Бисер Киров скача от втория етаж при земетресение
75 години след деня на раждането си и 10 месеца, откакто отлетя от този свят, Бисер Киров още веднъж препълни залата на Руския културен център, с цел да подсети или по-точно да опише за себе си това, което даже и приятелите му не знаят за него. Направи го по най-талантливия и честен метод. Както всичко до момента. Още в първите години на далечната си младост, при започване на дългата си и сполучлива кариера, артистът записва на тетрадки бележки за случилото му се, размишления, мемоари. Събрани дружно, те се трансформират в една чудесна „ Благодарствена ария “. Близо 400 страници и фотоси са едно закъсняло връщане към предишното приятелите, бандата от трима братя, музикантите,писателите,поетите, артистите, роднините. Цялата голяма войска, с която е живял, обичал, спорил, работил, недолюбвал се, ненавиждал и обожавал през годините. Бисер Киров към този момент не е на тази земя, с цел да ни каже, за какво е решил да приключи описа си при започване на деветдесетте години на предишния век. И за какво последните петнадесетина години от живота му, не участват в книгата. Дали пък скоро няма да забележим оповестени тетрадките му и от това време. Бъдещето ще покаже. Сега ви предлагаме преразказ и фрагменти от „ Благодарствена ария “. „ Роден съм в София, в родилния дом до гарата. Когато майка ми след години ми се сърдеше за многочислените детски пакости, споделяше пред братята ми горчиво-шеговито, че може да са ме подменили и да не съм нейното бебе”... - това четем при започване на „ Благодарствената ария “ на Бисер Киров. Според традициите той би трябвало да се споделя като дядо си Никола, само че татко му, не поискал първият му наследник да носи името на починал човек. Докато се търсело решение на казуса, минали два „ безименни “ дни. Добре, че на 5 IХ 1942 година пристигнала вуйна му Стефка, която разказала странния си сън: Новороденото й се появило с ореол на главата, в ръцете на ангел, който споделил: Очаква го популярност. Името му да е Бисер.
От дете стартира да свири на цигулка, после- на китара, а в казармата и на тамбура. В поделението на град Марица се събират с едно момче, което познава още от София-Георги Куртев. Един ден на рандеву на Гошо идва същинският му татко Петър Минчев. Високият прелестен мъж на междинна възраст преди малко излиза от пандиза, където е влезнал поради жена си по Закона за спекулата. Тя след това го изоставя, лишават му всичко, даже синът му не носи неговата фамилия. Гошо е редови войник Куртев и бащата чува това с болежка. Явно майката е преименувала чедото си, с цел да го избави от преследването, като наследник на съден от Народния съд.
» Дружбата сред Бисер Киров и Георги Минчев е свещена. Към края на книгата си, когато споделя за времето, когато родината ни претърпява първите пориви на демокрацията Бисер написа: „ Гошо беше в еуфорията си. Всички огорчения, задръжки, вътрешни терзания и стаена черна болежка откриха отдушник в новите му текстове, които въодушевено и себераздаващо пееше по площадите. Разбирах го, само че го молех да махне грубите думи, тъй като не му лежаха. Той бе несклоняем. След години, когато заболяването му стана знайна, открих оправданието в нея, тъй като стиховете, които той ми остави, като негови текстови находки, нямаха нищо общо с панаирджийската революционност на първите му „ демократични песни “.
» Гошо беше жизненонеобходим на „ синята гражданска война “ и още повече на неособено безкористните му спътници, които край него уредиха бъдещето си с дялове в „ мениджърската приватизация “ на „ Балкантон “. Той беше „ бяло “ момче, изживя последните си години без парно, с неизплатено „ Тико “ и с окрадени възторзи... “
» След този трогателен роман за индивида, който съгласно Бисер Киров ще остане „ Орфея на българския рокендрол “, ще се върнем към 8 декември 1966 година. Бъдещият инженер- химик дружно с тайфата си честват студентския празник. Успели са да си намерят предложения за най-престижната зала - „ България “. Купонът тече. Обявяват: „ Микрофонът е ваш “ и голяма опашка се извива пред сцената. Поощрен от приятелите си, и Бисер се подрежда най-после. Дотук, стопират го водещите Илия Цоцин и Петър Добрев, студенти във ВИТИЗ, към този момент отегчени от аматьорските опити
Кировската непримиримост обаче надвива. Бисер взема китарата на един от оркестрантите и запява рок, който грубо в миналото са изпълнявали с Георги Минчев. Залата полудява. Едни викат Бисо други бис. Втората ария е блус, за обичаната му и в действителност бъдеща брачна половинка Митка.
