Един французин - на път: Добринище – минерална вода между три планини
Трета част от пътешествията на френския публицист Пиер Анри, който демонстрира многовековната и забавна история на България през погледа на чужденец. В новата поредност той посещава известни туристически дестинции в страната - места със СПА условия, хубава храна и вино.
Пристигам в Добринище по мрачно. Отбих от автомагистрала " Струма " през прохода Превала, подминах Разлог и се озовах в дребното градче. Оказа се на тъкмо час и половина от София.
Добринище се намира в средата на обширна долина, обхваната от три български планини - Родопите, Рила и Пирин, с надморско ниво към 850 метра. В непосредственост до него е един от най-известните ски курорти на България - Банско, където се организират надпревари по ски от друг сан, както и Световната купа по ски алпийски дисциплини.
Избрах Добринище поради спокойствието и фамозните му минерални извори
и поради това, че от него стартират доста туристически ски направления в Пирин, към един от които демонстрирам мощен интерес.
Вече съм тук. Видяла умората ми, шефката на хотела, в който се настанявам, ми споделя заговорнически, до момента в който ми подава ключа от стаята: " СПА центърът работи до 21:00 ч. Всички услуги при нас са с естествена минерална вода. " Поглеждам я с леко съмнение, тъй като хотелът е в самия център на градчето, ситуиран в луксозен парк. Но на идващия ден ще схвана, че множеството хотели тук (и не само) употребяват естествена минерална вода, която идва от 17 извора.
Отправям се непосредствено към хидромасажната зала с джакузи и недоверието ми към думите на шефката изчезва.
Водата е мека, естествено топла - към 34-35 градуса, без аромат и с лековит резултат
върху ставите и ревматизма - тъкмо каквото ми е нужно, с цел да се отпусна след пътуването.
Когато съумявам да се умря, е време да опита локалната кухня. Ресторантът на хотел " Македонска механа " е с битов достоверен интериор, доколкото се ориентирам в тукашния жанр. Каменни стени, измазани с бял хоросан, дебели греди на тавана, отворена камина в дъното и пожълтели фотоси по стените на страховити войводи...
Поръчвам си лозова ракия " Тиквеш " от Северна Македония и за салата катък - цедено овче мляко, разхвърляно с печени чушки и поръсено с орехи. Усещам, че след толкоз посетени от мен места из България стартирам да се държа като локален - първо си поръчвам корав алкохол, а след това вино вместо противоположното, както бих направил във Франция.
Червеното вино, което предпочитам, е с етикет " Ничия земя " и е на винарска маза " Дамяница ". Интересувам се от името и състава му - направено е от 80% грозде от сорта мерло и 20% каберне совиньон. А името е още по-интересно. По времето на социализма е имало 10-километрова гранична зона сред България и Гърция. Дамяница е тъкмо от другата страна на Пирин. Там била неразрешена зона за всякаква стопанска активност с изключение на лозарството. Ничия земя! Затова регионът е и извънредно екологично чист.
Сервитьорът ми предлага за предястие локалния обичаен салам бански дъртак - кълцано месо със сланина, подправено с червен пипер, кимион, копър и мащерка, оваляно в пепел и сушено два месеца.
Междувременно температурата в механата стартира да се повишава от таман появилия се оркестър, който заема подиума до входа на помещението и стартира своите живи осъществявания. Певицата извива с глас ритмични тъжни национални песни от този край. А в камината, напряко върху жарта, към този момент се пекат пържоли и наденици...
Аз се концентрирам върху избор за главното ядене - и имам същински проблем. Колебая се сред две, чиито имена се озорвам да произнеса, тъй като не са измежду познатите ми български думи.
Едното е чомлек, другото капама.
Сервитьорът ми изяснява, че първото съставлява телешки джолан с картофи, домати, чушки, лук, небелени скилидки чесън - съставките се поливат с олио и алено вино, слагат се в глинен съд и се готвят на муден огън към 5 часа.
