Не гласувал! ♥ Иван ВАЗОВ и един епизод из нашите политически нрави
„ Това е едно право, а не дълг, господа – сподели лекар Ц., лекар по правото и челен столичен юрист, – и, като право аз, съм свободен да го упражня или не. И аз не го практикувам и не се блъскам из тълпите. “
(1850 ~ 1921)
Не дал своя вот!
(Истински епизод – из нашите политически нрави)
Това беше в Градската градина.
– Аз в никакъв случай до момента не съм ходил да гласоподавам! – сподели година Н.
– Нито аз – пазил ме бог – сподели година Д., изтъкнат член от софийската интелигенция, на часове и публицист.
– Аз единствено веднъж в живота си съм пуснал бюлетинка в изборната урна – и то беше преди двайсетина години – не знам по какъв начин се излъгах – рече година X., ръководител на две сдружения в София, като допи пивото си и тупна чашата по масата.
– Да си кажа прегрешението, братчета: и аз до момента не съм стъпвал до изборната урна, въпреки че тя е на два разкрача от моя дом – сподели със блаженство, съвсем с остроумен тип, година Z., професор, прочут дори в Европа по някои свои учени писания.
– Партизаните дано гласоподават – аз не съм подобен и в никакъв случай не съм бил – обади се година Т., като помести стола си на сянка, тъй като жежките слънчеви лучи бяха огрели на главата му, минувайки сред два бряста.
Излезе, че и останалите господа в тая компания от видни и интелигентни хора не бяха или съвсем не бяха изпълнявали тая конституционна повинност.
– Това е едно право, а не дълг, господа – сподели лекар Ц., лекар по правото и челен столичен юрист, – и, като право аз, съм свободен да го упражня или не. И аз не го практикувам и не се блъскам из тълпите. Министър не съм желаел и не искам да ставам.
Докторът по медицината година М. поглади жълтата си лъскава брада, попъстрена към този момент от изменнически сребристи влакънца, и сподели с елементарната си добродушна усмивка:
– Любопитно е, че ние вършим това самопризнание умерено, без да се червим. У нас на днешно време депутатските избори вършат тълпите, селяните и сопаджиите, а по-рано с тях и евреите... Те вършат държавното управление. Интелигенцията не взима присъединяване. Тя си резервира правото единствено да подлага на критика след това тия държавни управления и да осъжда неприятния ход на държавните работи.
– Това си изповядаме: mea culp – забележи X.
– Да ви опиша една история – сподели лекар М., като си реалокира и той стола на сянка. – Летувах лани на Банкя...
– А! Една банкянска история! Защо я не даде на създателя на „ Утро в Банкя “ да я тури и нея в сбирката си? – извика усмихнат година Ц., който не беше чел казаната книга.
Докторът продължи:
– Една заран рано отивах на лов...
– А! Ти отново за някой лов? – изсмяха се неколцина за тоя му скок от диалог по изборите на ловчийска история.
Докторът махна с ръка.
– Пак за изборите ще приказвам... Отивах на лов... Току излазям отвън Банкя, виждам, че иде една навалица от двеста-триста души селяни от село К., която предвождаше бай Колю Червенакът. Вие го познавате Червенакът? Той е отличник в това село. Голям пропагандатор във време на избори. Той влачеше в този момент тоя народ за София, дето ставаха тоя ден избори за народни представители. Тоя селяндур не знам по какъв начин хипнотизираше хората от селото си. Дойдат избори: „ Хайде, момчета!... “ – па ги поведе и в София самичък бди дали всякой е дал гласа си за техния претендент. После, както са пристигнали, така се връщат вкупом, отново предвождани от бай Коля Червенакът.
– Аз го познавам, Червенакът – сподели юристът, – аз му съм защитавал едно дело. Разбран и интелигентен селяндур
– И доста по-добър жител от нас – добави докторът,
– А, докторе!... – пресече го година Z.
– Къде пладне се залутах покрай селото К. и влязох в едно ханче да си умря. По това време виждам, че тълпата гласоподаватели се връща. И тя се спря с Червенакът при кръчмата да си почине и се почерпи. Здрависваме се с Червенакът. Разпитах го. Всичко наред. Пуснали си бюлетинките селяните и в този момент бай Колю си ги завождаше в село като победител.
– И това всичко? – изсмя се професорът.– Аз мислех, че нещо пикантно ще ни разкажете, а то твоята история е доста елементарна.
– Даже доста плоска – сподели година Н.
– Но тя – подзе докторът – не е свършена, господа. И това, което ще ви кажа, няма да го повярвате. Ще се покрият челата ни със позор!
– Ооо!
– Веднага ще видите. Поприказвахме с Червенакът, дори почерпа ме – беше доста удовлетворен, и станаха да си идат на село. Из веднъж той се удари в челото, пребледня и остана като втвърден.
– Какво има? Прилоша ли ти нещо? – попитах го, като видях измененото му лице. Аз несъзнателно хванах пулса му. Той се дръпна.
– Не ми е неприятно, само че аз съм говедо! – извика той.
– Но какво има?
– Колко ти е часа? – попита той.
Погледнах часовника си. Беше още рано: три часът.
– Момчета! – обърна се Червенакът към селяните. – Благодаря ви. Вие се показахте и през днешния ден като положителни български жители. Аз заплащам виното... Вървете си в този момент без мене. Аз имам малко работа тука.
Селяните си отидоха.
Червенакът отиде при вързания си извън кон, пристегна му колана и го яхна.
– Ами ти накъде? – попитах го.
– За София отново.
– За София?
– Да. Забравих нещо, би трябвало да бързам да стигна преди шест часа.
– Но какво не помни там, Кольо? Той взе юздата, подготвен да потегли, само че се приведе към мене и ми сподели безшумно:
– Господин докторе, позор ме е да ти кажа. Помисли си двеста и петдесет души индивиди, дигнах ги от рахата им или от работата им и ги поведох да гласуваме. Убедих ги хората и те ме послушаха. Осемнайсет километра път от село до София биха!... До един гласоподаваха и извършиха длъжността си. А аз забравих моята!
– Как? – попитах го в неразбиране.
– Забравих аз да гласоподавам. И той се удари отново по челото:
– Де ми беше пустия разум?
– И ти отиваш в този момент?
– Да си пусна гласа.
Червенакът бодна кончето си, препусна и се изгуби нататък. Господа, какво мислите?
Из: „ Събрани съчинения. Разкази 1901-1921 “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, София, 1977 година
Снимка: Иван Вазов; Държател: Национален книжовен музей, dictionarylit-bg.eu
