Като рак на бързей са се вкопчили управляващите във властта
Александър МАРИНОВ
Упорството, с което ръководещата коалиция се е вкопчила във властта, освен вбесява протестиращите, а и слага сложна мистерия пред политическия разбор. Подобно държание е безразсъдно, недалновидно, в прочут смисъл даже тласка към политическо самоизтребление. Още по-странно е, че към необяснимия дебелоглав да се господства непременно се причисли и ЕНП (или най-малко управлението на нейната секта в Европейския парламент). Ако за нашенските тулупи може да се допусне, че не знаят и не могат да схванат за какво не се прави по този начин, европейските политици са наясно с разпоредбите на огромната игра.
Когато (поне) две трети от жителите изрично изискват оставка на държавното управление и нови избори, ситуацията е ясно и необратимо. Диалогът сред висшия суверен и тези ръководещи е дефинитивно пресечен и няма мощ, която да го възвърне. На сходни обстановки сме били очевидци доста пъти - и у нас, и по света. Изходът е един и напълно елементарен –
нов публичен контракт, с нови условия
и нови условия към политическите представители, след осъществяване на нови избори, отговарящи на стандартите на демокрацията.
Картината, на която сме очевидци през последните два месеца, изумително прилича обречените опити на речен рак да се изкачи нагоре против бързея на планински поток - колкото и да се вкопчва с щипките си, най-после бурната вода го отнася. Така ще завърши - рано или късно - и продължаващото сляпо твърдоглавие на нашите властници. Но постоянно се слагат два въпроса - за какво и докога?
Отговорът на първия въпрос наподобява относително явен и бе систематизиран от мнозина като печелене на време. По-любопитно е какво ръководещите чакат да им даде извоюваното време. Тук се обрисуват няколко забележими претекста, макар че има разлики в тяхното нареждане. Без искания за градуиране, можем да ги изброим. Първо, опити за договаряне на някакви релативно сигурни гаранции за персонална физическа и материална цялост на ръководещата върхушка (тези от по-ниските равнища са обречени да послужат като изкупителни жертви). Второ, разпределяне на колкото е допустимо повече обществени запаси на доближени с оглед персонално облагодетелстване и най-малко отчасти осъществяване на поети задължения, които не могат просто по този начин да бъдат канселирани. Трето, замитане на следите посредством заличаване на информация и придаване на забележима правомерност на редица фрапиращи злоупотреби. Накрая, основаване на колкото е допустимо по-лоши условия за вероятно служебно държавно управление с вярата виновността за задълбочаването на последствията от безобразното ръководство да бъде хвърлена върху служебното държавно управление, президента и политическите фактори, подкрепящи настояванията на гражданските митинги. За тази тактичност на „ изгорената земя” към този момент писахме.
В посочените претекстове може да се открие някаква логичност, само че казусът е, че тя е изцяло несъответстваща на обстановката и най-много – безнадеждно закъсняла. Освен изброеното,
известно пояснение на вироглавството
е желанието непременно точно ръководещите, а не длъжностен кабинет, да провеждат изборите. Вече са изцяло ясни главните принадлежности и схеми за напън върху уязвимите групи гласоподаватели и подправяне на изборните резултати. Управляващите, а това значи основно ГЕРБ (защото патриотите и „ Воля” към този момент нямат на практика шансове да влязат в идващия парламент), са наясно, че са изгубили София и огромните градове и имат намерение да съсредоточат напъните си в междинните и дребните обитаеми места, където бруталното мачкане на популацията към момента би дало прочут резултат. Ако прибавим към 300 хиляди гласа, „ спечелени” посредством подправяне, това – съгласно предвижданията на изборните технолози на властта - би дало късмет за обичайно показване и даже победа (ако нещата при съперниците не тръгнат добре).
Тук обаче има едно нерешимо несъгласие. Оставането във властта до март (което би осигурило преимуществото да се управлява изборния процес) върви ръка за ръка с консумирането на всички негативи, „ гарантирани” на всяко едно ръководство в условия на задълбочаваща се рецесия. При това, става дума за държавно управление и парламентарно болшинство, които са тотално делегитимирани и не могат да разчитат на капчица схващане и състрадание. Най-логично е критичността към властта да нараства, а не да спада, което на собствен ред евентуално ще води до по-висока политическа и електорална интензивност, а не до незаинтересованост и оттегляне. Така че даже при оптимално активизиране на изборните шашми на ръководещите,
негативите от оставането на власт
ще надвишават изгодите от непокътнатия надзор върху нея.
