– Г-жо Костадинова, тези дни излезе новата Ви книга за

– Г-жо Костадинова, тези дни излезе новата Ви книга за Ванга – кажете няколко думи за този план.
– Новата ми книга „ И остави Ванга диря ” е продължение на това, което върша към този момент 20 години – проучвам облика на една боговдъхновена персона, белязана от кръста на прорицателството от древен порядък, и се опитам да запазя истината от и за нея. За Ванга доста се изписа и сподели, само че ние още не я познаваме! Познаваме един лекомислен неин облик и гравитираме все към него: какво е предсказала за България, за света, предрекла ли е апокалипсис, по какъв начин разказва индивида, който ще ни изведе от рецесията и прочие Това са все въпроси от всекидневието, а Ванга е тайнственост – Глас от високото, спуснат да ни буди и предизвика да се опомним: кои сме, каква е същинската цел на живота ни тук, на земята, по какъв начин по-малко да грешим… Отговор на тези въпроси и други, космогонични и онтологични, се пробвам да дам посредством последната си книга, в която съм събрала спомените-откровения на 33-ма души. Хора, които мъчно убедих да описват – тъй като Ванга е изисквала от тях да мълчат. Каквото им е споделила, е било адресирано единствено за тях. Но възприятието им на дълг към историята и към тази велика персона им разреши да полуотворен завесите на тези срещи след повече от 20-30 години…

– Вече две десетилетия откогато пишете за пророчицата от Петрич. Как стартира всичко?
– През есента на 1996 година, месец откакто Ванга умря, ме извика в кабинета си Никола Кицевски, по това време шеф на книгоиздателска къща „ Труд ”. Аз работех тогава в „ Седмичен Труд ” и той знаеше, че съм приключила философия и се интересувам от езотерика. Попита ме желая ли да напиша книга за Ванга. Казах, без да се възнамерявам: „ Да! ” Макар че нито я бях виждала, нито знаех за нея повече от това, което се носеше като групова мълва. Заех се с тази работа безусловно още на идващия ден – потеглих в командировка за Рупите и Петрич, срещнах се с доста хора и разговарях с тях за пророчицата. Така – посредством спомените и истините на другите – аз се допрях до Ванга и написах книгите си. Имах опция да прегледам и списък за Ванга: фотоси, документи, видеа, аудио записи, които ми предоставиха от фондация „ Ванга ”.



– Много други писаха за Ванга. Какво мислите за „ конкуренцията “?
– Ванга не е артикул, че да мисля за конкуренция. Всеки е свободен да написа за който и както реши. Моят метод към тази комплицирана и неординерна персона е непосредствен до научния: още с първата книга си сложих за цел да диря обстоятелства, истина, обективност. Затова в моите издания всички думи, прозрения, послания на Ванга са с представен източник – по кое време, пред кого какво е споделила. С огромна наслада разпростирах страниците на тези книги за Ванга, които се появиха през годините, написани лоялно, почтено и отговорно. Те допълват облика на Ванга, а тя е историческа персона и всеки текст, който има цената на документ, е скъп. Такива са книгите на проф. Димитър Филипов, на Бойка Цветкова, на Величко Добриянов… Уви, за нея се появиха и запечатани сред страници цялостни измислици и спекулации, които я окарикатуряват и опошляват, изкривяват истината и я принизяват. Но всеки е виновен за това, което прави.

– Има ли откровени неистини и спекулации, изключително в жълтата преса? Дайте образци.
– Появиха се съновници, рецептурници с името на Ванга – цялостни нелепости! Видите ли „ нейни ” пророчества по години – до 5753 година, бъдете сигурни, че това е небивалица. Тя извънредно рядко предсказва събития с акуратност във времето (това е особено за всички бележити пророци), изобщо методът, по който рисува бъдеща картина или събитие, е сбит и постоянно преносен. Затова мнозина прозират след време какво е желала да им каже, какво е видяла. Навярно тъй като не е обещано на индивида да знае бъдещето – то е път, който всеки от нас прохожда и може да кривне надолу, нагоре… Свободата на избора е свещена, споделя Ванга. Нейната задача беше друга: да пази вярата на българите във времето на атеизма, да дава разтуха и съчувствие на хората в тези бездуховни тъмни години, да ги учи да се смиряват и бъдат честни. Това е доста по-съществено от готовите препоръки, които е давала на хората в сложни и комплицирани за тях житейски моменти. Срещата с Ванга е прикрит благослов.