Два месеца по-късно му се обажда композиторът и саксофонист в оркестър „ Балкантон “ Морис Аладжем. Уреждат му прослушване при шефа Димитър Ганев. Следва поканата да стане солист. Тогава това е най-професионалният комбо- оркестър в България. Приема, при изискване, че ще има опция да продължи да си учи инженерството. Съгласяват се. Но това по този начин и не става. Защото в идващите няколко години Бисер се изстрелва на върха на българската попмузика. Пътува, печели награди, сред които и „ Златният Офрей “: Не бях оракул, само че към този момент знаех: Музиката и сцената ми бяха подвластни, пиша в „ Благодарствена ария “.
» Следва поканата за присъединяване на фестивал в Барселона. Песента на Атанас Косев „ Да имам вяра ли? “ ще бъде показана поотделно от Лили Иванова и него Такъв е регламентът. И това ще стане в две вечери пред 3000 души, които са и жури. Лили още първата вечер прави безапелационна поръчка за премия. Втората вечер и в мое осъществяване песента бе първа”-пише Бисер Киров.-„ Чакахме до среднощ. Победихме. На въпроса към Лили за моята част от премията, тя в своя, по-късно добре прочут кубратски жанр ми отговори: Кой си ти? Какво си направил? Какво си изпял?”
В последна сметка Бисер получава 300 $. В България се разнася мълвата, че е останал на Запад. „ Естествено Лили Иванова преписа на себе си цялата победа в Барселона. Не загатна моето присъединяване, не даде на Ангел Заберски нито стотинка. Ангел Заберски по-късно се съди, само че получи единствено статуетката „ Най-добра ария в Барселона “. Така в съда, съгласно описа на Бисер Киров, приключва този другояче сполучлив за българите конкурс
В края на 1969 година в Съюз на съветските социалистически републики, на сборния концерт със звезди от социалистическите страни „ Мелодия друзей “ Бисер Киров се среща за първи път от близко с най-големия: „ И от този момент Емил Димитров остава за мен съвършеният сътрудник, превъзходен мелодик и щедроблагословеният гений на българската ария. Атмосферата към него бе по бохемски необятна до аристократичност, шумно артистична и великодушна и по емиловски покровителствена, което правеше музикантите му, въпреки и не най-хубавите на републиката, както и всички, с които общуваше-негови предани другари. А това е величието на таланта”!
Групата на Емил „ Синьо-белите “, радостна тайфа от музиканти, събрани за турнето, които не познавах, имаше традиция да приключва концертите си с каса „ Советское шампанско “ и сандвичи със сьомга. Тарторът на всички събирания бе тамадата Васил Андреев, който допълваше купоните със запалени фенове и почитателки... написа създателят на „ Благодарствена ария “.
И Васил, и Емил са били постоянно извънредно колегиални и жертвоготовни. Странно е, че последното, което Емил си поискал от Москва, месец преди да си отиде, било „ Советское шампанско “ и сьомга, които Бисер е бил благополучен да му донесе.
По-нататък създателят споделя и за друга една от звездите на българската попмузика:
» „ Познавах Богдана от дълго време, тя е от нашата махала. Богдана е ярък човек, въздушен, с просвета и с душа. Майка й беше жена от хайлайфа и Бубата е такава от дете. На Сочинския фестивал Борето Карадимчев бе яростен надзирател на притежателката на първата премия – Богдана. Колегата ми от Унгария –голямата звезда Петер Мате, ми се оплака, че дребният Боре Карадимчев му е налетял, когато изискал да я целуне след премията.
Йорданка Христова първа е завела Бисер в Куба
» И не щеш ли стигнахме до папата- измежду уредниците, „ геният на частните български концерти” Иван Алексиев: Висок, белокос с умен взор, комбинативен и с непоклатимо заричане. Така го е запомнил Бисер. А и с това, че като продуцент прави с изключение на големи циркови събития и още хиляди дребни градски и селски концерти. Разказвали са ми национални певици и музиканти по какъв начин с единия номер открива в едното село, с другия в другото, като се сменят ритмично и така-четири концерта на вечер, спомня си Киров. И прибавя:
Иван Алексиев даваше самун на стотици създатели: музиканти, клоуни, имитатори, илюзионисти, акробати и естрадни и оперни артисти, студенти от Африка и Азия,които представяше като звезди. Живееше на третия етаж на площада зад коня. Разказват, че когато тъща му била на посетители и се пробвала да изтупа дюшеците през прозореца, целият площад се извършил с двадесетолевки. Може и да е небивалица, само че към Иван Алексиев храня надълбоко почитание и благодарност”, написа артистът.
