Калин Терзийски: Подменихме „инвалид“ с „хора с увреждания“, а отношението?
Калин Терзийски: Подменихме „ неработоспособен “ с „ хора с увреждания “, а отношението? Писателят с тънка сензитивност и изострени сетива към човечността и действителността към нея, проучва последствията. В коментарът „ Изкуство на количка… “ той възкликва: „ Ето я думата! Човекосянка. Току що я съчиних. Тя може да размени думата неработоспособен или още по-досадното „ човек с увреждания “. Че кой, Бога ми, няма увреждания? И какво значи „ увреждания “? И индивидът към този момент машина ли е, та да бъде развален, повреден и така нататък? “
SafeNews разгласява поста без редакторска интервенция:
Да се написа за хората с увреждания е мъчно.
Все едно носиш влажен и хлъзгав сребърен поднос с деветдесет и девет кристални чаши, вървейки по равен лед. Чашите, естествено, са възприятията на тези хора, а и възприятията на хората изобщо. Хлъзгавият поднос са нашите предубеждения, табута, ирационални убеждения, суеверия, неосъзнато „ възприятие за благовъзпитание “.
Калин Терзийски: Подменихме „ неработоспособен “ с „ хора с увреждания “, а отношението?
18.05.24 22:40Лукс на прицел: Въоръжени щурмуваха магазин до „ Шанз-Елизе “ в Париж!
18.05.24 22:12
Кораб потъна в Черно море! Още търсят членове на екипажа
18.05.24 21:45
Разбиха с пестник лицето на огромен политик
18.05.24 21:13Кеворк Кеворкян: МЪРТВИЛО
18.05.24 21:00Преди тези хора се назоваха инвалиди.
Ето малко лингвистични бележки: ин – е представка за липса, отричане, неспособност – общо взето – „ не “. Примерно терминът от 19 век въведен от Причард и Пинел „ moral insanity “ значи „ морална нездравост “ или по-точно – „ морална полуда “. Този термин ще се появи в текста и по-късно. Няма да го загатвам, той ще участва прикрито в текста.
„ Валидус “ значи „ кадърен “ – в Римската империя думата неработоспособен се е употребила за бойци, негодни към този момент за военна работа.
Страх ме е да изкажа какво незабавно ми идва на разум освен това етимологично пояснение на думата; и въпреки всичко – смелостта на писателя е точно в това – да споделя появяващите се в главата му плашещи мисли. Ето – скимва ми, че на български дословният превод би бил „ не-годник “. Не кадърен – значи – непрокопсаник.
Езикът е рисково нещо. Създава и убива с идентична умелост.
Думата неработоспособен беше отстранена от българското законодателство и отпада лека бавно и от разговорния език. Защото кой би нарекъл собствен непосредствен или пък неблизък човек, само че да речем – прекарал инсулт – неспособен. Вале, апропо значи и стойност – т.е. – да наречеш някого неработоспособен е все едно да го наречеш „ човек без стойност “.
Тук обаче още веднъж (както доста пъти съм напомнял) ще припомня за „ Бягащата пътека на евфемизмите “, един феномен в езика, разказан от лингвиста Пинкър. Евфемизмът е дума, която заменя друга дума, която е по-груба или неприлична, обидна или вулгарна. Луд беше сменена с Психично болен, след това – с налудничавото Потребител на психологично здраве. И всяка нова дума, всеки нов термин доста бързо още веднъж се натоварва с отрицателно или присмехулно отношение.
Това, мисля си, е тъй като „ означаемото “, криещо се под тия думи (самите думи са така наречен „ означаващи “), т.е. – обектът, който значат, си остава все еднакъв. И ние както и да си го назоваваме, той си остава това, което си е. Докато не променим някои неща – преди всичко – отношението си към него. Не името, а отношението си към самия обект.
Интересен въпрос е дали посредством преименуването (без да се трансформира самия обект) се трансформира и отношението към него?
Едно време, в детството си (както се майтапя аз) бях психиатър – през деветдесетте – и тъкмо тогава се променяха имената, думите, с които именувахме нашите пациенти. А пациентите си оставаха все същите – мършави или ужасно подпухнали, треперещи от лекарствено провокирания паркинсонов синдром, беззъби, окаяни, просещи цигари, облечени с облекла от помощи от Европа, (но първо помощите минаваха през ръцете на сестрите и санитарите и което що годе ставаше за носене – се „ усвояваше “ от този ми ти заветен Персонал!). Но имената ставаха все по-високопарни. Пациентът ставаше клиент. Пациент, между другото, идва от латинското „ pax “ – мир. Пациентът, т.е., е кротичък, мирен, кротуващ си и толерантен човек, човекосянка.
Ето я думата! Човекосянка. Току що я съчиних. Тя може да размени думата неработоспособен или още по-досадното „ човек с увреждания “. Че кой, Бога ми, няма увреждания? И какво значи „ увреждания “? И индивидът към този момент машина ли е, та да бъде развален, повреден и така нататък? За обществото хората с увреждания, някогашните инвалиди, са точно хора-сенки. Засенчват жизнерадостното (и постоянно цялостно с ядосан консумеризъм) екскурзионно пътешестване до Гърция. Засенчват света на постоянно позитивните и подправено усмихнатите.