-Имам чувството, че в Русия повече пишат и повече тачат Ванга в сравнение с у нас – правилно ли е?
– Формално видяно е по този начин. Аз давам всеки месец изявление за Ванга за някоя съветска медия. Но съветските публицисти като цяло са неточни: споделят, че приготвят документален филм за българската пророчица, а след това се виждам компилирана в някакъв зрелищен формат със ефектен дух, внушаващ боязън, апокалипсис… Руските публицисти не търсят истината за Ванга, а се възползват от известността й за свои цели. Руснаците – елементарните хора и мнозина измежду учените, хората на духа, имат напълно друго отношение към Ванга – почитат я и почитат като светица. Впрочем, през последните години отношението на българските медии към Ванга се промени – стана по-отговорно и задълбочено. Видяха, че с жълтини и измислици дълго не могат да притеглят вниманието на хората – тъй като те търсят истината, и даже да се подведат един-два пъти по спекулациите, в даден миг престават да се хранят с неистини. „ Рано или късно истината изплува ”, споделя Ванга.

– Откъде и по какъв начин събирате материалите за книгите, по какъв начин вършиме изследването?
– Имам над 150 срещи с хора, които съм разпитвала за Ванга, други ми писаха преди години – получила съм стотици писма на хора от цялата страна, разказали за срещите си с Ванга.

– Живите родственици на Ванга оказват помощ ли Ви?
– В новата ми книга има няколко доста скъпи текста на нейни роднини – племенници по линия на мъжа й. Помагат ми извънредно доста представители на фондация „ Ванга ”, за което им благодаря. А за роднинството – както споделя пророчицата – то е доста повече в духа, в сравнение с в кръвта.
– А тя самата?
– Дали тя ми оказва помощ? Да, оказва помощ ми – сънувала съм я два-три пъти и ми е давала извънредно скъпи и точни препоръки.

– При Ванга са идвали политици от всевъзможен сан – родни и международни. Няма метод да не е била следена от Държавна сигурност – какви са вашите мнения по тази линия?
– Естествено, че е била следена и защитавана – може ли такова национално благосъстояние да не бъде употребявано!? Не са й давали да пътува зад граница, имало е подслушвателни устройства в дома й, правили са й обиски два-три пъти, заплашвана е била с изселване… Част от кръста й е да се появи в тоталитарно време, когато елементарният човек не можеше да надскочи сянката си, камо ли невероятният. Тежало й е, само че е търпяла. В името на задачата, поради която е пристигнала.
– Людмила Живкова, Светлин Русев, Нешка Робева – каква роля изиграха в митологията за пророчицата?
– Това са будни хора, дълбоки, които са си дали сметка, че Ванга е тайнственост – не мит! И че името й би трябвало да бъде опазено. Колкото по-ярко и утвърждаващо е едно събитие, толкоз повече провокира своето отричане – по тази причина мнозина и до през днешния ден не схващат Ванга и я принизяват до гледащите на кафе квартални врачки. За такива хора Ванга е мит. Но за какво им е на Людмила, Нешка или Светлин да митологизират един действителен феномен, отдаден, една велика персона, до която са се докоснали с почит, почитание и признателност. Те могат единствено да се опитат да я опазят от мита! Което и вършат.

– След като познавате по този начин тъкмо живота на Ванга, какво би споделила тя през днешния ден на българите?
– Да не се ненавиждаме, да не си завиждаме, да не се съдим – Бог на всеки ще отсъди съгласно делата му. И да бъдем единни, с цел да се съхраним като нация! Ванга доста пъти е казвала, че България е антична, доста е дала на света и следва той на нея да даде.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Срещнах слепите,
само че всевиждащи очи на Вечността
Спомените са записани от Тодор Цонев през 1999 година в персоналния му дневник. Достъпът до тях на Жени Костадинова е сбъднат, с помощта на брачната половинка на художника Жана през 2011 година и се разгласяват за първи път в книгата „ И остави Ванга следа… ”
Беше през 70-те години на 20-и век. Аз, поетът Пламен Цонев и сътрудника ми Симеон Георев поехме с автомобила ми от София към Петрич в ранина и към обяд преминахме моста над р. Струма, в края на който имаше контролно-пропусквателен пункт. Милиционер с палка ни спря за инспекция – дали имаме открити гранични листове. Аз нямах подобен. Милиционерът повъртя, повъртя шофьорската ми брошура и паспорта, погледна ме в очите и сподели: „ Айде, вървете, само че ти ке се представиш у МеВеРе-то. ” После, през годините, когато още веднъж посещавах Ванга, аз в никакъв случай нямах открит лист и даже един път бях не запомнил и паспорта си, само че в никакъв случай не ме връщаха – пускаха ме като по знамение.

