- Ако вървиш по пътя, който сам си избрал, трудностите

- Ако вървиш по пътя, който самичък си избрал, компликациите са стъпала нагоре към задачата – беше й споделил Николай. – Аз имам цел – да бъда самоуверен човек. Най-хубавото число е трийсет и три. То е моето число на успеха.

Афродита, чието име рядко някой беше чувал в града, и я назоваха Дита, пестеше всяка стотинка, с цел да си заплати семестъра. Работеше като сервитьорка в кафе „ Лъч “. Купуваше си облеклата от „ Втори късмет “ и беше щастлива, че не напълнява, тъй като се побираше във всичките си остарели панталони и блузи. Хубаво ти стоят, беше я похвалил Николай. Той също работеше в „ Лъч “, беше от Павликени, само че въртележката на живота го беше завела в Перник.

Кафене „ Лъч “ не се оказа щастливо пристанище. Хората бяха престанали да дадат бакшиши, брояха стотинките, не си купуваха минерална вода, отхвърлиха се от капучино и фреш – единствено чаша кафе и приказки, приказки час и половина. Вечер мъжете, натежали от работа и самотност, потънали в прашните си обувки, се смъкваха безмълвно от влака на гара Метал, отпускаха се на старите пластмасови столове и поръчаха бира.

Още една бира, още една и тогава й споделяха „ Ела с мене “, само че Дита не отиваше с никого. Често някой от тях се стоварваше по лице на паркинга пред улица „ Пирин планина “. Тогава Дита звънеше по телефона на номер, който й беше оставил индивидът, преди да се напие. След двайсет минути, час или два идваха да го приберат – в случай че можеше, Дита сама щеше да повдигне фена на на ниска цена алкохол, само че тук мъжете бяха снажни, налети; приятелите, в опит да изправят другаря си по орис, се строполяваха до него. Дита въртеше още веднъж телефона за помощ и с цел да не стане неточност, ограждаше приятелчетата с празни пластмасови щайги, с цел да не ги прегази някой с раздрънкания си джип.

- Ще се ожениш ли за мене? – питаха я мъжете, до момента в който към момента бяха замаяни от обърнатите чаши. На сутринта не си спомняха нищо, или се преструваха, че не са казвали нищо, даваха й окъсани пет лв., свити на четири, единствените натежали от признателност пари, че се е погрижила за тях.

Николай не пиеше, не пушеше, беше свидлив като секундата, преди човек да почине. Така беше обяснил на Дита – секундата, преди човек да затвори цирка след себе си, е най-дългата – от време на време е равна на 100 години и от нея зависи дали ще прескочиш трапа. Важното е да си мислиш за нещо доста хубаво; по този начин гибелта ще реши, че си куражлия и те оставя жив, с цел да си й под око. Николай я посъветва:

– Махни се от това кафе, Дита. Мразя, като те питат дали ще се ожениш за тях. Намерил съм работа и за мен, и за тебе в пицария „ Слънце “.

- Но за какво? - беше попитала Дита.

- Защото до момента в който вършим пиците, ще те виждам единствено аз.

Неубедителен претекст, само че на Дита й хареса. Така споделяше майка й на татко й:

– Искам да си в близост - да те виждам вкъщи. Като те виждам, не се разболявам.

Родителите й бяха старомодни от козирките на шапките до закопчалките на сандалите. Баща й носеше на майка й кофичка малини през лятото. Майка й му носеше печени фъстъци. Не приказваха – усмихваха се един на различен над чашката с малини, над пликчето с фъстъци и това им стигаше за цялостен месец. Вечер седяха тримата на масата – когато Дита не беше на промяна в кафето.

- Искам да ти е щастливо - споделяше татко й.

- Радвам се, че стартира да учиш за учителка на дребни деца – обърна се към нея един път майка й. – Мечтала съм си да имам щерка в една хубава и светла детска градина.

- И аз желая да работиш в детска градина – сподели й Николай.

- Защо? - попита го тя.

- Защото като бързам за работа, ще поглеждам към детска градина №11 и ще те виждам всеки ден – отвърна Николай. После без никаква връзка добави: – Стиснат съм. Извинявай. Не пия, тъй като съм свидлив. Не пуша, тъй като ми свиди. Но за тебе...