Капамата също се подготвя в глинен съд, само че приготвянето й очевидно изисква върховен пилотаж от готвача. Прави се с три типа меса - свинско, телешко и пилешко, към които се прибавя кисело зеле, ориз, лук, суджук и кървавица (каква дума само). На дъното на съда се поставят тънки резенчета сланина, по-късно примес от запържен ориз и зеле, след това се подреждат ред месо - свинско, ред зелеви листа, след това пилешко и отново зелето, по-късно телешкото, най-после банският суджук и кървавицата, още веднъж тънки резенчета сланина - всичко това се залива с половин бутилка алено вино и се запечатва още веднъж със зелеви листа. Слага се капак и се замазва в тесто. Накрая се пъха във фурна към за 6-7 часа и се пече на температура 120 градуса. И в случай че това не е същински slow food, или " мудна храна "!
Вкусът на капамата е необикновен - тази комбинация от пуснатите разнообразни сосове на месата, съчетани с лекия кисел привкус на зелето, допълнено с аромата на ким, черен пипер, омесен с неподражаемия акцент на кървавицата... И още нещо - подредбата на чинията е цяло изкуство - всяко парченце месо да стои на мястото в блюдото с тази особена заливка от усети!
Градусът в механата е достигнал точката на шупване, а сред масите се извива постепенно хоро от една компания, която явно има мотив за празнуване, само че аз се насочвам към стаята за заслужена отмора.
Събуждам се рано, тъй като ме чака път - би трябвало да стигна до връх Безбог. Закуската е нетрадиционна като за хотел - вместо нормалните кренвирши, масло, бъркани яйца и препечени филийки ми оферират домашна баница, мекици и сладко от боровинки и айрян. Мекиците са пържено разточено с ръце тесто, а айрянът изработен от към този момент обичаното ми кисело мляко, разхвърляно с вода - страхотна композиция. След като се засищам, поемам към определения от мен маршрут и една от аргументите да съм тук.
С колата стигам до началната спирка на двуседалковия въжен превоз - лишава петнайсетина минути по гладкия път от Добринище, измежду изрисувани есенни дървета, поляни, няколко параклиса, един рибарник и ромолящи потоци.
Ноооо, става известно, че лифтът е в профилактика. Съоръжението се приготвя за идващия зимен сезон. Пистата на
Добринище е известна опция на тази в Банско и е желана от търсещите по-спокойни прекарвания скиори.
Тръгвам пеш -
пътят е постлан с камъни, само че не е тежък, с ритмична стъпка достигането до хижа " Безбог " лишава към 2 часа и половина.
Настигам едно семейство с 5-6-годишна дъщеричка. После мен ме подминава шумна младежка компания от десетина момчета и девойки. Всеки поздравява. Цялата гора е обагрена в жълто, пресичана от буйни потоци. На места има цели региони с изтръгнати борове, явно водната буря се е засилила от върха и е помляла всичко по пътя си. Останалите след подборната сеч корени наподобяват на фигурите на ентите от сагата " Властелинът на пръстените ". Точно след тези мисли идва един завой и упссс. Пътят внезапно се издига нагоре, отсечен от линии, по които се е стичала водата.
Гугъл ми споделя, че ми остават 900 метра до хижата. Звучи окуражаващо, само че не е.
Пейзажът става чисто зелен от клековете, на които смърчовете са отстъпили, а пътят се вие нагоре. Връх Безбог е затрупан със сняг, макар че е към момента първата седмица на ноември. Хижата се демонстрира иззад един завой на пътя. Мисля си, че името й би трябвало да бъде променено от " Безбог " на " Бездъх ". Поне по този начин се усещам. Младежката компания, която ме подмина преди час, към този момент се е разположила до Безбожкото езеро. В неговите чисти като сълза води се отразява надвисналият връх, а аз влизам в хижата, където засищам глада си с най-вкусната чорба от агнешки дробчета.
Благодарения на моя все по-богат български се заговарям с възрастен екскурзиант на име Васил - от оня вид, който няма по какъв начин да сбъркате, тъй като явно тенът им не е от плажа, с едни такива обрулени лица. От него разбирам, че имало легенда за името на върха. Тракийският господ Перун (Добринище е било населявано от тракийското племе смоляни) имал хубава щерка. На прилежащия връх живеел господ Бес, който решил да открадне момичето.
