Кафе за президенти и премиери на открито…
Ако нещо ме радва в последно време, това е забележимата връзка сред Борисов и Заев
Благодарен съм на сътрудника и приятеля Иван Николов, основният редактор на списание “България-Македония ”, който преди няколко вечери, по време на спор в Македонския теоретичен институт за вероятностите на българо- македонските връзки след подписването на Договора от 1 август, ми напомни една хубава мисъл на към този момент починалия Панде Ефтимов. Панде, който до последния си момент се бореше за живота си, само че не спираше да се ядове за това по какъв начин двете страни ще възстановяват и подобрят връзките си, сподели: “Мечтата ми е един ден да видя министър председателите или президентите на България и на Македония да седнат да пият кафе навън в Скопие, та хората, които минават да ги видят, че си приказват като другари ”.
Тези думи на незабравимия другар от Скопие, който умря във Военна болница в София на 13 август, някому може да звучат провинциално, или просташки, или както желаете още, само че те са точна картинка на това по какъв начин хората в Македония схващат другарството и партньорството сред политиците. Има го този фасон при нашите братя, братовчеди и комшии – да показват обществено равнището на връзките си, сядайки в някое паметно заведение, където доста хора могат да ги видят. Не им трябват малките екрани, не им трябват трибуни, още по-малко-официалности. Помня, когато по време на държавното управление на Любчо Георгиевски нещо проскърцваше в обединението с партията “Демократична опция ” на Васил Тупурковски-Циле, а това беше интервалът на най-големите тествания за държавността на Македония- 1998-2002 година, двамата сядаха, колкото и да беше късно през нощта, във към момента работещите заведения в Скопие. Имаха си двамата една пицария, при започване на улица “Водненска ”, която минава около комплекса лечебни заведения на Скопие и води към държавните резиденции, и още по-нататък- към върха на хълма Водно и манастира “Свети Панталеймон ”. Появяването им дружно на чаша бира беше явен знак, че несъгласията в ръководещата тогава коалиция са позагладени, че някой от двамата е направил отстъпки, като по-често това беше водачът на ВМРО-ДПМНЕ (тогава!) и министър председател Любчо Георгиевски. Пицарията беше едно нищо- пицария като всички други, само че беше известна с това, че там се събира ядрото на скопските интелектуалци, значи, и на скопските клюкари, та вестта за помиряването на върха на властта стигаше бързо из града и републиката. Маниер, какво да ги правиш?
А каква паметна нощ бе когато ВМРО-ДПМНЕ през 1998 година завоюва парламентарните избори. Или когато Борис Трайковски на идната година стана президент на Македония, замествайки отдръпналия се Киро Глигоров и победи претендента на социалдемократите Тито Петковски. Място на нощното веселие- пицарията и ресторант “Фуфо ” навръх Градския площад в Скопие. И Любчо беше там, и Циле – също, и кой ли още не беше, и Боро Трайковски, Бог да го елементарни, беше там, и Доста Димовска, и нея Бог да я елементарни, беше непроменяемо там, та цяло Скопие ги видя, че се радват на изборната победа. Защото не знам по-оживено, фреквентно, както споделят в Скопие, място от този ресторант на кьошето на пешеходната зона и площада в македонската столица.
Така, отвън тези мемоари и страсти обаче всички си даваме сметка какъв брой значими са персоналните връзки сред водачите на страните в името на тяхното добросъседство, другарство и съдействие. Неведнъж съм писал тук, и съм приказвал на открито за нарушената връзка сред първите мъже на България и Македония през миналите 10-12 години. Причините са известни, виновност имат и двете страни, може би повече нашата. Нарушавайки персоналната си самозабрана да приказвам и пиша за Росен Плевнелиев, единствено ще отбележа, че за пет години той не откри време и предпочитание да отскочи до Македония и там, на място да се види с сътрудника си Георге Иванов. По едно време- това беше през април предходната година, месеци преди края на мандата му, посланикът ни в Скопие Иван Петков ми беше споделил, че към този момент има договореност Плевнелиев и Иванов да се видят на 6 май на военните български гробища в Ново село. Да, но Иванов тогава предприе някои надълбоко неправилни политически ходове, които внезапно изостриха рецесията в Македония и сътвориха конюнктура, в която една среща с него би била извънредно непродуктивна.