На другия ден й донесе цвете – не беше откъснал трендафил от ощавената градинка зад блок 36, беше го купил от „ Вълшебствата на Ема “ – гръмогласна продавачка и собственица на магазин за цветя без капка чудо в ръцете. Пръстите на някои хора са им дадени да броят пари. Дита се чудеше по какъв начин хортензиите не увяхват от сплетните на тази жена, която знаеше всичко под слънцето и оттатък него.

- Нося ти роза – сподели й Николай. - Само една. Червена е. Но си показа, че съм ти донесъл трийсет и три.

- Аз не желая победа – сподели му Дита. - Искам да пребивавам добродушно с хората, с пияниците и с тия, дето не пият. Не ща да ги надвивам.

- Не те тормозят – това е победа – сподели Николай. – Трийсет и три рози е най-хубавото нещо. То значи, че аз желая да дойдеш при мене в къщата на баба ми в село Друган – там е чисто и необятно. Има две ябълки и една грамадна череша. Ще си покрай мене. Ще работиш в детската градина в квартал Бела вода, аз ще те карам на работа до такава степен, а вечер ще се прибираш с автобуса при мене.

- Но в детската градина в Бела вода надали ще има свободно място за учителка – сподели Дита.

- Ще има – нали ти дадох трийсет и три рози! Добре, дадох ти една, тъй като нямах пари, само че тя е значима колкото 33. Колкото 10 по трийсет и три, разбираш ли.

Дита сподели, че не схваща, само че разбираше.

- Ще отида до Испания, до Аликанте. Братовчед ми е там. Ще печеля пари за нас.

Жегата пламтеше, жадна да свари конфитюр от малини върху пламналия асфалт на улиците. Така е през юли, най-жаркия месец – трансформира климата в пожар.

- Радвам се, че се махна от кафенето и отиде в пицарията. Там никой няма да ти споделя „ Ожени се за мене “. Няма да се обаждаш на братовчеди и братлета, дето обират де що стотинка намерят в джобовете на пияницата.

Дита го погледна. Тогава се случи нещо, за което никой не би повярвал – изключително хората, които познаваха Николай. Той извади пари – банкнотите бяха гладки, блестящи, като че ги бяха произвели от коприна. Така изглеждаше всичко в портфейла на Николай.

- Това са хиляда лв. – сподели той. - Давам ти ги. Да имаш, до момента в който се върна от Аликанте.

Дита също не можеше да повярва.

- Имам пари. Знаеш. В пицарията ми заплащат повече – избъбри тя.

- Плати си семестъра в университета и не върви три дни на работа. Ще те заведа на доста хубаво място.

Това място нямаше да бъде хотел с ол инклузив. Дита знаеше, че няма да бъде край морето, даже и край Каварна. Най-евтиното море щеше да бъде надалеч. И беше. Отведе я на Белин връх, Голо бърдо.

- Оттук се вижда къщата на баба ми. Нали е хубава. Аз я боядисах зелена като роклята ти – сподели й той. - Насадих две рози, да мирише на хубаво през лятото. Червени са – задоволително е да цъфне една и ще знаеш, че е от трийсетте и три, от моите трийсет и три. Винаги съм желае да ти ги подаря.

В четвъртък Дита го изпрати до гарата. Николай трябваше да стигне до Варна, а влакът му тръгваше от 12-и коловоз в 10 и половина вечерта.

Юли е месецът на жарта, а рожденият й ден беше навръх 24-ти, измежду най-големите въглени. Обичам плам, тъй като си се родила в жарта, сподели й Николай. И си самоуверено момиче. Много хубаво, че се махна от кафенето. Обаче ми казват…

Бяха му казвали, че пияниците почнали да си купуват пица от нейната пицария, само че това надали бе истина. Беше прекомерно изискан място, освен това Дита не работеше на касата.

