Архим. Никанор (Мишков), прес сайта . Заглавието е на редакцията

Архим. Никанор (Мишков), прес уеб страницата. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

 

Казват, че след окупацията на България от руската войска (през септември 1944г.) на една салфетка в Ялта Чърчил написал цифрата 25% – толкоз е трябвало да бъде въздействието на западните съдружници в нова България. Разбира се, написаното си останало единствено едно благопожелание. Само след две години и последният опозиционен политик бил обесен, а руското въздействие в страната било толкоз всеобхватно, че за нея говорели като за „ 16-тата република “ (на някогашния СССР).

 

След крушението на  комунистическия режим и налагането на Новия международен ред – версия 1991 година, България мина в западния лагер и стана член първо на НАТО, а скоро по-късно и на Европейски Съюз. Едни 25% обаче, останаха за Съюз на съветските социалистически републики, след това – Русия. Едно от имената на тези 25% е Българска православна черква.

Българската черква постоянно е наричана първородната щерка на Константинополската патриаршия, тъй като българите първи измежду славяноезичния свят одобряват християнството, получават своя самостоятелна черква на Константинополския събор в 870 година, а скоро по-късно – в 927г., публично е приета и първата от трите им патриаршии. Шестдесет години преди кръщението на Киевска Рус България е имала собствен патриарх. Шестстотин и шестдесет години, преди Московска Рус да получи нейния. Отношенията сред майката и дъщерята обаче по никакъв начин не били лесни, и всякога, когато българите губели своята държавност, Константинополската патриаршия прибирала българския диоцез под свое ръководство. Така прочее, се родила и Охридската архиепископия. Съответно, щом българите добивали собствен личен цар, те незабавно възобновявали своята автокефална църква… и в последна сметка Константинопол се виждал заставен да я признае. За финален път тази драма се разиграла преди 150 години, с тази разлика, че вместо собствен цар, българите употребявали престижа на османския султан, с цел да възстановят своята автокефалия. Имало, прочее, още една сериозна разлика, а точно – включването в играта на Руската православна черква, имаща зад тила си мощната православна империя.

 

Поради това, че за разлика от старите времена, този път и българските, и гръцките духовници били предостатъчно затънали в шовинизъм, опълчването добило извънредно изострен темперамент и в каноничното поле Константинополската черква на събор през 1872 година осъдила българите като еретици-етнофилетисти, а на терен се леела кръвта на свещеници и от двете народности. Руската черква заела двойнствена позиция, като от една страна признала осъждането на българите като схизматици и не общувала евхаристийно със самообявилата се Българска екзархия, а от друга – приемала на образование в своите духовни школи български клирици, правила ръкоположения над български студенти в тях, и им разрешавала да служат. Впрочем, духовни връзки сред българите и Русия съществували и преди този момент – по едно време нравствен консултант на царското семейство бил българинът архимандрит Анатолий, в началото свещеник на Бигорския манастир в съвеременната Северна Македония, а след това свещеник и на населяваният и до през днешния ден от българи Зографски манастир на Атон. Само че, след схизмата, тези духовни връзки се трансформирали в духовно въздействие на съветската черква над българската, което с времето се засилвало от ден на ден. Един от резултатите на това въздействие е възприемането в България на съветски богослужебни практики, като западното многогласно пеене, и някои други, които разстроили обичайно възприетият византийски богослужебен порядък и съдействали за отчуждаването на българите от литургичния живот. Тук заслужава да споменем и ликвидирането на монашеската автономия на ставропигиалните манастири, по съветски пример, което след това се отразило по най-неблагоприятен метод върху българското монашество като цяло.