В началото на една наклонена дребна уличка до пазара на Петрич се мъдри портиерска будка, в която значимо седи обръгнал на подкупи и сълзолейни молби пазач – тоест пазвантин, с външност и тип съвсем като въстаник на войводата дядо Ильо Марков. Навътре към дребна пристройка (там ставаше гледането) до двуетажната къща се бяха подредили по двама към 60-70 индивида. Посърнали, прежълтели и угрижени хора, най-различни – и смешни, и печални, множеството възрастни. А извън оградата – на законната опашка, имаше още толкоз, че и повече, които цъкаха с смахнат искра в очите си, с някаква обезверена вяра да им гледа Ванга. Не бях виждал такава опашка, по подобен абсурден мотив. Всичко беше съществено, с напрежение и егоистично. Всеки живееше там единствено за себе си, за болката, очакванията и подозренията си.

Стана 13 часа и гледането завърши. Да не не помни да кажа, че излизащите след гледането бяха усмихнати, с малко видиотен тип и отговаряха на питащите ги завистливци по този начин: „ Всичко ми позна! ” А пък един наедрял македонец наби жена си още на уличката, тъй като Ванга я беше изобличила, че „ шава ”. (Ванга мразеше дамите, които изневеряват от нелепост и тъпотия.)

Разбра се, че гледането е свършило. За момент Ванга се появи и аз я съзрях за първи път. Тя беше стройна, женствена и възниска. Облечена в черно. Лицето й бе неясно, изпито от напрежението. Знаех, че прорицателката е сляпа, обаче очудването ми беше огромно, когато следобяд тя се появи на балкона на двуетажната си къща, в двор претъпкан от цветя и дървета, седна на стол на балкончето си и стартира да плете с куки. Веднага извадих скицника си и започнах незабавно да я рисувам – отдалече, през желязната ограда. Тогава тя ненадейно спря да плете и обърна слепия си поглед към мен.

Преживяното в този миг от мен е повече от персонално. Мен ме погледнаха слепите, само че и всевиждащи очи на Вечността: гледаше ме близката Елада, топлият климат, в който е живяла пророчицата Пития…

Най-добрата отмора за Ванга била в Мелник, до Болярската къща, в двора на една красива кръчма. Всички ние бяхме поканени от Ванга за среща там. В припадащата синкава нощ столовете към масата, където седна Ванга, се заеха както местата в спрял рейс. За мен не остана място. Обаче аз не се отчаях. Моята работа беше да я обрисувам! Облегнах се на два метра от нея на една смокиня, извадих скицниха си и започнах бързо да я рисувам.

Изведнъж Ванга попита: „ Къде са художниците? ” Колегата ми С. Георев, който се беше вредил да седне до нея, придърпа ръцете й и сподели: „ Тук сме, тука! ” „ Не ти, бе – скастри го Ванга. – Ето го! Тодор ме рисува… Иии зад него стои един висок и доста хубав дъртак с бяла коса и черна превръзка над окото си… Пази те! И той се споделя Тодор. Това е прародител ти, на който си кръстен. Сляп е с едното си око… Ааа! Ето, от тревата тука излиза една лисица с длъжки, височки, красиви крачка… Тя те обича и те пази! Много клопки са заложени по пътя ти, само че тя, лисицата, ще те опази. Жив ке бидеш!… Ти на мене ке ми направиш една склуптурка на лисица от дърво и ке ми я подариш! ”
(Направих такава статуя от дърво и я занесох на Ванга като подарък след може би година. Тя доста я хареса и я сложи на видно място в дома си. Оттогава стартира да ме назовава Тодор Лисичока.)