Имат учредения и изказванията, че Борисов и обкръжението му не мислят с толкоз „ далечен” небосвод, а се борят за оцеляване ден за ден. Редица икономисти и финансисти означават, че плановете за разноските на държавното управление се лимитират най-много доникъде на ноември. Ударното харчене ще се окаже огромен проблем на властващите, в случай че се задържат след посочения небосвод. Така стигаме до въпроса какъв брой може да продължава вкопчването във властта при сегашните условия?
Мненията тук са разграничени. Можем да прибавим към горепосочените претекстове за упорството теоретичната опция Борисов да е решил непременно да изкара до дъно най-малко един мандат, макар че това би било пирова победа и най-вероятно ще сложи под подозрение възможностите за обикновено персонално оцеляване (да не приказваме за неизбежния провал на ГЕРБ). Други наблюдаващи означават, че
страхът е главната движеща мощ
на държанието на ръководещите, а това е страст, чието влияние мъчно се поддава на тъкмо предугаждане, изключително в случай че се преплитат няколко типа боязън.
Освен това, без значение от ресурсите, с които разполага, властта не управлява напълно развиването на събитията, освен това - контролът спада, а обръчът на обкръжението се свива. Ако прибегнем до исторически аналогии, държанието на ръководещите от ден на ден наподобява на обезверената и безсмислена опозиция на гарнизоните на някои немски градове-крепости в края на Втората международна война. Жертвите са безсмислени, тъй като изходът на войната към този момент е съдбоносен. По същия метод упорството да се държи властта до последно само покачва политическата цена за управниците и социално-икономическата цена за обществото. Още по-важно е да отбележим, че в една напълно клиентелистка партия като ГЕРБ няма даже капка идейно-политическа жертвоготовност, всичко е въпрос на изчисление на стопански изгоди и загуби. При това изгодите и загубите от оставането на власт не са отмерено разпределени сред върха и по-ниските равнища на клиентелата.
На базата на тези разсъждения е
допустимо да бъдат изведени две предвиждания.
Първото, което наподобява по-вероятно, е инатът на ръководещите да завърши към средата на ноември, като остава открит въпросът какъв ще бъде мотивът за „ хвърлянето на пешкира”. Второто, което не може да бъде изключено – да продължи мъката да се задържат до дъно, или най-малко оптимално дълго (вкл. с оглед към този момент осъществената преди четири години обстановка с неразпускане на Народното събрание в последните месеци преди изборите).
И при двата разновидността краят за политическото статукво ще бъде почти еднакъв. Разликата е единствено в цената, която ще би трябвало да заплати българското общество.
Упорството, с което ръководещата коалиция се е вкопчила във властта, освен вбесява протестиращите, а и слага сложна мистерия пред политическия разбор. Подобно държание е безразсъдно, недалновидно, в прочут смисъл даже тласка към политическо самоизтребление. Още по-странно е, че към необяснимия дебелоглав да се господства непременно се причисли и ЕНП (или най-малко управлението на нейната секта в Европейския парламент). Ако за нашенските тулупи може да се допусне, че не знаят и не могат да схванат за какво не се прави по този начин, европейските политици са наясно с разпоредбите на огромната игра.
Когато (поне) две трети от жителите изрично изискват оставка на държавното управление и нови избори, ситуацията е ясно и необратимо. Диалогът сред висшия суверен и тези ръководещи е дефинитивно пресечен и няма мощ, която да го възвърне. На сходни обстановки сме били очевидци доста пъти - и у нас, и по света. Изходът е един и напълно елементарен –
нов публичен контракт, с нови условия
и нови условия към политическите представители, след осъществяване на нови избори, отговарящи на стандартите на демокрацията.
Картината, на която сме очевидци през последните два месеца, изумително прилича обречените опити на речен рак да се изкачи нагоре против бързея на планински поток - колкото и да се вкопчва с щипките си, най-после бурната вода го отнася. Така ще завърши - рано или късно - и продължаващото сляпо твърдоглавие на нашите властници. Но постоянно се слагат два въпроса - за какво и докога?
Отговорът на първия въпрос наподобява относително явен и бе систематизиран от мнозина като печелене на време. По-любопитно е какво ръководещите чакат да им даде извоюваното време. Тук се обрисуват няколко забележими претекста, макар че има разлики в тяхното нареждане. Без искания за градуиране, можем да ги изброим. Първо, опити за договаряне на някакви релативно сигурни гаранции за персонална физическа и материална цялост на ръководещата върхушка (тези от по-ниските равнища са обречени да послужат като изкупителни жертви). Второ, разпределяне на колкото е допустимо повече обществени запаси на доближени с оглед персонално облагодетелстване и най-малко отчасти осъществяване на поети задължения, които не могат просто по този начин да бъдат канселирани. Трето, замитане на следите посредством заличаване на информация и придаване на забележима правомерност на редица фрапиращи злоупотреби. Накрая, основаване на колкото е допустимо по-лоши условия за вероятно служебно държавно управление с вярата виновността за задълбочаването на последствията от безобразното ръководство да бъде хвърлена върху служебното държавно управление, президента и политическите фактори, подкрепящи настояванията на гражданските митинги. За тази тактичност на „ изгорената земя” към този момент писахме.
