— Татко, хайде да си ходимъ на село! — умолително

— Татко, хайде да си ходимъ на село! — умолително дигна очи нагоре мъничкиятъ Петърчо и погледна почернѣлия рудничарь, който бѣше отпустналъ безпомощно голѣмитѣ си рѫце и се чудѣше какво да стори.

— Не зная, — проговори той замислено, — какво ще те върша в този момент, за какво не си остана въ село, ами си дошелъ тука?

— Мама порѫча да те хвана за рѫката и да те заведа, баща, въ Руднево. Утре е Великдень. Всичкитѣ деца ще го посрещнатъ съ своитѣ татковци. Ако не си дойдешъ, мама има да плаче!

— А бе, тя ще плаче, но отъ сълзи хлѣбъ не става.

— Хайде, Стояне, слѣзъ до село за Великдень. Нѣма да изгубишъ доста работни дни. Руднево е близу. Я го вижъ какъ ти се моли малкиятъ! Пъкъ и толкоз пѫть е бъхтало детето, до момента в който пристигна до тука. Капнало е отъ отмалялост.

Навънъ въ мрака избухваха далечни свѣткавици. Цѣла недѣля стихии и гръмове друсаха Балкана. Продъни се небето. Плининскитѣ порои се втурнаха надоле, издълбаха страшни долове, отнесоха мостовете и потопиха равнината.

— Ами какъ мина Стрема, като нѣма мостъ? — попита бащата своя мъничъкъ синъ.

— Намѣрихъ едно съборено дърво, прѣчнато отъ единия брѣгъ на реката до другия. По него изпълзѣхъ. Ахъ, тате, да знаешъ какъ ужасно бучеше водата подъ мене! Но азъ си спомнихъ за мама, която ни чака вкъщи, наведена подъ кандилото, престрашихъ се и минахъ.

— Добре, като е така, — поклати глава рудничарьтъ Стоянъ. — Ще си идемъ двама, когато свърши последната смѣна. Ние сме вѫтре дванадесеть души копачи. Въ 9 часа свършваме. Като излѣза — ще тръгнемъ. Само нека се покаже месечината, инакъ не можемъ мина по дървото. Ти, момчето ми, чакай тука. Седни тамъ на оня столъ и чакай!

Стоянъ рудничарьтъ излѣзе навънъ, прекоси мрака и влѣзе въ галерията, надъ чийто входъ висѣше единъ тъменъ опушенъ фенеръ. Петърчо се намѣсти на стола, задъ гърба на телефониста, опрѣ главата на облегалото и, щомъ затвори очи, заспа надълбоко. Колко е спалъ той, не знае. По едно време го разсъниха грозни гласове. Трима рудничари нахълтаха въ стаята на телефониста, обгорени, съ страшни очи.

— Мината гори! — извика първиятъ.

— Вѫтре останаха десетина души копачи. Отидоха хубавитѣ хора! — завайка се вториятъ.

— Помощь! Викайте помощь! — ревна третиятъ.

— Кого ще викамъ? — преѫълтѣлъ се обади телефонистътъ и зѫбитѣ му затракаха. — Пожарната команда отъ града ли? Но тя не може да пристигна, тъй като мостоветѣ сѫ разрушени. Кого да викамъ? По-добре да влѣземъ вѫтре и да спасяваме както можемъ!

— Кѫде ще влизаме? Ний нѣмаме газови маски. Само Перникъ има. Димътъ ще ни задуши.

— Татко! — изпищѣ Петърчо. — Кѫде си, татенце?

Тоя детски викъ раздруса рудничаритѣ. Тѣ бързо сграбчиха кирките и дружно съ телефониста отидоха да прокопаятъ обходенъ тунелъ, да заобиколятъ огъня и да спасятъ другаритѣ си.

Петърчо заставам нѣколко мига замръзналъ отъ ужасъ. Ушитѣ му бучаха. По едно време въ мъничката му глава се роди избавителна мисъль. Той сграбчи трескаво телефона и повика града. Обади се женски гласъ. Телефонистката.

— Како Маринке, — закрещѣ детето, — тука е твоятъ братовъ синъ Петърчо. Обаждамъ ти се отъ мина „ Орлово гнѣздо “. Мината гори, какичко, а баща е вѫтре съ още 11 души служащи. Тука нѣматъ газови маски. Викай Перникъ, какичко! Искай по телефона да ни прарятъ газови маски… Какъ ще ги донесатъ ли? Съ самолетъ дано ги донесатъ! Викай, бърже! Викай!

Петърчо пустна слушалката, струполи се на земята и заплака. Подиръ половинъ часъ телефонътъ мощно стартира да звъни. Обади се силенъ мѫжки гласъ. Той порѫча: — Запалете голѣмъ огънь на площада предъ мината, с цел да види летеца, кѫде трѣбва да спусне газовите маски!

Маскитѣ пристигатъ!

Петърчо скочи като лудъ. Сърдцето му обезпокоително взе да бие. Изхвръкна навънъ. Бързо натрупа насрѣдъ площада голѣмъ купъ сухи дърва и ги възпламени съ фенера, окаченъ предъ входа на мината. Загледа се въ тъмната нощь. Напрегна слухъ. Притаи дъхъ. Нищо не се чуваше. Нѣкѫде избухваха тихи свѣткавици. Нощьта бѣше безмълвна. Подиръ два часа време четирмата спасители излѣзоха полузадушени навънъ. Тѣ паднаха грохнали предъ входа на мината и започнаха да дишатъ като риби, извадени на изсъхнало.

— Не можемъ повече да копаемъ безъ маски! Наближихме нашитѣ приятели, чухме слаби човѣшки гласове вѫтре, но димътъ ни задуши. Отидоха хубавитѣ хора! — продума единиятъ, седна и впи очи къмъ голѣмия огънь, който пръщѣше.

Тъкмо въ туй време, застаналиятъ на единъ високъ камъкъ Петърчо извика съ дивъ гласъ:

— Иде! Иде! Чувамъ го, иде!

— Кой иде? — подигна се телефонистътъ.

— Самолетътъ отъ Перникъ! Той носи газови маски.

Работницитѣ скочиха на крайници и дигнаха очи нагоре. Една голѣма черна птица забръмча надъ главитѣ имъ. Тя полетѣ постепенно въ мрака и слизаше надоле. Изведнажъ единъ голѣмъ човалъ тупна до огъня. Рудничаритѣ бързо го развързаха. Измъкнаха десетина нови газови маски. Надѣнаха по една, сграбчиха копачкитѣ и влѣзоха пакъ въ мината. Черната птица-спасителка разказа три крѫга надъ „ Орлово гнѣздо “ и отлетѣ.

Петърчо падна на колене и зашепна:

— Господи, нека сѫ още живи!

Устнитѣ му беха напукани.

До полунощь спасителитѣ прокопаха новъ обиколенъ тунелъ, стигнаха задушенитѣ копачи и ги измъкнаха на чистъ въздухъ. Всичкитѣ до единъ бѣха живи.

Петърчо стоеше до татко си, милваше го по челото и сълзитѣ му течаха.

— Кой ни избави? — попита черниятъ рудничарь своя синъ.

— Една голѣма черна птица, — отвърна задавено детето.

А нѣкѫде далечъ, като писъкъ на изгубено въ нощьта пиле, се обаждаше великденска селска камбана.

Инфо: „ Българчета – Разкази и приказки за деца ”

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още: Трагичната история на АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