В родината си Америка Мери Касат е добре познат и

В родината си Америка Мери Касат е добре прочут и обичан художник, само че във Франция, където тя прекарва съвсем три четвърти от живота си и избира земята ѝ за собствен безконечен дом, към този момент е съвсем забравена.

Касат е известна в историята на изкуството като една от първите три художници-импресионисти дами и американката, съумяла да придвижи в Съединени американски щати най-значимото течение в изобразителното изкуство, зародило се в дните на XIX век от група парижки художници. 

Мери Касат през 1914 година

През целия си живот Мери Касат е толкоз сполучлив актьор, че с продадените си картини съумява да купи за собствен непрекъснат дом шато, покрай Париж, и толкоз красиви тоалети, за които една жена може единствено да си мечтае. За заслугите си в изкуството през 1904 година тя е наградена с Орден на Почетния легион и все пак французите през днешния ден все по-малко си спомнят за нея.

Мери Касат се ражда в заможна фамилия в Питсбърг, Пенсилвания, през 1844 година и е потомък на френските хугеноти-емигранти от XVII в,, носещи името Косард. Още като дете тя живее пет години в Париж, до момента в който родители ѝ се пробват да спасят живота на брат ѝ Роби, който страда от рак на костите. Въпреки множеството старания и консултациите с едни от най-известните за времето си доктори във Франция, момчето не оживява и фамилията се прибира назад в Пенсилвания. 

Желанието на Касат да стане художник се заражда още в тези невръстни години. Баща ѝ Робърт, който е банкер, споделя, че избира да я види мъртва, в сравнение с с четка в ръка. Според някои историци тази му реакция е предизвикана не от друго, а от страха за живота на щерка му, предизвикан от тези, чиято болна фикция съумява да ги преврърне в преследвачи на известни персони, изключително, в случай че те са дами. Това е и повода Касат да подписва някои от първите си творби със своите букви или с презимето си – Стивънсън, а не с цялото си име.

The Boating Party

Въпреки всичко, родителите ѝ вземат решение да я поддържат и когато става задоволително огромна, тя съумява да се запише в Пенсилванската академия за изящни изкуства във Филаделфия и щом навършва 22, майка ѝ я съпровожда до Париж, където Мери учи творчеството на старите майстори в продължение на четири години. 

Житейската история на художничката обаче не продължава напълно безпрепятствено, защото началото на Френско-пруската война през 1970 година я принуждава да се върне в Америка. Този интервал по-късно самата тя ще назова своето „ американско заточение ”.

След края на войната обаче нищо не може да спре младата Мери Касат, която стартира да обикаля Стария континент, с цел да посещава музеи и да копира творбите на известни художници, измежду които са имената на Антонио де Кореджо, Диего Валаскес и Петер Паул Рубенс. 

Tea 

Нейни картини са излагани няколко пъти по време на Парижкия салон – една от най-престижните френски изложения, проведени от френската Академия за изящни изкуства. Именно на едно от изданията през 1874 година Едгар Дега вижда произведение на Касат и възкликва – „ Това е някой, който се усеща по този начин, както аз се усещам ”. Три години по-късно двамата се срещат и остават другари за цялостен живот. 

Мери Касат не съумява да устои на едно от предложенията на Дега – да се откаже от Парижкия салон и да стартира да прави изложения с импресионистите, за което тя по-късно написа – „ Най-накрая можех да бъда изцяло самостоятелна в работата си, без да се тормозя от мнението на журито ”.

Семейството на Касат също се мести във Франция през 1877 година Близките ѝ се отнасят изключително пренебрежително към американската общественост там, само че обичат да бъдат в компанията на Дега, Берта Моризо, считана за първата жена импресионист, и други художници, отличаващи се в жанра. 