4 март 1977 година. Тържествен концерт в село Новачене, Плевенско, на 20 км от Свищов. Както в никакъв случай преди концерта, до момента в който чакат края на дългите речи и приветствия музикантите нарушават личния си закон и отпиват от виното, самоток, с което домакините обилно ги черпят. Новата зала на читалището е претъпкана, програмата е чудесна. Има доста бисове. Най-после артистите съумяват да се доберат до гримьорната, с цел да се преоблечат. В този миг някакво глухо, ужасно бумтене, като възходящ екот на стотици танкове, стартира да тресе залата. По нататък в книгата си Бисер Киров разказва претърпяното по този начин: „ Момичетата се развикаха. Токът спря. Големият двукрил прозорец се изкърти и в ужаса на осъзнатото земетресение и прахуляк скочих през прозореца на открито. Скочил съм от втория етаж. Бос и единствено по джинси се претърколих на плочите в очакване на читалището да се срути върху мен. Ревове на животни и хора и.... нищо.
Опитах се да стана, само че болката беше ужасяваща. Музикантите ме подвигнаха на ръце и ме придвижиха в рейса. Ванко Пеев / ръководителят на оркестъра/ беше изхвърчал от сцената през огромната задна желязна врата за декорите, другите се бяха скрили от падащите чиги на сцената. Само дребното барабанче и аз бяхме контузени. Кичка Бодурова, която пееше във вокална група, дълго е тичала, за наслада на читалищните служащи „ топлес “.
А ето загатна за една удивителна среща. Всичко се случва в самолета от Мадрид за София:
„ Стюард бе моят състудент Жоро от ХТИ. Докато бяхме студенти, имаха някакви връзки с Митка, не бях не запомнил, само че тя беше към този момент Кирова. Жоро ме предложения в първа класа, където бяха единствено Рей Чарлз и синът му. В броените минути, в които разговарях с двамата, разбрах, че отиват на среща с Ванга в Петрич, поканени от негови български другари. Жоро донесе бутилка уиски, наля, само че пихме единствено ние с него. Рей Чарлз заспа и спа съвсем до София. Пред аерогарата видях Даниела Кънева, която вместваше в светлата лада на брат си артиста и огромния му наследник. Бързо ми изясни, че от дълго време си кореспондират и е съумяла да уреди среща с Ванга, заради някакви здравни проблеми на артиста. Не помня детайлности, само че двамата с Митка бяхме щастливи при тази неуместна среща с нашия кумир. И през днешния ден където и да срещна Даниела Кънева, тя е като привидение от един осъществен сън”, разказва събитието Бисер Киров. Путин го подарява със златен знак Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 година в фамилията на пастора на църквата на адвентистите Христо Киров. Живее в София, Сливен, Добрич Силистра, Пловдив. Учил е за инженер –химик. Като артист има издадени грамофонни плочи и дискове с общ тираж 4 000 000. Изнесъл е над четири хиляди концерта по целия свят. Носител на доста оценки, сред които „ Златният Орфей “, първа премия на песенен конкурс в Барселона, призове в Русия, Съединените щати, всички някогашни социалистически страни. Заслужил актьор на България и единственият чужденец със същото звание, и в Русия. Притежава златен знак и почетна грамота от президента Путин.
Подготви Исак ГОЗЕС
От дете стартира да свири на цигулка, после- на китара, а в казармата и на тамбура. В поделението на град Марица се събират с едно момче, което познава още от София-Георги Куртев. Един ден на рандеву на Гошо идва същинският му татко Петър Минчев. Високият прелестен мъж на междинна възраст преди малко излиза от пандиза, където е влезнал поради жена си по Закона за спекулата. Тя след това го изоставя, лишават му всичко, даже синът му не носи неговата фамилия. Гошо е редови войник Куртев и бащата чува това с болежка. Явно майката е преименувала чедото си, с цел да го избави от преследването, като наследник на съден от Народния съд.
» Дружбата сред Бисер Киров и Георги Минчев е свещена. Към края на книгата си, когато споделя за времето, когато родината ни претърпява първите пориви на демокрацията Бисер написа: „ Гошо беше в еуфорията си. Всички огорчения, задръжки, вътрешни терзания и стаена черна болежка откриха отдушник в новите му текстове, които въодушевено и себераздаващо пееше по площадите. Разбирах го, само че го молех да махне грубите думи, тъй като не му лежаха. Той бе несклоняем. След години, когато заболяването му стана знайна, открих оправданието в нея, тъй като стиховете, които той ми остави, като негови текстови находки, нямаха нищо общо с панаирджийската революционност на първите му „ демократични песни “.
