Пенчо СЛАВЕЙКОВ и Народния театър
110 години Народен спектакъл „ Иван Вазов ”
(Артистите от трупата на Народния спектакъл и техният шеф Пенчо Славейков на турне в Македония, седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 г.)
Из „ Проект на господин Пенчо Славейков за Народния спектакъл “
Аз съм упорствал за преименоването на Народния спектакъл в държавно институция и на артистите за държавни служители, с изключение на по претекстовете към законопроекта за театъра още и по следните съображения:
1. Частната самодейност може да принесе известна изгода както за основателите, по този начин и на обществото единствено там и единствено тогава дето основателите не са заставени да харчат всичката си сила за материалното си битие и когато осъзнава културната цена на самодейността. Нашите актьори са неведнъж принудени да се изтощават физически и морално, с цел да могат да си покрият нужните разходи за един напълно непретенциозен живот, а нашето общество е още доста обратно в развиването си, с цел да разбере, че трагичното изкуство става безвъзвратен формиран детайл на модерната просвета.
2. Във всяка културна страна театърът е дружно с учебните заведения и църквата под групата на ония културни институции, които се покровителствуват от страната. България не трябва да прави изключение от този общ за всички страни закон. Нещо повече - страната би трябвало да се грижи за националното обучение, посредством отваряне всякакви типове учебни заведения: толкова повече като се има поради, че в България има единствено един спектакъл и че той възпитава и остарели и млади и дами и мъже.
3. И най-редовните и най-щедро даваните от страната дотации не могат да заменят едно вярно бюджетно ръководство, тъй като за първите суми може да бъде виновна единствено личността, а за бюджетните извършения са виновни единствено длъжностни лица, представляващи гаранции.
4. Доброто инсцениране на една пиеса може да бъде обезпечено единствено тогава, в случай че се разчита на тъкмо избрани бюджетни суми.
5. Зависимостта на възнаграждението на артистите от инцидентни доходи от представления прави артистите и другите служещи в театъра неспокойни и им лишава част от силата за самоусъвършенствуване.
6. С преименоването на Народния спектакъл в Държавно институция, поддържано все-цяло от страната, подсигурява се на личния състав въобще една непрекъсната работа и се лишава опцията да се политиканствува и да се интригува из- сред самите актьори.
7. Ако театъра стане държавно институция и сумите за издръжката му, както и щата на личния състав строго се дефинират в бюджета на страната, властниците не ще могат да вършат спекулации и да уволняват и назначават съгласно угодата си и то за сметка на бъдещи дотации и доходи от идеща финансова година.
8. Ако театъра стане всецяло държавно институция, всички фактори стават по-неизменяеми и репертоара на театъра може по-лесно да се съобрази с условията на изкуството и да се усъвършенства.
9. Ако театъра стане държавно институция то преустановявания на представленията по инцидентни и непредвидени условия, като жалейки за умряли, по църковни или държавни разпореждания и т. н. не могат да се отразят така сензитивно върху заплатите на личния състав и потребностите на театъра.
10. Най-после самата страна с признаването на театъра за държавно институция ще получи посредством представителите му една рекомендация и пред външния свят като страна с просвета.
(Пенчо Славейков, 1912 г.)
„ Когато и мен една министерска воля настани в театра [1908 - 1909 – б. с.], аз свиках тоя артистически съвет и след две съвещания го изхвърлих на сметта.... Пред мен, при сърбане кафе и дрънчене броеници,... ето каква предприемчивост са показали разните опекунски препоръки в театра: откупили са 180 драми и комедии за сума 33 115 лв.! Защо са ги откупували, когато половината от тях не са им влезнали, нито ще влезат в работа?...Театра е върховен културен институт, най-висшия за живото художествено слово у един народ. В страни, които знаят какво вършат, знаят и за какво поддържат спектакъл....Театъра тряба да бъде самостоятелен! Управлението му подчинено на волята на оня единствено, който го ръководи. И в случай че това е субсидиран, национален или държавен, т.е. основан и поддържан за осъществяване на културна нужда и цел, ония, които са го основали и субсидират, бдят единствено за осъществяването на неговата цел и имат право на несъгласие, а не и на директна интервенция в управата. Целите слагат граници!...С слагането на здрави основи нашия спектакъл като н а ц и о н а л е н, като върховен културен институт, като храм, в който да се богослужи с българската тирада и посредством нея да се манифестира в художествени форми и облици креативната ни мощност и нашето схващане на живот – с това ние се доближаваме до задачата на същински спектакъл …да бъде оръжие на културата и герой за нея – герой в живота и неговото развиване....Той не е елементарен път, не е за малодушните, за рошавоумните литераторушки, за даскалите по български език, - за онез, на които мозъкът не сече повече от халваджийска тесла, само че единствен път, който води до мечтан бряг. И толкоз по-скоро и по-сигурно ще ни изведе там, колкото по-скоро страната, която обезпечи съществуването на театра, обезпечи и автономността на управата му и целесъобрази работата му.
