дружно с ръцете и лицето му бе станало кафяво, подвигна детето от най-топлото място до тенджерата – този път с леща. Изнесе го от къщата, в която електрическата крушка мъждукаше по табиет като фар на остарял форд, мина около храста, събирателен пункт на дребните гарванчета, и го занесе на открито на асфалта.

Там, да се чуди човек по какъв начин бе станало това, някой бе нарисувал със наследник тебешир едно око, едно ухо, половин брадичка, половин нос и половин чело. Беше станало ужасно обло лице на дете, което се усмихва – по този начин се усмихва, че и гарваните от гнездата си в остарялата череша се усмихваха, асфалтът започваше да танцува, и небето, която беше повече асфалт, в сравнение с небе, внезапно се проясни.

-Тошко! – викна момичето в своята сива рокличка и температурата с цвят на асфалт избяга като най-големия страхливец от града. – Тошко!

Тази вечер момичето си изяде цялостна чиния с леща, изяде кашкавала, който татко й беше купил особено за нея, шунката също изяде. Но нещо беше изчезнало от двора без трева – бидонът с ракия беше липсващ.

- Защо лъжеш детето?- сподели дамата, която можеше да прави горчилка по-мощна от температурата. – Не трябваше да ги рисуваш тия уши и очи с тоя наследник тебешир. Що не го хвърлих в реката… Утре ще вдигне още по-висока температура.

Мъжът нищо не сподели. Но той можеше нищо да не споделя единствено една минута.

- Да имаше малко ракия – въпреки всичко въздъхна той.

- Къде се пропъди котката? – измърмори дамата, която можеше да ти каже всички хубави неща, които ще ти се случат след два месеца, в случай че й дадеш 10 лв.. – Откакто котката се пропъди, детето крее.

Но котка, рижа като огъня, който може да прави супа от фасул, от леща, от картофи на тая остаряла и печена печка, такава котка, която може да чете какво е изобщо не е написано върху празните бели части хартия, не може да се изгуби.

Наистина не може.

На другия ден, а може да е било на другата седмица – никой не знае, тъй като това лице на половина розово, на половина синьо стоеше на улицата като улична лампа, каквато никой не беше поставил на тази улица…. Това лице дори и на разположение не приличаше, само че момичето всеки ден ходеше до него. Нищо не споделяше. Може би мислено изричаше „ Тоше, Тоше “, само че единствено лице, нарисувано с розов и наследник тебешир, може да чува всичко, което едно дете споделя мислено.

Сигурно една седмица, само че по- евентуално и доста по-сигурно след два дни, на асфалтираната улица се появи една рижа, та пламнала в пламъци котка, с конец към врата, с бяло, чисто ново парче хартия, а след котката – едно момче, с торба сини тебешири в едната ръка, и топче – погрешно и малко сплескано - от тиня.

- Тоше! – извика момчето. Котката несъмнено извика нещо дружно с него, само че момчето не разбираше котешкия език.- Тоше! Тоше!

Тогава безшумно като Мъркана, като облак безшумно, безшумно като есента, едно момиче, едва, тъй като температурата прави децата още  по-слаби, излезе от къщата с окапалата мазилка.

Момичето първо разтри очи с пръсти, тъй като не вярваше кого вижда, след това разтвори ръце и полетя. Тичаше, тичаше, тичаше. Много постепенно тичаше.

Момчето обаче тичаше доста бързо.

След три секунди две деца, прегърнати и тънки, напряко котешки опашки, рисуваха детско лице – обло и малко кривичко.

Едното ухо розово, другото – синьо.