Дванайсети коловоз беше смълчан. Влакът чакаше, горящ от горещина. Нещо го мъчеше това момче, познаваше го Дита - по ръцете, забързали да се скрият в джобовете, само че спираха ненадейно във въздуха, неспособни да сграбчен нещо, което им би трябвало. То доста им трябваше това проклето нещо. Само едно можеше да тревожи този човек, имаше една единствена причина - парите. Тя си спомни по какъв начин светеха банкнотите, които й подари, несъмнено ги беше изгладил с ютия и дълго ги бе следил, преди да й ги даде.

- Знаеш ли какво – сподели му Дита. - Даде ми хиляда лв.. Аз имам пари, в действителност имам.

Николай преглътна - един път два пъти, три пъти, ръцете му още веднъж потърсиха джобовете. И не ги откриха. Лоша работа.

- Ти отиваш в Аликанте, в Испания е скъпо, доста е скъпо в Аликанте – прошепна Дита. – Ето парите, вземи ги.

Тя постъпи като пияниците, които й подаваха петте лв., свити на 24, потни пет лв., като че бяха киснали в черните мисли на индивида, изсипал в себе си толкоз бира, че не можеше да върви и питаше улицата за какво се е стопила под него.

- Вземи парите, апелирам те - прошепна Дита. – Мама ще ми помогне, в случай че не стигнат за семестъра.

Николай още веднъж преглътна. Един път, два пъти, три пъти. Ръцете му, гладни риби, заплуваха стремглаво към пачката.

Пръстите му допряха банкнотите и се разтрепераха. Ноктите му желаеха парите, кожата му искаше парите, само че се отдръпваше обратно в топлия въздух, не въздух, а клада в дивия юли, когато на 24-ти беше рожденият й ден.

Дита задържа една банкнота – чиста, синкава банкнота от 20 лв..

- Ето, ще си мисля, че тя е хиляда лв. и ще ми е радостно – сподели тя. - Вземи ги. На тебе повече ще са ти нужни в Аликанте.

Беше толкоз горещо тъкмо в дните преди нейния рожден ден, такава плам се изсипваше от небето, плочките на перона горяха, а в очите на Николай като дребна гущерче се появи сълза. Той заби пестник в окото си, блъсна мощно и утрепа гущерчето на място.

-Ти… - стартира той. Гласът му също беше гущерче. Такова малко, зелено животинче никой в никакъв случай не би желал да нарани. – Ти… ти си… моето момиче… В Аликанте има хубави неща. Ще си изтрия пръстите от работа. Ще си съдера кожата… ще намеря нещо хубаво. За тебе. Дита, Дитичке!

После стана още по-топло, само че това бе невероятно – по какъв начин изобщо може да е горещо вечерта, в 10 и половина на дванайсети коловоз. Чакай. През юли няма невъзможни неща. Дита нищо не сподели и напълно нищо не направи, никой не видя по какъв начин ръката й потегли към пръстите на мъжа, които държаха парите и трепереха, като че последните секунди на жегата бяха опърлили кожата му до кост. Ръката на Дита не докосна пръстите.

- Да си здрав – сподели безшумно тя. – Да си доста здрав.

… Пред пицарията се беше проснала асфалтова площадка – с няколко дупки, в които небето можеше да потъне вдън земя. Но през юли няма значение кое е небе и кое е земя – индивидът ги носи под ризата си, под косата си, под кожата си – човек е и небе, и разрушен асфалт, само че има още нещо – тоя топъл вятър на юли, който тича не през улици и градове, а там, където бият сърцата и жаравата му остава в тях. Най-дълго остава мисълта за индивида, който има рожден ден през юли, най-потайният месец в целия календар.

- Дита – сподели Николай. - Дита, връщай се там, където ти е било щастливо. Щастието обича да върви по една и съща пътека. Ако ти минеш по нея, ще те откри. Аз ще си дойда на 24, за рождения ти ден. В Аликанте ще спестя пари.

Отмина 24 юли, парещ като преди малко опечен самун, даже блестящо пламенен - водата завираше от горещина напряко в облаците, камъните ставаха на прахуляк, песъчинките танцуваха по улици и паркинги, ситни като брашно. Николай не пристигна от Аликанте. Майката и бащата на Дита бяха тихи хора, не я питаха за какво мълчи, за какво се отхвърли да пие кафе заран с тях, за какво престана да гледа роклите си в дрешника и да им се усмихва като на непослушни деца, за какво не приказва по какъв начин ще си взима изпитите и ще стане учителка в детската градина на квартал „ Бела вода “, най-дългият квартал на Перник.