 

Тъй като схизмата не намерила бързо своето изцеление, дипломатическите представителства на православните страни в българската столица получили опция да изградят храмове за потребностите на своя личен състав. Така зародили гръцката, румънската и съветската черква в София. През 1915 година дипломатическите връзки сред Царство България и Руската империя били прекратени, тъй като империята оповестила война на царството. А след колапса на Русия, България в продължение на доста години не признавала новата страна, зародила на нейно място – Съюз на съветските социалистически републики. По тази причина останала под ръководство на българите, когато те в 1915 година изгонили от страната си нейният предстоятел (нищо ново под слънцето). А след войната, когато в България намират леговище доста съветски емигранти, храмът им е предаден и в него е формирана енория на Руската задгранична черква, възглавявана от архиепископ Серафим Соболев (канонизиран през 2016 г.). Независимо от политическите турбуленции, връзките сред българската и съветската църкви останали повече от сърдечни, удостоверение за което е възвръщането на името на патриаршеската катедрала в София. Започната като „ Св. Александър Невски “, през 1916 година тя е преименувана на „ Св.Кирил и Методий “, само че по волята на българския Синод в последна сметка през 1924 година е осветена точно като „ Св. Александър Невски “ – в памет на съветския император Александър II. Освен това, в редица случаи архиепископ Серафим влиза в съслужение със считаната за схизматична българска подчиненост.

Нещата се трансформират трагично след знаменателната дата 4 септември 1943 година, когато по волята на Сталин е учредена днешната централизирана религиозна организация, известна по света с името „ Руска православна черква – Московска патриаршия “ под зоркия надзор на руските секрети служби, чрез профилирано легално звено, управлявано от чекиста полк. Карпов. Тоталитарната страна взема решение вместо да унищожи църквата, да я подчини и да я употребява за своите (първоначално) външнополитически цели. Така след установяването на комунистическия режим в България нейната черква, напълно естествено предразположена към това, попада под цялостния надзор на Московската патриаршия. През 1945 година схизмата, която по думите на Вселенския патриарх Вениамин от дълго време се е трансформирала в „ пизма “, е вдигната – отчасти с помощта на натиска на Руската черква, отчасти заради закъсняло осъзнаване в Константинопол на пагубните последствия от дългогодишното опълчване и отчуждаване сред майката и първородната ѝ щерка. Но е прекомерно късно за възобновяване на братските връзки и другарство сред Българската и Константинополската църкви – желязната завеса в Европа към този момент е паднала и в продължение на десетилетия връзките сред двете ще бъдат невъзможни.

 

Съвсем не е по този начин във връзка с връзките сред Руската и Българската църкви. В духа на обичайния православен цезаропапизъм, те следват модела на връзките сред огромния брат – Съюз на съветските социалистически републики, и дребния брат – Народна република България. Пълното послушание на българското православие на съветското намира израз даже в такива незначителни елементи като възприемането на бялото покривало от главата на българската черква (нехарактерно за предходния период) – само че не патриаршеско, а такова като на редови съветски митрополит! А пък българските митрополити стартират да носят на своите шапки кръстчета – тъкмо както съветските архиепископи (за да се разграничават от „ елементарните “ епископи). Така даже във връзка с отличителните белези българската черква се уеднаквява с съветската, демонстрирайки отреденото ѝ място в новата неписана подчиненост в православния свят – като на една съветска митрополия. Обучението в Москва на перспективните български духовници, предопределени да заемат основни управнически места в църковната администрация, става наложително. Изборът на митрополити и патриарх, с изключение на с Централния комитет на ръководещата Българска комунистическа партия, се съгласува на първо място с Московската патриаршия, като равнището на това координиране от време на време стига до протосингелите на основни епархии. За всички по-банални назначения дава отговор локалната българска Държавна сигурност.

 

В институционален проект и за видимост съветската посолска черква в София е въздигната в ранга на подворие – нещо като „ църковно посолство “, в което резидира представител на Московския патриарх. Реципрочно в Москва е учредено подворие на Българската черква, където на тестване и за наблюдаване са изпращани „ перспективни “ български духовници. Не всички от тях обаче се оказват „ на равнище “ и до момента в който някои след това стават патриарси и митрополити, други до гибелта си остават в „ подготвителния “ архимандритски ранг. Заслужава да отбележим тук един подробност, на който ще се върнем след това. След едностранното прокламиране на българската черква за патриаршия през 1953 година, се слага въпроса за прославянето на откритите през 1905 година в Бачковския манастир мощите на последния феодален български патриарх Евтимий (+1404). Московската патриаршия обаче се опълчва изрично на тази самодейност: българите би трябвало да си знаят мястото и да не се възгордяват от славното си минало.