В посочените претекстове може да се открие някаква логичност, само че казусът е, че тя е изцяло несъответстваща на обстановката и най-много – безнадеждно закъсняла. Освен изброеното,
известно пояснение на вироглавството
е желанието непременно точно ръководещите, а не длъжностен кабинет, да провеждат изборите. Вече са изцяло ясни главните принадлежности и схеми за напън върху уязвимите групи гласоподаватели и подправяне на изборните резултати. Управляващите, а това значи основно ГЕРБ (защото патриотите и „ Воля” към този момент нямат на практика шансове да влязат в идващия парламент), са наясно, че са изгубили София и огромните градове и имат намерение да съсредоточат напъните си в междинните и дребните обитаеми места, където бруталното мачкане на популацията към момента би дало прочут резултат. Ако прибавим към 300 хиляди гласа, „ спечелени” посредством подправяне, това – съгласно предвижданията на изборните технолози на властта - би дало късмет за обичайно показване и даже победа (ако нещата при съперниците не тръгнат добре).
Тук обаче има едно нерешимо несъгласие. Оставането във властта до март (което би осигурило преимуществото да се управлява изборния процес) върви ръка за ръка с консумирането на всички негативи, „ гарантирани” на всяко едно ръководство в условия на задълбочаваща се рецесия. При това, става дума за държавно управление и парламентарно болшинство, които са тотално делегитимирани и не могат да разчитат на капчица схващане и състрадание. Най-логично е критичността към властта да нараства, а не да спада, което на собствен ред евентуално ще води до по-висока политическа и електорална интензивност, а не до незаинтересованост и оттегляне. Така че даже при оптимално активизиране на изборните шашми на ръководещите,
негативите от оставането на власт
ще надвишават изгодите от непокътнатия надзор върху нея.
Имат учредения и изказванията, че Борисов и обкръжението му не мислят с толкоз „ далечен” небосвод, а се борят за оцеляване ден за ден. Редица икономисти и финансисти означават, че плановете за разноските на държавното управление се лимитират най-много доникъде на ноември. Ударното харчене ще се окаже огромен проблем на властващите, в случай че се задържат след посочения небосвод. Така стигаме до въпроса какъв брой може да продължава вкопчването във властта при сегашните условия?
Мненията тук са разграничени. Можем да прибавим към горепосочените претекстове за упорството теоретичната опция Борисов да е решил непременно да изкара до дъно най-малко един мандат, макар че това би било пирова победа и най-вероятно ще сложи под подозрение възможностите за обикновено персонално оцеляване (да не приказваме за неизбежния провал на ГЕРБ). Други наблюдаващи означават, че
страхът е главната движеща мощ
на държанието на ръководещите, а това е страст, чието влияние мъчно се поддава на тъкмо предугаждане, изключително в случай че се преплитат няколко типа боязън.
Освен това, без значение от ресурсите, с които разполага, властта не управлява напълно развиването на събитията, освен това - контролът спада, а обръчът на обкръжението се свива. Ако прибегнем до исторически аналогии, държанието на ръководещите от ден на ден наподобява на обезверената и безсмислена опозиция на гарнизоните на някои немски градове-крепости в края на Втората международна война. Жертвите са безсмислени, тъй като изходът на войната към този момент е съдбоносен. По същия метод упорството да се държи властта до последно само покачва политическата цена за управниците и социално-икономическата цена за обществото. Още по-важно е да отбележим, че в една напълно клиентелистка партия като ГЕРБ няма даже капка идейно-политическа жертвоготовност, всичко е въпрос на изчисление на стопански изгоди и загуби. При това изгодите и загубите от оставането на власт не са отмерено разпределени сред върха и по-ниските равнища на клиентелата.
На базата на тези разсъждения е
допустимо да бъдат изведени две предвиждания.
Първото, което наподобява по-вероятно, е инатът на ръководещите да завърши към средата на ноември, като остава открит въпросът какъв ще бъде мотивът за „ хвърлянето на пешкира”. Второто, което не може да бъде изключено – да продължи мъката да се задържат до дъно, или най-малко оптимално дълго (вкл. с оглед към този момент осъществената преди четири години обстановка с неразпускане на Народното събрание в последните месеци преди изборите).
И при двата разновидността краят за политическото статукво ще бъде почти еднакъв. Разликата е единствено в цената, която ще би трябвало да заплати българското общество.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