Подобно на други импресионисти Мери Касат рисува членовете на фамилията си в ежедневна конюнктура. Портретът на брат ѝ Александър, четящ вестник на фотьойла вкъщи, до момента в който синът му седи до него на облегалката за ръце, съгласно актуалните критици е толкоз добър, че може да бъде комплициран с платно на Дега. Със пристрастеността си към стилните шапки и рокли пък сестрата на Касат – Лидия, се трансформира в идеалния жив модел за изобразяване. На картина The Cup of Tea тя е с розова рокля и шапка, до момента в който седи и държи изтънчено чаша чай. За жал Лидия умира от бъбречна непълнота единствено година, откакто Мери я увековечава с четката си.

Феминистките по това време обаче имат спорно мнение за Касат. От една страна тя е необичаен образец за жена от тази ера, която съумява да пробие в сфера, доминирана от мъжете, от друга – нейното място в обществото, като представителка на нежния пол, може да се разтълкува за безусловно несериозно. Нещото, което раздвоява мощно феминистките е и майчинството – тематика, която импресионистката мощно визира в творбите си, защото в оня миг те го дефинират повече като робуване, а не като натурален акт за продължение на рода.

Summertime 

През 1894 година Касат натрупва такова благосъстояние от продажбата на картините си, че съумява да купи напълно сама собствен личен дом – Шато дьо Бофрен, намиращо се в региона на Оаз, северно от Париж. Имотът разполага със лично езеро и мелница, която Мери употребява за ателие. 

Подобно на Дега, само че за разлика от други импресионисти, Касат рядко рисува навън. Една от картините ѝ обаче, изобразяваща жена с дете, плаващи с лодка по езерото в Бофрен, е може би измежду най-ярките образци на импресионизъм в изкуството ѝ. Впечатляващото в тази картина е начиниът, по който Касат съумява да изобрази отразяващите се във водата топли лъчи на лятното слънце.

През 1890 година галерия на японски гравюри от жанра Укийо-е или „ Картини на плаващия свят ”, разпалват пристрастеността на френските художници по японизма. Сред тях е и Касат, която си слага предизвикването да реализира същия резултат, само че със западни техники. Благодарение на упоритостта си съумява и картината ѝ La Toillette, представяща жена със смъкнат халат до кръста, която се мие пред огледалото, става същински шедьовър и даже е сравнявана със стила на японския занаятчия Китагава Утамаро. Виждайки платното, Дега онемява и се обръща към Касат с думите – „ Не имам вяра една жена да рисува толкоз добре! Наистина ли ти направи това? ”.

Успехът на художничката е легендарен и ще я следва съвсем до края на живота ѝ. Но макар него тя остава сама вечно и в никакъв случай не съумява да сътвори лично семейство.

Little Girl in a Blue Armchair

Не е известно дали Мери Касат въобще е имала сантиментални връзки. Въпреки че в никакъв случай не ражда деца, нейната чувствителност към улавянето на естествената деликатност сред бебето и неговата майка е впечатляваща. Затова и в края на XIX век тя е оповестена за занаятчия на „ модерната Мадона ”.

Най-голямата фантазия на Касат доближава до желанието ѝ нейната татковина – Съединени американски щати, да има сбирки от творби на изкуството, сравними с тези в Европа. За задачата тя управлява покупко-продажбите на богати американски колекционери, при изискване, че обещаят да завещаят скъпите си придобивки на разнообразни музеи в Америка. В схемата въвлича сестра си и брачна половинка ѝ, които след време оставят впечатляващата си сбирка от картини на музея „ Метрополитън ” в Ню Йорк.

След началото на Първата международна война Касат е принудена да напусне Шатото и да избяга в Грас, Южна Франция, защото домът ѝ е прекомерно покрай фронтовата линия. По същото време претърпява няколко несполучливи интервенции на очите, защото зрението ѝ отслабва. За жал, по-късно тя в никакъв случай повече няма да може да рисува. 

Последните си години Мери Касат прекарва в уединение, връщайки се вкъщи в Шато дьо Бофрен, когато към този момент е безвредно. И тъкмо там, на 82-годишна възраст, намира гибелта си. 

Не е заровена в Америка, а в фамилното гробище във Франция – страната, която ѝ дава опция, предоставена на малко на брой дами по това време – да сбъдне фантазията си и да се трансформира в един от най-влиятелните художници-импресионисти на XIX век.