Инвалидите, по новому – хората с увреждания – са най-често самотни и беззащитни в един свят, който не ги убива, а прави по този начин, че да остават живи. Но единствено живи – и нищо друго. Светът, системата, обществото вършат това не поради друго, а поради подправеното си, лицемерно състрадание.
Но поддържайки ги живи – ги обрича на изолираност, горест и премеждия. Да не бъда чак толкоз краен – няма да кажа, че наподобява на изтезанието, при което изтезавания го поливат със студена вода или му дават гъба с оцет да си накваси устата, с цел да може да продължат да го изтезават и той да е в схващане. Не е чак това. Но малко наподобява, нали по този начин?
Системата не убива хората с увреждания, а с хладна бездушност ги обрича на живот.
И по този начин.
Преди два-три дни открихме галерия на Елена Вълканова. В културен дом Средец. В галерията Лампион. Там този свят човек – Ники Табаков – прави фамозните си лампи. Тя е негова работилница и изложбена зала, за мен е място за литературни срещи и четения. А във вторите вторници на всеки месец там има и дребни, изящни концерти на камерна пробна музика.
И моята другарка Елена Вълканова направи галерия там.
Елена живее в Пловдив, в общинско жилище за хора с увреждания и се опасява от всичко.
И аз – когато се замисля за света – стартирам да се опасявам от всичко. Когато се замисля за нея – напряко изтръпвам. Как живее това красиво, приковано на количката от раждането си момиче? Как се живее по този начин? В един свят, в който си пренебрегнат, без да те питат искаш или не, и в който благосклонност може да чакаш единствено от Господ. От хората – страдание, суеверно състрадание и някое благодеяние.
Тя има живи родители, само че те идват да я видят един път в годината. Нещо такова. Когато си пишем във фейсбук в никакъв случай не приказваме за това.
Говорим за изобразяване. Аз най-често и пиша следното: Не се оплаквай, не се отпускай, не се отдавай на глупави страхове! Да не ти пука! Просто майната му на всичко – сядай и рисувай! Рисувай! Рисувай!
И тя рисува и рисува все по-добре! Пак я е боязън от всичко – само че рисувайки страхът понижава, най-малко по този начин си мисля. Вярвам, че е по този начин. При мен е по този начин. Творим ли – ние гоним мрака. В мрака се спотайва страхът. А творенето е творене на светлина. Независимо дали твориш като Рафаело или като дете, дали правиш парцалени куклички или еднодекарни стенописи.
И Елена направи галерия. Отидете и я вижте. На „ Кракра “ 2А. Купете си нейна картина…
Ето в този момент: за какво написах целия тоя текст. Първо – с цел да поразсъждавам. За всякакви неща – от езика и от живота – за „ цената на индивида “ и за индивидите, които сме наричали „ без стойност “ или „ негодни “. Но по-важното е, с цел да задържа вниманието на по-склонните към мислене и с по-будна съвест – с цел да прочетат и последните редове.
Ето ги и тях:
Елена Вълканова е и първенец по спортна пукотевица. Как се стреля с тежко оръжие от инвалидна количка – не знам! С тези фини, художнически ръце…С това ангелско лице. Лице на ангел, наказан на пожизнен затвор.
Казвам си – стига с тоя лиричен възторг – просто момичето не може да върви, движи се с количка, само че се бори като демон, като благ демон със Света и с мрака на хората в близост. И рисува, стреля, след това отново рисува и отново стреля. Има куп награди за стрелбата. За рисуването няма – нашето общество дава награди за изобразяване единствено на „ систематични хора “. Тя е отвън системата. Но…
…Сега има опция да взе участие – класирана е – в първото за нея интернационално съревнование – в Белград. И и трябват пари, с цел да пътува, за служителите, за таксите, с цел да изпълни лакомата уста на Системата.
Затова беше и тази галерия. За да се съберат средства. Известният артист Моро Миро сътвори акцията, ние единствено се включихме, кой с каквото може. За да отиде Ели там, в Белград и да простреля целта – като един дребен, безсилен Вилхелм Тел на инвалидна количка.
Та по този начин, благи хора, това е ситуацията. Ако извършите скептична физиономия и си кажете „ Стига бе, отново ли от нас, отново ли ние, елементарните хора да помагаме…а страната защо е?! “ – ваша си работа.
Аз от Системата, която включва всичко, което не е жив човек – Държава, Общество, Институции – не чакам нищо – най-малкото човещина. Те не са хора, с цел да има човещина в тях. Те са машини. Захапват ти ръкава и по-късно те изплюват надробен.
Но в случай че не си кажете това „ Стига бе… “, просто потърсете в интернет, потърсете във фейсбук: Елена Вълканова; или акцията за нейното отиване в Белград…
Между другото, на откриването на изложбата някой извади и сподели нейни простреляни цели от тренировки и надпревари. На една от целите тя бе нарисувала с 10 изстрела сърце.
калин т. филтър
Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се разграничава от тази на SafeNews
Още вести четете в: Живот, Коментари За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News