Братът на девойката Дженгал обаче научил за желанията му,
застигнал го тъкмо тук, до езерото, и го затрупал с камъни. Така върхът станал Безбог. Това ми споделя Васил, до момента в който допива чая си от мащерка. И ми споделя още нещо - хижата тук е нова, остарялата била безусловно отнесена от лавина преди 50 години, която се спуснала по улея на връх Безбог. Веднага по-късно построили сегашната, на 5 етажа, което си е напряко хотел.
От терасата на хижата се вижда цялата Разложка котловина, заобиколена от върховете на Рила, Пирин и Родопите. Отново оставам " Без мирис ", това име сигурно би трябвало да се смени.
Намирам се 2236 метра над морското ниво, демонстрира ми приложението My Elevation. Нужен ми най-малко още час да се кача до върха, след това отново надолу. Решавам да пропусна тази концепция, тъй като съм планувал едно друго премеждие в самото Добринище. Надолу пътят е доста по-лек. Вървя самичък, слушам единствено стъпките си, когато по средата на пътя на един завой се чува чудноват звук - една самотна кошута се свлича към реката! Оглежда се, ослушва се и отскача надолу около брега. Изчезва, както е пристигнала...
Минавам през центъра на Добринище, притеглен от ярките отблясъци на купола на църквата " Св. св. Петър и Павел ". Тя е издигната още през 1826 година, само че е опожарена по време на войни през 1913 година и по-късно възобновена. В нея се съхранява едно извънредно създание - византийски кръст с дантелена резба от 1194 година
В двора на църквата се извисява часовникова кула с камбанария, издигната през 1835 година и също опожарена по време на Балканската война. Възстановена е доста по-късно, написа на мраморна плоча на кулата.
Но моята цел е обвързвана с минералната вода - градската баня. Да! Тя се намира в прелестно поддържания градски парк, на гърба на хотела, в който съм отседнал.
Представлява бяла двуетажна постройка и е напълно с минерална вода.
Сградата е издигната през 1934 година по план на проектант Баров.
Тя има мъжко и женско поделение, всяко с басейн. Влизам вътре - към дребния басейн, чиято вода се сменя два пъти на ден, са подредени ванички за обливане и седалки от двете му страни. Басейнът е тъкмо толкоз бездънен, едвам потопиш тялото си. Препоръчват ми да заставам в него най-малко 30 минути.
Тук узнавам повече детайлности за минералната вода на Добринище, поради която градчето е оповестено за балнеолечебен център в средата на предишния век. Водата е към 36 градуса и идва напряко от извора. Тя е едва минерализирана, алкална по реакция, хидрокарбонатно-натриева по състав, без аромат и доста мека, както към този момент открих в джакузито на хотела. Използва се за ревматизъм, недоволства, свързани с мускулите, ставите, сухожилията, за болести на нервната система като лумбаго, ишиас, плексит, радикулит, периферната нервна система, а когато се пие, оказва помощ и за болести на стомаха.
В басейна сме единствено двама мъже, усещам се като римски сенатор в социална баня. Между другото в Добринище има разкрити остатъци от дребен римски басейн.
Но множеството туристи тук избират открития съвременен комплекс на 300 метра от парка с огромен външен басейн и джакузи, от които се издигат пари. И нищо чудно, на открито е 10 градуса. Преживяването наподобява наложително.
Тръгвам си от Добринище, само че вместо да поема към София, потеглям в противоположната посока, с цел да посетя другото емблематично място за дребния град - сребърните йонни извори. Те са единствено на три завоя по пътя за Гоце Делчев и се откриват по почтително подредените до тях коли. Слизам по пътеката към реката - там са каптираните два извора, от които извират богати на сребърни йони минерални води. Твърди се, че още римляните са ги разкрили и употребявали за лечение на рани от борбите. Те се предлагат за очни заболявания, само че се употребяват и за пиянство, тъй като лекуват стомашни проблеми.