Вярно, доколкото знам, двамата са се виждали и срещали отвън Македония и България. На локалните избори през 2013 година, когато ги отразявах за Българска национална телевизия, направих малко изявление с Георге Иванов. И когато го попитах по кое време ще се видят с Плевнелиев, с цел да подбутнат политиците към подписването на Договор сред двете страни, той отговори: Ама ние си се виждаме, тук- там, където можем…
Сега, след подписването на Договора от 1 август сред Борисов и Заев в Скопие, се акцентира смисъла на Спогодбата от 22 февруари 1999 година, подписана от Иван Костов и Любчо Георгиевски. Важният документ бе артикул с изключение на на политическа нужда и целенасоченост за развиването на двустранните ни връзки, само че беше и резултат на персоналното, даже бих споделил, фамилното другарство сред двамата министър председатели. Съвместна вечеря в Рим към 24 май, другарска помощ от страна на Елена Костова за учредяването на фондацията, която брачната половинка на Любчо- Снежана Георгиевска, сътвори в Македония, тясна и непрекъсната директна връзка сред Костов и Георгиевски. Е, не са пили кафе на обществено място в Скопие, само че нещата в българо- македонските връзки вървяха, може би не с това движение, с което бихме желали, само че пък и Македония влизаше от рецесия в рецесия, та нямаше доста време и запаси за добросъседство – бежанци, цивилен спор с албанците, и по този начин нататък.
Ако нещо ме радва в последно време, това е забележимата връзка сред Борисов и Заев, почнала още по времето, когато той като водач на Социалдемократическия съюз на Македония, беше в съпротива. И в този момент, изключително след подписването на Договора, такава “пряка линия ” сред двамата съществува. И тя работи даже не постоянно единствено по политически въпроси. Проверил съм го, както се споделя, директната линия е “продухана ”, а кое ми дава съображение да го настоявам, може би в миналото ще го направя. Сега не желая да слагам в неловко състояние мои близки хора…
За президентските визити в Македония към този момент описах един път. Но едно от тях ми се е запечатало надълбоко заради тъжния и драматичен мотив, който го провокира. Става дума за тези 15 българи, които починаха във водите на Охридското езеро на 5 септември 2009 година, събота. Работейки в Скопие дълги години, видях атентата против Глигоров, блокадата на Гърция, ембаргото против Сърбия, хилядите бежанци от Косово през 99-а, патрони ми свиреха край ушите през 2001-а, и какво ли още не, само че това, което ме раздруса и още ме държи, е гневът против македонските управляващи поради техния опит да скрият отговорността си за нещастието. Тогава, още вечерта на 5 септември Георги Първанов пристигна в Охрид. Посрещна го Георге Иванов, който беше определен единствено преди два- три месеца. През цялото време Иванов беше с Първанов, лицето му беше бяло като платно и очевидно беше съществено изплашен. Шега ли е, за първи път откогато съществува мореплаване (с цялата конвенционалност на понятието) в Охридското езеро, водите взимаха такива жертви. Но тогава и българската страна си изми ръцете, все в името на положителните връзки с братята отвъд границата.
Но човек и даже добре да президентства, идва време да се срещне с македонския си сътрудник. Адресирам това към нашия държавен глава Румен Радев, който, прочее, към този момент имаше среща в София с Георге Иванов още преди да е положил президентската клетва. Стана дума за някакви постоянно отворени порти или нещо сходно, само че се надявам Радев да не следва образеца на Плевнелиев и въпреки всичко да посети Македония. Дори съм подготвен да му предложа и образцов проект за едно такова посещаване. Датата е 6 май 2018 година, мястото- военните гробища в Ново село. Ден на храбростта, когато там се събират доста хора от двете страни на границата, пък и на Радев му отива да бъде там- нали е боен. Но преди това- първа среща в Петрич. В Програмата- посещаване, където дядото на Иванов Георги е заровен, той няма да откаже това, тъй като персонално пред мене е казвал, че желае да го направи. В организацията на петричката част на една такава аудиенция може да помогне кметът на града Митко Бръчков, младо оправно момче, и неговото семейство е обвързвано с Македония, както доста други в Петрич. Оттам- Ново село, а след това- в родния град на Иванов- Валандово, “Градът на калинките ”, както го назовават, или на наровете, с цел да стане по-ясно. Сладко от смокини, сок от нарове, турско кафе навън, разходка из града, какво неприятно, нали? Хайде стига са ходили в Скопие да гледат монументи, или в Охрид да обядват пъстърва, дано отидат при хората. Ако е за риба, и в Дойран може да хапнат шаран. Ей го, къде е…
Благодарен съм на сътрудника и приятеля Иван Николов, основният редактор на списание “България-Македония ”, който преди няколко вечери, по време на спор в Македонския теоретичен институт за вероятностите на българо- македонските връзки след подписването на Договора от 1 август, ми напомни една хубава мисъл на към този момент починалия Панде Ефтимов. Панде, който до последния си момент се бореше за живота си, само че не спираше да се ядове за това по какъв начин двете страни ще възстановяват и подобрят връзките си, сподели: “Мечтата ми е един ден да видя министър председателите или президентите на България и на Македония да седнат да пият кафе навън в Скопие, та хората, които минават да ги видят, че си приказват като другари ”.