» Гошо беше жизненонеобходим на „ синята гражданска война “ и още повече на неособено безкористните му спътници, които край него уредиха бъдещето си с дялове в „ мениджърската приватизация “ на „ Балкантон “. Той беше „ бяло “ момче, изживя последните си години без парно, с неизплатено „ Тико “ и с окрадени възторзи... “
» След този трогателен роман за индивида, който съгласно Бисер Киров ще остане „ Орфея на българския рокендрол “, ще се върнем към 8 декември 1966 година. Бъдещият инженер- химик дружно с тайфата си честват студентския празник. Успели са да си намерят предложения за най-престижната зала - „ България “. Купонът тече. Обявяват: „ Микрофонът е ваш “ и голяма опашка се извива пред сцената. Поощрен от приятелите си, и Бисер се подрежда най-после. Дотук, стопират го водещите Илия Цоцин и Петър Добрев, студенти във ВИТИЗ, към този момент отегчени от аматьорските опити
Кировската непримиримост обаче надвива. Бисер взема китарата на един от оркестрантите и запява рок, който грубо в миналото са изпълнявали с Георги Минчев. Залата полудява. Едни викат Бисо други бис. Втората ария е блус, за обичаната му и в действителност бъдеща брачна половинка Митка.
Два месеца по-късно му се обажда композиторът и саксофонист в оркестър „ Балкантон “ Морис Аладжем. Уреждат му прослушване при шефа Димитър Ганев. Следва поканата да стане солист. Тогава това е най-професионалният комбо- оркестър в България. Приема, при изискване, че ще има опция да продължи да си учи инженерството. Съгласяват се. Но това по този начин и не става. Защото в идващите няколко години Бисер се изстрелва на върха на българската попмузика. Пътува, печели награди, сред които и „ Златният Офрей “: Не бях оракул, само че към този момент знаех: Музиката и сцената ми бяха подвластни, пиша в „ Благодарствена ария “.
» Следва поканата за присъединяване на фестивал в Барселона. Песента на Атанас Косев „ Да имам вяра ли? “ ще бъде показана поотделно от Лили Иванова и него Такъв е регламентът. И това ще стане в две вечери пред 3000 души, които са и жури. Лили още първата вечер прави безапелационна поръчка за премия. Втората вечер и в мое осъществяване песента бе първа”-пише Бисер Киров.-„ Чакахме до среднощ. Победихме. На въпроса към Лили за моята част от премията, тя в своя, по-късно добре прочут кубратски жанр ми отговори: Кой си ти? Какво си направил? Какво си изпял?”
В последна сметка Бисер получава 300 $. В България се разнася мълвата, че е останал на Запад. „ Естествено Лили Иванова преписа на себе си цялата победа в Барселона. Не загатна моето присъединяване, не даде на Ангел Заберски нито стотинка. Ангел Заберски по-късно се съди, само че получи единствено статуетката „ Най-добра ария в Барселона “. Така в съда, съгласно описа на Бисер Киров, приключва този другояче сполучлив за българите конкурс
В края на 1969 година в Съюз на съветските социалистически републики, на сборния концерт със звезди от социалистическите страни „ Мелодия друзей “ Бисер Киров се среща за първи път от близко с най-големия: „ И от този момент Емил Димитров остава за мен съвършеният сътрудник, превъзходен мелодик и щедроблагословеният гений на българската ария. Атмосферата към него бе по бохемски необятна до аристократичност, шумно артистична и великодушна и по емиловски покровителствена, което правеше музикантите му, въпреки и не най-хубавите на републиката, както и всички, с които общуваше-негови предани другари. А това е величието на таланта”!
Групата на Емил „ Синьо-белите “, радостна тайфа от музиканти, събрани за турнето, които не познавах, имаше традиция да приключва концертите си с каса „ Советское шампанско “ и сандвичи със сьомга. Тарторът на всички събирания бе тамадата Васил Андреев, който допълваше купоните със запалени фенове и почитателки... написа създателят на „ Благодарствена ария “.
И Васил, и Емил са били постоянно извънредно колегиални и жертвоготовни. Странно е, че последното, което Емил си поискал от Москва, месец преди да си отиде, било „ Советское шампанско “ и сьомга, които Бисер е бил благополучен да му донесе.
По-нататък създателят споделя и за друга една от звездите на българската попмузика:
» „ Познавах Богдана от дълго време, тя е от нашата махала. Богдана е ярък човек, въздушен, с просвета и с душа. Майка й беше жена от хайлайфа и Бубата е такава от дете. На Сочинския фестивал Борето Карадимчев бе яростен надзирател на притежателката на първата премия – Богдана. Колегата ми от Унгария –голямата звезда Петер Мате, ми се оплака, че дребният Боре Карадимчев му е налетял, когато изискал да я целуне след премията.