Посрещнаха рождения й ден тримата в ресторант „ Дийп диш “. Дита се усмихваше, само че единствено с кожата си, в усмивката й го нямаше жаркия вятър, юли си беше отишъл от очите й. Баща й зададе някакъв въпрос, Дита не отговори. Извади от портмонето си двайсет лв. - омачкана банкнота, огъната на 10 места, само че здрава - и сподели:

- Искам с това да оказа помощ да платим сметката.

- Няма потребност - опита да я убеди майка й, само че както постоянно ставаше и в този момент стана това, което искаше Дита.

- Добре ли е в пицарията? – попита майка й след към минута. Дита отвърна, че е доста добре. Дали идвали ония пияници и в пицарията? Идват, отговори Дита. Обаждаш ли се да ги прибират? По-рядко. В пицарията пиенето е скъпо.

- Какво става? – сподели татко й кой знае за какво угрижен, само че още веднъж сива гримаса– не усмивка, а лице, които се разпада в жегата, скри очите на щерка му.

- Щастието се връща на пътеката, която познава – избърбори Дита, след това пиха чаша алено вино за здраве - мирен рожден ден, никакъв рожден ден.

Късно вечерта няколко дни след 24 юли, най-горещият горещник в целия календар на света, едно момиче в синя рокля се разхождаше по 12 коловоз на Централна гара София. Беше толкоз безшумно и толкоз хубава беше вечерта.

Никакви хора нямаше на перона, лампите светеха, старите релси проблясваха и си бъбреха, че ще бъдат една до друга още петдесет години тук, на 12-и коловоз, Централна гара София. Една релса не може да живее сама. Трябва напълно покрай нея да чака друга. Прегръдката на тях, двете, прави вероятни влаковете, вагоните, пасажерите.

Глупости, намерения си Дита, само че пътеката на щастието не вярваше, че това е нелепост. На 12-и коловоз на Централна гара Дита беше върнала парите на един човек. Има ли изобщо мозък тази Дита– то е ясно, щом е взел парите. Но толкоз гореща вечер на коловоз 12 не бе идвала в никакъв случай. Лъжа е, че щастието върви по една и съща пътека. Глупак е, който има вяра на празни приказки. Който мисли, че една роза е повече от трийсет и три в букета. Боже мой - хората са те измислили, с цел да прощаваш нелепостта им. - “Нищо, моето момиче, нали е било щастливо в горещата вечер на коловоз 12. “ Човек би трябвало да натика празните приказки в калта. Там да стоят 10 века.

Зад лампите нощта беше гъста и тъмна. Никакви пасажери не се мяркаха в близост. Дита трябваше да хване последния трен за Перник. Какво значение има по кое време е последният трен. Централна гара е ярко място, на един вагон разстояние до Каварна, на един трен до пицарията, където щеше да изкара парите за семестъра в университета. Централна гара е приказка, от която ще води децата от детската градина в квартал Бела вода на екскурзия до морето, до Дунав, до Смолян. И все ще е хубаво. Ще е толкоз хубаво.

- Дита!

- Дита!

- Дита.

Откъде, по дяволите, от кое място по ангелите, пристигна този глас. Един глас, скочил с вятъра, който не върви безшумно по улиците, не бяга към прозорците на къщите. Кой не знае къде духа този вятър? Достатъчно е в близост да свети жарта на юли.

- Дита.

Лампите над козирката на коловоз 12 примигнаха. И те не имаха вяра. Бяха видели толкоз неща и към този момент нямаха религия на нищо.

- Трийсет и три са! Точно трийсет и три!

Дита не можеше да повярва. Никак не можеше, само че кой ли я питаше.

- Без тебе не е хубаво в Аликанте. Честно.

Розите бяха поувехнали. Направо клюмнали. Кой ти гледа тях в този момент. Нали бяха тъкмо трийсет и три.

Понякога щастието минава по една пътека, най-тънката и най-тясната – тази на коловоз 12 на Централна гара, София.