Тези думи на незабравимия другар от Скопие, който умря във Военна болница в София на 13 август, някому може да звучат провинциално, или просташки, или както желаете още, само че те са точна картинка на това по какъв начин хората в Македония схващат другарството и партньорството сред политиците. Има го този фасон при нашите братя, братовчеди и комшии – да показват обществено равнището на връзките си, сядайки в някое паметно заведение, където доста хора могат да ги видят. Не им трябват малките екрани, не им трябват трибуни, още по-малко-официалности. Помня, когато по време на държавното управление на Любчо Георгиевски нещо проскърцваше в обединението с партията “Демократична опция ” на Васил Тупурковски-Циле, а това беше интервалът на най-големите тествания за държавността на Македония- 1998-2002 година, двамата сядаха, колкото и да беше късно през нощта, във към момента работещите заведения в Скопие. Имаха си двамата една пицария, при започване на улица “Водненска ”, която минава около комплекса лечебни заведения на Скопие и води към държавните резиденции, и още по-нататък- към върха на хълма Водно и манастира “Свети Панталеймон ”. Появяването им дружно на чаша бира беше явен знак, че несъгласията в ръководещата тогава коалиция са позагладени, че някой от двамата е направил отстъпки, като по-често това беше водачът на ВМРО-ДПМНЕ (тогава!) и министър председател Любчо Георгиевски. Пицарията беше едно нищо- пицария като всички други, само че беше известна с това, че там се събира ядрото на скопските интелектуалци, значи, и на скопските клюкари, та вестта за помиряването на върха на властта стигаше бързо из града и републиката. Маниер, какво да ги правиш?
А каква паметна нощ бе когато ВМРО-ДПМНЕ през 1998 година завоюва парламентарните избори. Или когато Борис Трайковски на идната година стана президент на Македония, замествайки отдръпналия се Киро Глигоров и победи претендента на социалдемократите Тито Петковски. Място на нощното веселие- пицарията и ресторант “Фуфо ” навръх Градския площад в Скопие. И Любчо беше там, и Циле – също, и кой ли още не беше, и Боро Трайковски, Бог да го елементарни, беше там, и Доста Димовска, и нея Бог да я елементарни, беше непроменяемо там, та цяло Скопие ги видя, че се радват на изборната победа. Защото не знам по-оживено, фреквентно, както споделят в Скопие, място от този ресторант на кьошето на пешеходната зона и площада в македонската столица.
Така, отвън тези мемоари и страсти обаче всички си даваме сметка какъв брой значими са персоналните връзки сред водачите на страните в името на тяхното добросъседство, другарство и съдействие. Неведнъж съм писал тук, и съм приказвал на открито за нарушената връзка сред първите мъже на България и Македония през миналите 10-12 години. Причините са известни, виновност имат и двете страни, може би повече нашата. Нарушавайки персоналната си самозабрана да приказвам и пиша за Росен Плевнелиев, единствено ще отбележа, че за пет години той не откри време и предпочитание да отскочи до Македония и там, на място да се види с сътрудника си Георге Иванов. По едно време- това беше през април предходната година, месеци преди края на мандата му, посланикът ни в Скопие Иван Петков ми беше споделил, че към този момент има договореност Плевнелиев и Иванов да се видят на 6 май на военните български гробища в Ново село. Да, но Иванов тогава предприе някои надълбоко неправилни политически ходове, които внезапно изостриха рецесията в Македония и сътвориха конюнктура, в която една среща с него би била извънредно непродуктивна.