 

Промените през 1989 година заварват църковниците неподготвени и както един от тях написа на своите куратори от тайните служби: „ Другари, случилото се у нас ме радва, и в същото време озадачава… каква позиция би трябвало да заемем? “. По аргументи, които историята занапред ще обяснява, наставленията от към този момент някогашните, само че на никое място не изчезнали секрети служби, са да бъде проведен ерес и Българската православна черква да се окаже разграничена на „ алена “ и „ синя “ част, подкрепяни от съответните прокомунистически и антикомунистически политически сили. Така нареченият „ червен Синод “ продължи да има тесни връзки с Московската патриаршия, а по този начин наречения „ Алтернативен Синод “ – с украинските разколници на Филарет Денисенко. Както самият Филарет (агент „ Антонов “), по този начин и различният български патриарх Пимен (агент „ Пирин “) са сътрудници на комунистическите служби за сигурност. Разколът в българската черква обаче се оказва толкоз тежък и пагубен, че през 1998 година дъщерята си спомня, че има майка, и моли Вселенския патриарх да провежда Всеправославен събор в София, който да реши разногласието. Под председателството на патр. Вартоломей Съборът утвърждава легитимността на настоящия български патриарх, като в същото време опрощава и приема назад разколниците в същия ранг, който са имали в разкола. След няколко години остатъците от разкола, несъгласни с решенията на Всеправославния събор, по остаряла православна традиция са премахнати благодарение на страната посредством полицейска акция. Векторът на обвързаност (и зависимост) на българската черква обаче все по този начин си остава Москва.

Нещата може би щяха да си продължат безшумно и незабележимо в духа на остарялата „ братска “ дружба, в случай че в самата Русия не бяха се случили две знаменателни събития: узурпирането на властта от Путин и избирането на митрополит Кирил за съветски патриарх. Полека всичко в Русия се върна на своите места: Западът още веднъж стана зложелател номер 1, а съветската черква – департамент на страната, отговарящ за вярната идеология (на мястото на КПСС). Това развиване се усети и в България, където избухна църковен скандал, обвързван с поставената от ОВЦС задача съветската черква (отново?) да се трансформира в църковно посолство или агентство, като от нея бъдат отстранени служещите свещеници-българи и българските енориаши. Българските управляващи в началото реагираха на абсурда по добре познатия от историята метод, като изгониха новоназначения представител на Московския патриарх в София. Впоследствие обаче, не без прочут политически напън, българите разрешиха на съветския духовник да се завърне и в последна сметка акцията съумя. Кулминацията на следващото руско-българско църковно доближаване бе през 2016 година, когато двете църкви взаимно канонизираха Серафим Соболев – закостенял православен богослов, уважаван като вълшебник от жителите на българската столица. Апогеят бе неочаквания и безусловно нестимулиран отвод на Българската православна черква да взе участие във Всеправославния събор на Крит, което даде комфортен мотив и на самата Руска черква (заедно с два от спътниците ѝ) също да откаже присъединяване и по този метод да нанесе сериозен удар по престижа на Събора. Зилотските кръгове в БПЦ, които сходно на своите съветски съидейници ставаха все по-силни в църквата, овладявайки даже формалната интернет-страница на св. Синод и пробвайки се да му диктуват своя дневен ред, ликуваха. В междуправославен проект престижът на БПЦ се срина.