Из „ Пенчо Славейков. Национален спектакъл “, 1909
***
„ Един от най-интересните стадии в развиването на Народния спектакъл е, може би, интервалът на Пенчо Славейковото ръководство. И, коства ми се, че ще бъде от несъмнена значимост да се означи оная, въпреки кратковременна, активност на починалия публицист, която, като се изключи че е една от светлите страници на неговия живот, само че и която даде явни резултати като сполучи, за известно време, да въздигне нашия спектакъл до забележителна висота на същински живописен институт. След опитите му с „ Вуйчо Ваньо “, „ Самотни хора “ и „ Младост “, Пенчо Славейков се убеди, че нашите артисти в огромното си болшинство още са много обратно, освен че те не знаят и не умеят добре и вярно да приказват, само че той откри още, че те не могат даже и да вървят на сцената свободно и изтънчено. Освен грижите за езика и верния диалект, другата основна негова грижа бе репертоарът. Убеден един път, че нашият спектакъл се на- мира още в стадия на ученичеството, той реши за всичко да почне изначало, от а б както споделяше самичък той и посредством една методичност и последователност да върви напред. За това точно на зимния сезон той почна от Шекспира с поменатите към този момент тука негови две пиеси. Шекспир, споделяше той, е учебното заведение за всеки зачатъчен артист, Шекспир е точно за възпитаници, тъй като посредством него те ще почнат вярно да приказват и изтънчено да вървят по сцената, ще се обиграят и по този метод ще минем напред. Шекспир, само че с „ Опърничавата “ и „ Ромео “, а не с „ Хамлет “ и „ Макбет “. За туй той изпърво почна с по-леката и по-достъпната за разбиране комедия „ Опърничавата “, а след това се сложи и „ Ромео “. Първата бе в прозаичност, втората в стихове, той искаше по тоя метод по едно и също време да се приучват актьорите на свободно произнасяне и на изящната прозаичност и на звучните стихове. “
Константин Мутафов - Из сп. „ Златорог “, N 5-6, 1932
***
„ Артистите останаха сюрпризирани от всестранното и фино познаване на художественото театрално изкуство, което той прояви....При подготовките, които ловко и със размах ръководеше, той прилагаше необятно своите разбирания, знаеше добре какво желае и по какъв начин да го наложи....Като режисьор Пенчо Славейков не постановяваше своята воля. Той даваше опция на артистите да имат свое отношение към поверената им роля, стига да са я създали психически правилно и да са постигнали вярно преобразяване и пълнокръвно вживяване. “
Вяра Игнатиева - Из сп. „ Театър “, N 2, 1951
***
„ Идването на Пенчо Славейков се посрещна освен от артистите, само че и от всички литературни среди с огромен екстаз и цялостно доверие. В негово лице всички виждаха огромния престиж, мощния човек по воля и темперамент, всестранния ценител на изкуството въобще и тънкия естет. И Славейков в най-скоро време оправда всичкото това доверие, с което авансово още бе отрупан вътре в театъра и вън от него. “
Иван Попов - Из „ Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си “, 1963
* От „ ЖРЕЦ И ВОИН НА ЖИВОТА “ - алманах, отдаден на Пенчо СЛАВЕЙКОВ - Регионална библиотека „ Пенчо Славейков “ – Варна ©, „ Издателство Славена “, Варна
* Артистите от трупата на Народния спектакъл и техният шеф Пенчо Славейков на турне в Македония, седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 година Източник: Гласове
* Пенчо Славейков, 1912 година Източник: ДА „ Архиви “