Връщам се на асфалта и поемам към София. Обградената от планини долина ме изпраща с оранжевото небе на залеза над Пирин.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Пристигам в Добринище по мрачно. Отбих от автомагистрала " Струма " през прохода Превала, подминах Разлог и се озовах в дребното градче. Оказа се на тъкмо час и половина от София.
Добринище се намира в средата на обширна долина, обхваната от три български планини - Родопите, Рила и Пирин, с надморско ниво към 850 метра. В непосредственост до него е един от най-известните ски курорти на България - Банско, където се организират надпревари по ски от друг сан, както и Световната купа по ски алпийски дисциплини.
Избрах Добринище поради спокойствието и фамозните му минерални извори
и поради това, че от него стартират доста туристически ски направления в Пирин, към един от които демонстрирам мощен интерес.
Вече съм тук. Видяла умората ми, шефката на хотела, в който се настанявам, ми споделя заговорнически, до момента в който ми подава ключа от стаята: " СПА центърът работи до 21:00 ч. Всички услуги при нас са с естествена минерална вода. " Поглеждам я с леко съмнение, тъй като хотелът е в самия център на градчето, ситуиран в луксозен парк. Но на идващия ден ще схвана, че множеството хотели тук (и не само) употребяват естествена минерална вода, която идва от 17 извора.
Отправям се непосредствено към хидромасажната зала с джакузи и недоверието ми към думите на шефката изчезва.
Водата е мека, естествено топла - към 34-35 градуса, без аромат и с лековит резултат
върху ставите и ревматизма - тъкмо каквото ми е нужно, с цел да се отпусна след пътуването.
Когато съумявам да се умря, е време да опита локалната кухня. Ресторантът на хотел " Македонска механа " е с битов достоверен интериор, доколкото се ориентирам в тукашния жанр. Каменни стени, измазани с бял хоросан, дебели греди на тавана, отворена камина в дъното и пожълтели фотоси по стените на страховити войводи...
Поръчвам си лозова ракия " Тиквеш " от Северна Македония и за салата катък - цедено овче мляко, разхвърляно с печени чушки и поръсено с орехи. Усещам, че след толкоз посетени от мен места из България стартирам да се държа като локален - първо си поръчвам корав алкохол, а след това вино вместо противоположното, както бих направил във Франция.
Червеното вино, което предпочитам, е с етикет " Ничия земя " и е на винарска маза " Дамяница ". Интересувам се от името и състава му - направено е от 80% грозде от сорта мерло и 20% каберне совиньон. А името е още по-интересно. По времето на социализма е имало 10-километрова гранична зона сред България и Гърция. Дамяница е тъкмо от другата страна на Пирин. Там била неразрешена зона за всякаква стопанска активност с изключение на лозарството. Ничия земя! Затова регионът е и извънредно екологично чист.
Сервитьорът ми предлага за предястие локалния обичаен салам бански дъртак - кълцано месо със сланина, подправено с червен пипер, кимион, копър и мащерка, оваляно в пепел и сушено два месеца.
Междувременно температурата в механата стартира да се повишава от таман появилия се оркестър, който заема подиума до входа на помещението и стартира своите живи осъществявания. Певицата извива с глас ритмични тъжни национални песни от този край. А в камината, напряко върху жарта, към този момент се пекат пържоли и наденици...
Аз се концентрирам върху избор за главното ядене - и имам същински проблем. Колебая се сред две, чиито имена се озорвам да произнеса, тъй като не са измежду познатите ми български думи.
Едното е чомлек, другото капама.
Сервитьорът ми изяснява, че първото съставлява телешки джолан с картофи, домати, чушки, лук, небелени скилидки чесън - съставките се поливат с олио и алено вино, слагат се в глинен съд и се готвят на муден огън към 5 часа.