Йорданка Христова първа е завела Бисер в Куба
» И не щеш ли стигнахме до папата- измежду уредниците, „ геният на частните български концерти” Иван Алексиев: Висок, белокос с умен взор, комбинативен и с непоклатимо заричане. Така го е запомнил Бисер. А и с това, че като продуцент прави с изключение на големи циркови събития и още хиляди дребни градски и селски концерти. Разказвали са ми национални певици и музиканти по какъв начин с единия номер открива в едното село, с другия в другото, като се сменят ритмично и така-четири концерта на вечер, спомня си Киров. И прибавя:
Иван Алексиев даваше самун на стотици създатели: музиканти, клоуни, имитатори, илюзионисти, акробати и естрадни и оперни артисти, студенти от Африка и Азия,които представяше като звезди. Живееше на третия етаж на площада зад коня. Разказват, че когато тъща му била на посетители и се пробвала да изтупа дюшеците през прозореца, целият площад се извършил с двадесетолевки. Може и да е небивалица, само че към Иван Алексиев храня надълбоко почитание и благодарност”, написа артистът.
4 март 1977 година. Тържествен концерт в село Новачене, Плевенско, на 20 км от Свищов. Както в никакъв случай преди концерта, до момента в който чакат края на дългите речи и приветствия музикантите нарушават личния си закон и отпиват от виното, самоток, с което домакините обилно ги черпят. Новата зала на читалището е претъпкана, програмата е чудесна. Има доста бисове. Най-после артистите съумяват да се доберат до гримьорната, с цел да се преоблечат. В този миг някакво глухо, ужасно бумтене, като възходящ екот на стотици танкове, стартира да тресе залата. По нататък в книгата си Бисер Киров разказва претърпяното по този начин: „ Момичетата се развикаха. Токът спря. Големият двукрил прозорец се изкърти и в ужаса на осъзнатото земетресение и прахуляк скочих през прозореца на открито. Скочил съм от втория етаж. Бос и единствено по джинси се претърколих на плочите в очакване на читалището да се срути върху мен. Ревове на животни и хора и.... нищо.
Опитах се да стана, само че болката беше ужасяваща. Музикантите ме подвигнаха на ръце и ме придвижиха в рейса. Ванко Пеев / ръководителят на оркестъра/ беше изхвърчал от сцената през огромната задна желязна врата за декорите, другите се бяха скрили от падащите чиги на сцената. Само дребното барабанче и аз бяхме контузени. Кичка Бодурова, която пееше във вокална група, дълго е тичала, за наслада на читалищните служащи „ топлес “.
А ето загатна за една удивителна среща. Всичко се случва в самолета от Мадрид за София:
„ Стюард бе моят състудент Жоро от ХТИ. Докато бяхме студенти, имаха някакви връзки с Митка, не бях не запомнил, само че тя беше към този момент Кирова. Жоро ме предложения в първа класа, където бяха единствено Рей Чарлз и синът му. В броените минути, в които разговарях с двамата, разбрах, че отиват на среща с Ванга в Петрич, поканени от негови български другари. Жоро донесе бутилка уиски, наля, само че пихме единствено ние с него. Рей Чарлз заспа и спа съвсем до София. Пред аерогарата видях Даниела Кънева, която вместваше в светлата лада на брат си артиста и огромния му наследник. Бързо ми изясни, че от дълго време си кореспондират и е съумяла да уреди среща с Ванга, заради някакви здравни проблеми на артиста. Не помня детайлности, само че двамата с Митка бяхме щастливи при тази неуместна среща с нашия кумир. И през днешния ден където и да срещна Даниела Кънева, тя е като привидение от един осъществен сън”, разказва събитието Бисер Киров. Путин го подарява със златен знак Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 година в фамилията на пастора на църквата на адвентистите Христо Киров. Живее в София, Сливен, Добрич Силистра, Пловдив. Учил е за инженер –химик. Като артист има издадени грамофонни плочи и дискове с общ тираж 4 000 000. Изнесъл е над четири хиляди концерта по целия свят. Носител на доста оценки, сред които „ Златният Орфей “, първа премия на песенен конкурс в Барселона, призове в Русия, Съединените щати, всички някогашни социалистически страни. Заслужил актьор на България и единственият чужденец със същото звание, и в Русия. Притежава златен знак и почетна грамота от президента Путин.
Подготви Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