Вярно, доколкото знам, двамата са се виждали и срещали отвън Македония и България. На локалните избори през 2013 година, когато ги отразявах за Българска национална телевизия, направих малко изявление с Георге Иванов. И когато го попитах по кое време ще се видят с Плевнелиев, с цел да подбутнат политиците към подписването на Договор сред двете страни, той отговори: Ама ние си се виждаме, тук- там, където можем…
Сега, след подписването на Договора от 1 август сред Борисов и Заев в Скопие, се акцентира смисъла на Спогодбата от 22 февруари 1999 година, подписана от Иван Костов и Любчо Георгиевски. Важният документ бе артикул с изключение на на политическа нужда и целенасоченост за развиването на двустранните ни връзки, само че беше и резултат на персоналното, даже бих споделил, фамилното другарство сред двамата министър председатели. Съвместна вечеря в Рим към 24 май, другарска помощ от страна на Елена Костова за учредяването на фондацията, която брачната половинка на Любчо- Снежана Георгиевска, сътвори в Македония, тясна и непрекъсната директна връзка сред Костов и Георгиевски. Е, не са пили кафе на обществено място в Скопие, само че нещата в българо- македонските връзки вървяха, може би не с това движение, с което бихме желали, само че пък и Македония влизаше от рецесия в рецесия, та нямаше доста време и запаси за добросъседство – бежанци, цивилен спор с албанците, и по този начин нататък.
Ако нещо ме радва в последно време, това е забележимата връзка сред Борисов и Заев, почнала още по времето, когато той като водач на Социалдемократическия съюз на Македония, беше в съпротива. И в този момент, изключително след подписването на Договора, такава “пряка линия ” сред двамата съществува. И тя работи даже не постоянно единствено по политически въпроси. Проверил съм го, както се споделя, директната линия е “продухана ”, а кое ми дава съображение да го настоявам, може би в миналото ще го направя. Сега не желая да слагам в неловко състояние мои близки хора…
За президентските визити в Македония към този момент описах един път. Но едно от тях ми се е запечатало надълбоко заради тъжния и драматичен мотив, който го провокира. Става дума за тези 15 българи, които починаха във водите на Охридското езеро на 5 септември 2009 година, събота. Работейки в Скопие дълги години, видях атентата против Глигоров, блокадата на Гърция, ембаргото против Сърбия, хилядите бежанци от Косово през 99-а, патрони ми свиреха край ушите през 2001-а, и какво ли още не, само че това, което ме раздруса и още ме държи, е гневът против македонските управляващи поради техния опит да скрият отговорността си за нещастието. Тогава, още вечерта на 5 септември Георги Първанов пристигна в Охрид. Посрещна го Георге Иванов, който беше определен единствено преди два- три месеца. През цялото време Иванов беше с Първанов, лицето му беше бяло като платно и очевидно беше съществено изплашен. Шега ли е, за първи път откогато съществува мореплаване (с цялата конвенционалност на понятието) в Охридското езеро, водите взимаха такива жертви. Но тогава и българската страна си изми ръцете, все в името на положителните връзки с братята отвъд границата.
Но човек и даже добре да президентства, идва време да се срещне с македонския си сътрудник. Адресирам това към нашия държавен глава Румен Радев, който, прочее, към този момент имаше среща в София с Георге Иванов още преди да е положил президентската клетва. Стана дума за някакви постоянно отворени порти или нещо сходно, само че се надявам Радев да не следва образеца на Плевнелиев и въпреки всичко да посети Македония. Дори съм подготвен да му предложа и образцов проект за едно такова посещаване. Датата е 6 май 2018 година, мястото- военните гробища в Ново село. Ден на храбростта, когато там се събират доста хора от двете страни на границата, пък и на Радев му отива да бъде там- нали е боен. Но преди това- първа среща в Петрич. В Програмата- посещаване, където дядото на Иванов Георги е заровен, той няма да откаже това, тъй като персонално пред мене е казвал, че желае да го направи. В организацията на петричката част на една такава аудиенция може да помогне кметът на града Митко Бръчков, младо оправно момче, и неговото семейство е обвързвано с Македония, както доста други в Петрич. Оттам- Ново село, а след това- в родния град на Иванов- Валандово, “Градът на калинките ”, както го назовават, или на наровете, с цел да стане по-ясно. Сладко от смокини, сок от нарове, турско кафе навън, разходка из града, какво неприятно, нали? Хайде стига са ходили в Скопие да гледат монументи, или в Охрид да обядват пъстърва, дано отидат при хората. Ако е за риба, и в Дойран може да хапнат шаран. Ей го, къде е…
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