Капамата също се подготвя в глинен съд, само че приготвянето й очевидно изисква върховен пилотаж от готвача. Прави се с три типа меса - свинско, телешко и пилешко, към които се прибавя кисело зеле, ориз, лук, суджук и кървавица (каква дума само). На дъното на съда се поставят тънки резенчета сланина, по-късно примес от запържен ориз и зеле, след това се подреждат ред месо - свинско, ред зелеви листа, след това пилешко и отново зелето, по-късно телешкото, най-после банският суджук и кървавицата, още веднъж тънки резенчета сланина - всичко това се залива с половин бутилка алено вино и се запечатва още веднъж със зелеви листа. Слага се капак и се замазва в тесто. Накрая се пъха във фурна към за 6-7 часа и се пече на температура 120 градуса. И в случай че това не е същински slow food, или " мудна храна "!
Вкусът на капамата е необикновен - тази комбинация от пуснатите разнообразни сосове на месата, съчетани с лекия кисел привкус на зелето, допълнено с аромата на ким, черен пипер, омесен с неподражаемия акцент на кървавицата... И още нещо - подредбата на чинията е цяло изкуство - всяко парченце месо да стои на мястото в блюдото с тази особена заливка от усети!
Градусът в механата е достигнал точката на шупване, а сред масите се извива постепенно хоро от една компания, която явно има мотив за празнуване, само че аз се насочвам към стаята за заслужена отмора.
Събуждам се рано, тъй като ме чака път - би трябвало да стигна до връх Безбог. Закуската е нетрадиционна като за хотел - вместо нормалните кренвирши, масло, бъркани яйца и препечени филийки ми оферират домашна баница, мекици и сладко от боровинки и айрян. Мекиците са пържено разточено с ръце тесто, а айрянът изработен от към този момент обичаното ми кисело мляко, разхвърляно с вода - страхотна композиция. След като се засищам, поемам към определения от мен маршрут и една от аргументите да съм тук.
С колата стигам до началната спирка на двуседалковия въжен превоз - лишава петнайсетина минути по гладкия път от Добринище, измежду изрисувани есенни дървета, поляни, няколко параклиса, един рибарник и ромолящи потоци.
Ноооо, става известно, че лифтът е в профилактика. Съоръжението се приготвя за идващия зимен сезон. Пистата на
Добринище е известна опция на тази в Банско и е желана от търсещите по-спокойни прекарвания скиори.
Тръгвам пеш -
пътят е постлан с камъни, само че не е тежък, с ритмична стъпка достигането до хижа " Безбог " лишава към 2 часа и половина.
Настигам едно семейство с 5-6-годишна дъщеричка. После мен ме подминава шумна младежка компания от десетина момчета и девойки. Всеки поздравява. Цялата гора е обагрена в жълто, пресичана от буйни потоци. На места има цели региони с изтръгнати борове, явно водната буря се е засилила от върха и е помляла всичко по пътя си. Останалите след подборната сеч корени наподобяват на фигурите на ентите от сагата " Властелинът на пръстените ". Точно след тези мисли идва един завой и упссс. Пътят внезапно се издига нагоре, отсечен от линии, по които се е стичала водата.
Гугъл ми споделя, че ми остават 900 метра до хижата. Звучи окуражаващо, само че не е.
Пейзажът става чисто зелен от клековете, на които смърчовете са отстъпили, а пътят се вие нагоре. Връх Безбог е затрупан със сняг, макар че е към момента първата седмица на ноември. Хижата се демонстрира иззад един завой на пътя. Мисля си, че името й би трябвало да бъде променено от " Безбог " на " Бездъх ". Поне по този начин се усещам. Младежката компания, която ме подмина преди час, към този момент се е разположила до Безбожкото езеро. В неговите чисти като сълза води се отразява надвисналият връх, а аз влизам в хижата, където засищам глада си с най-вкусната чорба от агнешки дробчета.
Благодарения на моя все по-богат български се заговарям с възрастен екскурзиант на име Васил - от оня вид, който няма по какъв начин да сбъркате, тъй като явно тенът им не е от плажа, с едни такива обрулени лица. От него разбирам, че имало легенда за името на върха. Тракийският господ Перун (Добринище е било населявано от тракийското племе смоляни) имал хубава щерка. На прилежащия връх живеел господ Бес, който решил да открадне момичето.