 

А през 2017 година, по отношение на слагането на въпроса за автокефалията на православната черква в Северна Македония, стартира пропукването на историческата дружба сред съветската и българската църкви. В подтекста на подписаният контракт за другарство сред двете прилежащи балкански страни, Синодът в Скопие се обръща към Българската черква с особена молба: българите да признаят автокефалията на църквата в Северна Македония, а тя на своя страна да признае Българската черква за своя майка-църква. Това предложение има своите исторически учредения, защото последният патриарх на Първото българско царство резидира в Скопие и най-после Охрид – два града в актуалната Северна Македония, а учредената от император Василий II през 1020г. Архиепископия с център в Охрид до самия завършек на своето битие през 1767 година носи името „ Българска “. И при възобновяването на българската автокефалия през 1870 година под формата на Българска Екзархия, цялата територия на днешна Северна Македония става част от нея. Българската черква ръководи тези земи от 1870 до 1913 година, а също по този начин и в интервалите 1915-1918 и 1941-1944. Именно от средите на екзархийското духовенство излизат създателите на новата черква на Северна Македония през 1957 година Само че, историческите учредения нямат канонично покритие. Българската черква не може по каноничен път да удовлетвори молбата на Синода в Скопие. Затова тя се обръща към останалите поместни църкви, и преди всичко към Вселенската патриаршия, която според традицията има право да учредява автокефални църкви.

 

Забележете, че този развой тече една година преди да се повдигне украинският църковен въпрос! Българската страна мълчешком оказва мощен напън върху българската черква да работи по решаването на македонския църковен въпрос. Руската черква обаче е срещу, тъй като има собствен проект за Северна Македония. За следващ път в историята Русия ще избра да поддържа своята вярна съюзница Сърбия в ущърб на българските ползи. Затова, че не е съумял да противодейства в точния момент на тези опити на българите, съветският църковен представител в София е нахокан, освободен от служба и изпратен на „ изгнание “ в Бейрут. В българската столица на негово място идва доверено лице на патриарх Кирил. Самият съветски патриарх идва в България през 2018 година, с цел да се скара на българските архиереи, а дружно с тях и на българския президент. Става политически скандал, тъй като един от водачите на ръководещата по това време коалиция не му остава задължен и обществено го назовава „ сътрудник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) “ и „ табачен митрополит “, намеквайки за сенчестия бизнес на патр. Кирил.

Тези дейности на главата на съветската черква мощно раздразнят патриотично настроените български митрополити и в българския Синод стартират все по-отчетливо да се оформят две групи – русофили и патриоти. Даването на автокефалия на Украинската черква през 2019 година води до задълбочаване на това разделяне, което последователно обгръща и низовото духовенство и вярващите. В българската черква за пръв път от 150 години се образува крило, което условно може да се назова про-фанариотско, при все, че фанариотите са считани обичайно за най-големи неприятели на българския народ. Все повече духовници и богослови стартират обществено да показват грешките на новата съветска еклезиология и на практиките на съветската черква, като в същото време акцентират единството на Вселенската черква и особената роля, която Вселенските събори посредством своите канонични разпореждания са отредили на Константинополския патриарх в нея. Така, въпреки че и до през днешния ден към момента Синодът на БПЦ не е признал новата украинска черква, той изрично отхвърля да взе участие в многочислените московски начинания, ориентирани против Вселенската патриаршия. С нея, както и с всички поместни църкви, признали ПЦУ, Българската православна черква поддържа евхаристийно общение, и в България постоянно гостуват и служат архиереи и свещеници, които вкъщи си одобряват и съслужават с клирици на ПЦУ. Счита се, че признанието на новата украинска черква от страна на българите не е въпрос на „ дали “, а на „ по кое време “.

След началото на съветската инвазия в Украйна процесът на равноправност на Българската черква от Москва се ускори, като в свои публични обръщения както българският патриарх, по този начин и някои от най-авторитетните български митрополити, еднопосочно осъдиха войната и показаха взаимност с украинския народ.