Ванга пипна с ръка забрадката си, намести я и извика:
– Я! Ето ти и къщата! Бре, какъв брой рафтове с хораааа – направил си ги от печена глина. И какви са безобразни, идиоти… Ето, цялостна ти е къщата и със скулптури, от дърво издялани. Я, една висока мома си изрязал от дърво – от топола. Държи китка цвете и пее… И какъв брой пепелници от кована мед и образи… Слушай! Да се обличаш в мрачно синьо, а лебо изгорял да го ядеш!… Преди три години щеше да се удавиш у морето, само че Бог и свети Никола те избавиха. ”
Имаше такава обстановка. Плувах седем километра в морето и за малко щях да се удавя от мраз.
Ванга не спираше да ми приказва. Изненада ме с една рекомендация, за която не бях душевен квалифициран. Каза ми:
-Не се развеждай! Оти ке стане като леб, навален от дъжд… Не се сърди и на майка си, дека те е изоставила. Тя ти е нещо като почва, като земя, тя те е родила.

Изведнъж Ванга се вторачи в нещо и рече:
-А кое е това русо, синеоко момче с ноти и цигулка в ръцете? От казармата ли излиза? Ооо, не! От гроб излиза!
(Ставаше дума за прероденото от втория брак на майка ми дете Любомирчо, надарен цигулар, първенец на музикалните школи в София, който бе прегазен и погубен от камион на 8 години. И тогава си помислих: „ Абе, по какъв начин по този начин годините на мъртвия не престават и след гибелта??? Вървят като някакъв различен живот ли? Къде е тук границата със гибелта!?)
-Е, хайде да тръгнуваме – подреди Ванга на придружителите си в падналата към този момент черна нощ с ярките звезди на юга в Мелник. Не съм и очаквал, че тя ще ми гледа. А ми гледа и подрежда цели 35 минути, което съгласно нейния надзирател не е правила за никого.

Тук разказвам дребна част от това, което ми сподели. Имам още доста основни мемоари за нея…

Последната ни среща

Беше през юли 1991 година на Рупите. Военната киностудия снимаше художествено-документален филм за мен и творчеството ми. Режисьорката Елена Гиндева имаше предпочитание – креативно желание – да включи във кино лентата и Ванга. Всъщност това беше концепция на сценаристката Мария Овчарова. Целият снимачен екип с камерите, прожекторите и впрочем, натоварени в дребен рейс, пристигнахме към 9 сутринта в Рупите, където беше къщичката на Ванга. Там, под сянката на една голяма топола, се беше скупчила също по този начин голяма опашка от чакащи хора, които се надяваха да им гледа прорицателката. Пазачът, наедрял човек, се провикна: „ Кой тука е Тодор Цонев, художнико? Ванга го вика. ”
И ето аз съм пред нея. Духа топъл вятър и листата на тополата шумят. Седнах до Ванга, а тя майчински ми сподели: „ Тошко, сине, оти седиш навън като непознат? Ти постоянно по кое време дойдеш, ке кажеш на пазачо кой си и он ке те пуска при мене… Тошко, ето го рейса – цялостен е с машини. Филм за тебе ке вършат. Ке стане кино лентата! И ке остане за поколенията като образец. ”

Филмът обаче и до през днешния ден прашасва по хранилищата на Националната телевизия, без да е излъчен…
По едно време, до момента в който си говорехме, тя сподели – ни в чеп, ни в ръкав: „ Защо ке го съдят Тодор Живков? Нали ти го осъди? ”

(Вероятно имаше поради моите карикатурни облици на Първия.)

Изведнъж от слепите й очи за първи път видях, че потекоха сълзи и Ванга се провикна: „ Тошко! Тошкооо, сине! Ние двамата с теб сме мъченици!… И кой ке го обича тоя народ като умреме!?… Он, тойьо народ, ке осиротее… ”
Аз й целунах ръка с ясното схващане, че я виждам за финален път. Но там, на юг, в средата на угасналия вулкан Кожух в Рупите към момента блика на импулси – като от срязана вена гореща вода от дълбоките глъбини на земята. Тази гореща вода е духът на Ванга.