Братът на девойката Дженгал обаче научил за желанията му,
застигнал го тъкмо тук, до езерото, и го затрупал с камъни. Така върхът станал Безбог. Това ми споделя Васил, до момента в който допива чая си от мащерка. И ми споделя още нещо - хижата тук е нова, остарялата била безусловно отнесена от лавина преди 50 години, която се спуснала по улея на връх Безбог. Веднага по-късно построили сегашната, на 5 етажа, което си е напряко хотел.
От терасата на хижата се вижда цялата Разложка котловина, заобиколена от върховете на Рила, Пирин и Родопите. Отново оставам " Без мирис ", това име сигурно би трябвало да се смени.
Намирам се 2236 метра над морското ниво, демонстрира ми приложението My Elevation. Нужен ми най-малко още час да се кача до върха, след това отново надолу. Решавам да пропусна тази концепция, тъй като съм планувал едно друго премеждие в самото Добринище. Надолу пътят е доста по-лек. Вървя самичък, слушам единствено стъпките си, когато по средата на пътя на един завой се чува чудноват звук - една самотна кошута се свлича към реката! Оглежда се, ослушва се и отскача надолу около брега. Изчезва, както е пристигнала...
Минавам през центъра на Добринище, притеглен от ярките отблясъци на купола на църквата " Св. св. Петър и Павел ". Тя е издигната още през 1826 година, само че е опожарена по време на войни през 1913 година и по-късно възобновена. В нея се съхранява едно извънредно създание - византийски кръст с дантелена резба от 1194 година
В двора на църквата се извисява часовникова кула с камбанария, издигната през 1835 година и също опожарена по време на Балканската война. Възстановена е доста по-късно, написа на мраморна плоча на кулата.
Но моята цел е обвързвана с минералната вода - градската баня. Да! Тя се намира в прелестно поддържания градски парк, на гърба на хотела, в който съм отседнал.
Представлява бяла двуетажна постройка и е напълно с минерална вода.
Сградата е издигната през 1934 година по план на проектант Баров.
Тя има мъжко и женско поделение, всяко с басейн. Влизам вътре - към дребния басейн, чиято вода се сменя два пъти на ден, са подредени ванички за обливане и седалки от двете му страни. Басейнът е тъкмо толкоз бездънен, едвам потопиш тялото си. Препоръчват ми да заставам в него най-малко 30 минути.
Тук узнавам повече детайлности за минералната вода на Добринище, поради която градчето е оповестено за балнеолечебен център в средата на предишния век. Водата е към 36 градуса и идва напряко от извора. Тя е едва минерализирана, алкална по реакция, хидрокарбонатно-натриева по състав, без аромат и доста мека, както към този момент открих в джакузито на хотела. Използва се за ревматизъм, недоволства, свързани с мускулите, ставите, сухожилията, за болести на нервната система като лумбаго, ишиас, плексит, радикулит, периферната нервна система, а когато се пие, оказва помощ и за болести на стомаха.
В басейна сме единствено двама мъже, усещам се като римски сенатор в социална баня. Между другото в Добринище има разкрити остатъци от дребен римски басейн.
Но множеството туристи тук избират открития съвременен комплекс на 300 метра от парка с огромен външен басейн и джакузи, от които се издигат пари. И нищо чудно, на открито е 10 градуса. Преживяването наподобява наложително.
Тръгвам си от Добринище, само че вместо да поема към София, потеглям в противоположната посока, с цел да посетя другото емблематично място за дребния град - сребърните йонни извори. Те са единствено на три завоя по пътя за Гоце Делчев и се откриват по почтително подредените до тях коли. Слизам по пътеката към реката - там са каптираните два извора, от които извират богати на сребърни йони минерални води. Твърди се, че още римляните са ги разкрили и употребявали за лечение на рани от борбите. Те се предлагат за очни заболявания, само че се употребяват и за пиянство, тъй като лекуват стомашни проблеми.
Връщам се на асфалта и поемам към София. Обградената от планини долина ме изпраща с оранжевото небе на залеза над Пирин.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