 

Разбира се, този развой не е напълно равен, защото както казахме, в българския Синод, както и измежду духовенството и измежду вярващите, има мощна про-московска група. Определен триумф както за новия съветски представител в София, по този начин и за новия ръководител на ОВЦС, беше решението на Българската черква да признае „ томосът “, публикуван от Сръбската патриаршия за автокефалия на Скопие. Българският патриарх стартира да загатва главата на църквата в Северна Македония архиепископ Стефан, като „ северномакедонски “. Същевременно Българската черква стана една от дребното, наред с Еладската архиепископия, която откликна със състрадание на писмото на Александрийската патриаршия и забрани на своето духовенство да съслужава с низвергнатия от последната някогашен клински митрополит Леонид.

 

Най-емблематичен за новия курс на Българската черква обаче е отводът ѝ да изрази каквато и да е взаимност с н, упрекнат от службите за сигурност в шпионаж. Този неособено видим, спокоен, непретенциозен и учтив свещеник, изпълняваше деликатно и акуратно своите задания като чиновник на ОВЦС както в България, по този начин и в прилежащата Република Северна Македония. Там, откакто на 9 май 2022 година Вселенският патриарх прие  поместната черква в канонично общение, а малко по-късно Сръбската патриаршия я „ удостои “ с „ томос за автокефалия “, породи каноничен вакуум. След 55 години схизма нейните духовници към този момент могат да съслужават с останалите православни клирици от целия свят. Същевременно, без да е получила каноничен Томос от Вселенския патриарх, църквата на Северна Македония към момента не е приета като автокефална от доста от останалите църкви и на практика няма опция да взе участие на междуправославни и всеправославни конгреси, бидейки считана просто за една сръбска митрополия. Това положение на нещата обаче удовлетворява част от нейните архиереи, несъмнено – просръбски и проруски настроените.

 

Те се борят интензивно срещу издаването на Томос за автокефалия от страна на Вселенския патриарх, като са удовлетоврени от новата форма на „ автокефалия “, измислена в Москва и приложена от сръбския Синод, при която „ сръбските светини “ в Северна Македония са преотстъпени за „ прилагане “ от северномакедонската черква, като в същото време в Устава на СПЦ като неразделна част от нейния диоцез не престават да попадат епархиите в Северна Македония, както и самата „ Православна Охридска Архиепископия “ към СПЦ, чиито клир беше „ провиснал “ да премине в юрисдикцията на  скопския Синод, само че самата тя като църковно учрежение продължава да съществува. Нещо доста сходно на „ практическата автокефалия “ на УПЦ, при което нейният предстоятел продължава да попада като непрекъснат член на московския Синод, а епархиите й се смятат за неразделна част от диоцеза на Руската черква.

 

Е, този метод се преглежда като извънредно незадоволителен и нездравословен за националната еднаквост от страна на управляващите в Северна Македония, които реагираха твърдо и изгониха от страната си архимандрит Васиан, показвайки по този метод мощното си незадоволство от съветската църковна политика.

 

Забележително е, че в българското медийно пространство този значим факт беше пренебрегнат, и те оповестиха единствено за изгонването на двама цивилни чиновници от съветското посолство в Скопие. Информацията за взетите по отношение на архимандрит Васиан крайни ограничения беше разкрита в началото в портала за църковни вести, откъдето тя се популяризира и доближи още веднъж до един от водачите на в този момент ръководещата в София коалиция от проевропейски партии, който повдигна въпроса пред обществото и пред държавните институции. Само след няколко дни, и най-неочаквано за всички, архимандрит Васиан беше упрекнат от българските управляващи в шпионаж и беше изпъден от страната в границите на няколко часа, дружно с двамата му помощници. Това може би щеше да остане неусетно за необятната аудитория, в случай че съветското посолство в София не беше подхванало един ексцентричен ход, а точно – да заключи вратите на съветската черква в София. А там, както споменахме, се покоят мощите на почитаният като вълшебник архиепископ Серафим. Ако задачата на посолството беше да се вдигне звук, то в действителност съумя. Скандалът се получи огромен и продължи много повече от три дни, като закупи и политически темперамент.

 

Каква обаче бе реакцията на Българската православна черква? Никаква. Никаква взаимност с изгонените съветски свещеници, никакви думи на поддръжка за съветското подворие. На процедура българската черква напълно зае страната на българската страна. Нещо повече, в границите на броени дни българският патриарх в качеството си на софийски митрополит назначи четирима свещенослужители, които да възобновят богослуженията в затворената черква, и изиска от съветското посолство храмът неотложно да бъде отворен. С това той поддържа българските управляващи, като сне от тях обвиняванията за затварянето на храма и ги насочи към посолството. Патриот на своята страна, няма какво друго да кажем. След седмица българският Синод застана зад дейностите на патриарха. В негова поддръжка гласоподаваха даже митрополитите от съветското лоби, като се изключи най-яростния последовател на съветската църковна политика, боготвореният от зилотските кръгове Видински митрополит Даниил. Моментът беше извънредно под напрежение и българската страна беше подготвена да превземе и да съобщи храма в ръцете на българските свещеници, стига Синодът да беше изискал това. Архиереите не пожелаха да задълбочават борбата с съветската страна, само че на същото си съвещание взеха знаменателното решение да бъдат прославени мощите на св. патр. Евтимий – същите, за които руснаците не разрешиха през 1950-те. При това Синодът учреди и специфичен празник в календара на българската черква, който ще се отбелязва всяка година на 22 октомври по този мотив.

 

Въпреки мощното промосковско лоби, изключително измежду вярващите, които в продължение на десетилетия бяха подлагани на антизападна и антифенерска агитация, българската черква няма различен избор, с изключение на да следва общата политика на българската страна, която от 2019 година насам напълно е поела нейната прехрана.

Антиевропейската реторика на българските фенове на съветския свят се сблъсква с действителността на няколкостотин църкви и манастири, главно отремонтирани с европейски дотации през последните 12 години. Програмата за поправки и реституция на православни храмове продължава, Българската черква, също така, не може да си разреши по никакъв метод да влиза в борба с Вселенската патриаршия, в чиито диоцез се намират доста значими за българската национална и културна еднаквост светини, като църквите в Истанбул и Одрин, Зографският манастир на Атон и други Тяхното запазване и съхраняването на българския им темперамент най-вероятно ще станат предмет на пазарлъци с Вселенската патриаршия, която ще изиска българският Синод освен да признае и да влезе в литургично общение с Православната черква на Украйна, само че и да признае решенията на Всеправославния събор на Крит. Българите имат още една причина да се преценяват с Вселенския патриарх, и това е методът, по които църквата на Северна Македония ще бъде наименована в Томоса за автокефалия.

 

Българската православна черква се смята за приемница на Охридската архиепископия и ще търси метод това наименование да не бъде екслклузивно присвоено на църквата в Северна Македония. Какво би могла да предложи Москва против всички тези изгоди, които българите биха имали от поддържането на другарски връзки с Вселенската патриаршия? Нищо.

 

Моментът е подобен, че даже повторното отваряне на съветското подворие е проблематично, тъй като от една страна българските управляващи може да не дадат работна виза на новоназначения представител на Московския патриарх, а от друга – на всички стана ясно, че съветската черква (в София, бел. ред.) е функционирала в нарушаване на настоящия в България Закон за вероизповеданията, съгласно който единствено записаните религиозни entities имат право да организират обществени религиозни служби, каквато е литургията.

 

На този стадий патриотите в българския Синод и техните съдружници имат решаващата дума, а проруското лоби е в оттегляне. Москва няма какво да предложи на българската черква, с цел да продължи тя да я следва. Единственото, което може да създадат съветските църковни „ дипломати “, е да предложат нещо съответно на съответни митрополити. Това обаче по никакъв начин не е безвредно и може да приключи с намесата на службите за сигурност и прокуратурата. Няма кой да се хване на тази игра.

Българската черква явно от ден на ден ще показва на съветската, че не е неин по-малък брат, е а нейна по-голяма сестра. Първородната щерка на общата им майка.

 

Текстът е оповестен за първи път със заглавие: