Това е един от последните текстове на Стоян Асенов –

Това е един от последните текстове на Стоян Асенов – Джони, който ни напусна предишния месец, малко преди откриването на новата образователна година в Софийския университет, където той преподаваше във Философския факултет.

Студентското време би трябвало да бъде свободно от прагматиката на живота. Всъщност цялата активност, която през днешния ден бихме определили като просвета, е феномен на свободното време. А то е такова освен тъй като е празно откъм всекидневна грижа, а и тъй като обитаваме там като свободни.

Несъмнено през днешния ден образованието и университетът са изправени пред съществени провокации. Динамиката на актуалния свят подлага на тестване границите на университетското, вътрешната му конструкция и наличие, характерния му метод на живот – освен това и от вътрешната страна, и извън. В едно свое произведение по отношение на изгодата и вредата от историята за живота, Ницше ни поучава да се учим да забравяме. Без тази дарба историята е невъзможна, споделя Ницше, без нея предишното ни приковава към себе си, животът не може да продължи и да бъде нов.

Днес ние сме призовани да забравим. Университетското е по едно и също време атакувано и изкушавано от външното. Атакувано като непригодно и безсмислено единствено по себе си, като непритежаващо независима стойност и затова нямащо задоволително съображение за битие. Собствената полезност, която университетът акцентира, се приема за остаряла, незадоволителна и нелегитимна. Той е изкушаван да напусне себе си, като външното му предлага личните си цели и критерии за реализация и триумф. Това значи на първо място да се отворят границите, които го отделят от външното и той да се включи в утилитарната върволица, в която шества светът. Обвинявайки го за част от личните си неудачи, външното предлага да го избави, като го трансформира в собствен личен антураж. Едновременно с това университетът твърди, че се вписва в света единствено в случай че бъде самия себе си, в случай че осъществя иманентните си цели и полезности. Именно те би трябвало да експанзират в света, и свързвайки се с другите човешки дейности, освен да ги създадат до избрана степен вероятни, само че и посредством това да придадат друго измерение на човешкото наличие в света. В този звук към стените на университета можем да заключим, че варварите към този момент са тук. При това техният език и жанр може да бъде разпознат от ден на ден и вътре в университетското пространство с искания за легитимност, до момента в който университетското слово заглъхва в публичността. Оттук следва, че въпросът може да бъде подложен и по този начин: кои са варварите и кой приказва на неясен език.

Днес е явен стремежът на външното да научи университета на своя език. Причините за това са многочислени, а някои несъмнено и основателни. Струва ми се, че зад това прозират две настройки. Едната е привиждането на езика на външното като повсеместен и само значещ, без разбиране на личната му граница. Това е в смисъла на реституция на оня обединен предвавилонски език на триумфа, който ще проправи пътя на човечеството към небесата. Втората настройка е обвързвана с притъпеното от непрекъснатите егалитаристки дискурси възприятие (а и способност) за разграничаване, които непрестанно се пробват да " изравнят " нещата, да отстранен всевъзможни йерархии. Оттук тази настройка мъчно схваща значимостта на разликата, в случай че то не е същото.

И по този начин, през днешния ден ние сме призовани за забравим, като това значи за доста неща да престанем да бъдем това, което сме. Твърди се, че това би било потребно за историята. Но преди да забравим, ние си припомняме, че забравянето е част от самата процедура на свободното университетско проучване, от сериозния възторг на мисленето. Към какво, в случай че не към забравяне, ни насочва Декарт с разпоредбите си за мислене, като изисква мисленето да стартира без предубеждения и предпоставки. Нищо не би трябвало да одобряваме за истинно, в случай че самият разсъдък не се е убедил, че е такова, би трябвало да изоставим, да забравим всичко, признато за истинно от престижи и по време на нашето детство. Разумът би трябвало да стартира от самия себе си, от личната си независимост – нищо друго не съществува. " Поне един път в живота си би трябвало да подложим всичко на подозрение " – поучава ни Декарт, всичко занапред би трябвало да бъде припомняно. Но това забравяне не е безумно безпаметство. То е изплъзване от онази потъналост в идолите и не изключва нищо, а фиксира дистанцията на свободата. В нея всичко е намерено в вероятността да бъде друго и отречено, в вероятността на своята давност. Но е намерено и в противоположната вероятност – на своето припомняне. Така в сърцевината на забравата стои началото на припомнянето и въобще опцията за начало и противоположното – припомненото стои над бездната на личната си давност. И тази взаимна диалектика се крепи на " патоса на дистанцията ", за която приказва Ницше. " Знам, че нищо не знам " носи в себе си тази диалектика: нихилизма на забравата и будното око на това " знам ", бидейки по едно и също време едно от най-великите фрази на философската независимост. Тази диалектика е подбудена от учудването, от подозрението и в кръговрата на въпросите става преоткриването на нещата.

Следователно забравата е иманентна част от свободното учене и проучване, без нея то би било невероятно, тъй като преоткриването не би могло да се случи. Очевидно е също по този начин, че тя има доста малко общо с безпаметното благополучие на животното на Ницше, този " безспорен безсрамник ", който живее потопен в мига на сегашното. Забравата, за която говорихме нагоре, носи щастието по различен метод. И то се разстила в целия развой на преоткриването. Тогава апелът " да забравим " значи в действителност да забравим метода, по който забравяме, с което пък от своя страна е обвързван и методът, по който си припомняме. С една дума – методът, по който университетското подхожда и има нещата от света. Този въпрос не е единствено методически, а смислов и визира разбирането ни за същността на университета.

* * *

При всичките си промени и модернизации университетът символно се свързва по-скоро с устойчивото, с неподвижното, което се движи в себе си като едно постоянно завръщане. При цялата динамичност и пристрастеност на вътрешния си живот, при всички тествания в общуването си с външното, той клони към това да остане правилен на себе си. В това постепенно, съвсем неподвижно вътрешно време, туптят забързаните изрезки на студентското време. Обикновено границите му са ясно обрисувани. Входът и изходът са значими детайли от неговата конструкция. Поради тази причина то доста по-лесно се отнася до външното – от учебното заведение, откъдето произлиза, до " живота ", към който отива. Неговата краткост снижава съпротивителната му мощ. Ученичеството може въобще да не си отиде, а " бъдещият живот " напълно да господства студентското съществуване. Студентското време е най-проницаемо за светскостта на света и най-честият обект на неговата инвазия. В тази отнесеност към бъдещето, по-лесно може да загуби личната си значителност, и към него да бъдат отнесени думите на Паскал, че ние не живеем, а се надяваме да живеем. Тогава студентското време ще бъде изпълнено единствено с нетърпеливото очакване на неговия край. Тази среща сред университетското и външното в студентското време го прави сензитивно и проблематично във връзка с личния му статус. И в него по присъщ метод се оглеждат засегнатите до момента тематики. Онлайн образованието около рецесията с ковид сложи още по-радикално въпроса за неговия смисъл. Така студентското време концентрира в себе си освен провокациите пред университетското обучение, само че и въпроса за другия смисъл на времената в човешкия живот. Защото с изключение на желанието да бъде напуснато, то носи и мощен сантимент на мнозина, минали през него, обвързван с чувството за неговата уникалност и неповторимост.

Какво в действителност съставлява студентското време? Каква е неговата специфичност? С какво наличие би трябвало да бъде изпълнено то? Тези въпроси са все по-актуални, тъй като се ускоряват трендовете то да се преглежда като обслужващо време – да бъде подготовка за специалността, за " живота ", само че самото то да изпада от това да има полезност единствено по себе си. Неговата цел се утилитализира и е изнесена отвън самото него. Така образованието придобива от ден на ден типа на професионално образование, тъй като е директно закачено за избрани специалности като негова реализация и смисъл. Студентското време попада в някаква пролука, обвеяна от професионалните паники на бъдещите реализации или просто от нуждата за неговото административно засвидетелствуване. По този метод студентското време смислово е изтеглено по посока на едно бъдеще, откъдето идват всички сили, които му придават жизнеспособност. Тази слугинска функционалност на студентското време снижава статуса както на студента, по този начин и на тези витални форми, в които то се реализира. Всичко това има известни учредения. Но защото тук става въпрос за същността, аз пазя противоположната теза. Смятам, че студентското време е неповторимо и не наподобява на другите времена на нашия живот. То има, в случай че се изразим платонистки, собствен личен ейдос. Ще положа тези изказвания върху " слаб " пиедестал. Нашето възприятие ясно разграничава студентското време от другите времена на нашия живот. Аргументът е слаб освен тъй като се базира на възприятие, а и тъй като ми се коства, че демократично мъчно би могъл да бъде предпазен – вероятно по-голяма част от студентите, сегашни и някогашни, биха дали своят вот против платонистката му интерпретация. Носталгичното възприятие, с което нормално се обръщаме към студентското време, единствено по себе си конституира неговата самостоятелност и самостоятелния темперамент на неговото съществуване. И още нещо – носталгията постоянно обагря ценностно това, за което се отнася, и носи в себе си тъгата на невъзможното завръщане. С всичко това студентското време ясно се отличава във времената на нашия живот: носталгията ни насочва към ядрото на неговата самородност.

Поради тази причина, в случай че желаеме да го разберем, първо би трябвало да го разграничим. То прилича ученичеството, само че е друго от него. Уж е подготовка за идващите времена и те фактически могат да бъдат изведени от него, само че то не може да бъде изведено от тях. То има лични граници и с цел да бъде разбрано, би трябвало да бъде разграничено от времето, което го предхожда, и от времето, което го следва. Трябва да го забележим в неговата уникалност и да разпознаем личните му черти. Това изисква да го извадим от причинно-следствената процесуалност – като последващо ученичеството и подготвящо специалността, тази процесуалност, която мощно снижава неговата стойност. Трябва да го забележим като самоценно време, което има стойност единствено по себе си и не е просто средство за нещо друго. Но да приказваме оттатък средствата, значи, че студентското време има задоволителна цялост в себе си. Носталгичното възприятие схваща тази самодостатъчна цялост и в желанието си ситуира студентското време като друго, настрана от всички други времена. Ще се съгласим, че в тази откъснатост то стартира да придобива чертите на утопичното.

И по този начин, би трябвало да отграничим студентското време от другите времена. Но всяко отграничение е някаква лишеност. Тя може и да не се схваща като минус, само че въпреки всичко съществува. От какво ни лишава студентското време? Ако то ни отделя от другите времена, от какво ни отделя? Ако би трябвало да отговорим малко – студентското време ни отделя от всекидневната прагматика на живота, от всекидневната грижа. Ние постоянно сме въвлечени в такава грижа. Колкото и положителни мемоари да сме имали, ученичеството постоянно е обвързвано и с някаква повинност, с външна насила, която ни е карала с неспокойствие да чакаме свободата на ваканцията. След студентските времена, без значение от специалността, мъчно бихме избегнали уговорката с обслужването на всекидневните потребности. Студентското време има характерна жизненост, която е настрана от трудовата прагматика и утилитарното схващане на живота, в което след това ще обитаваме. То е свободно от този ангажимент. Тази освободеност затова е първият конституент на студентското време. Затова и самото него можем да определим като свободно време. Трябва да поразмишляваме върху това.

Аристотел прави едно значимо разграничаване. В " Политика " той написа: " Всъщност целият живот се разделя на работа и свободно време, война и мир, а дейностите – ориентирани към нужното и потребното и ориентирани към прелестното. При тези двойки би трябвало да има същото разделяне, както и при частите на душата и техните действия: войната е в името на мира, работата – в името на свободното време, нужното и потребното – в името на прелестното ".

Аристотел разделя, а в прочут смисъл и опълчва работата и свободното време. При това той подрежда йерархично дейностите, свързани с тях, пояснявайки кое е цел и кое – средство. Трябва да отбележим и различен значим миг: свободното време не е " празно " време, не е " нищоправене ", а също е обвързвано с избран вид действия.

Но това, че свободното време е друго от работното време не е задоволително. То може да бъде използвано за наслаждение или отмора. Аристотел прецизира, че, от една страна " щастието не е в развлечението ", а от друга, " отдихът не е цел, тъй като е поради активността ". Свободното време е нещо друго и от времето на отдиха, и от времето на развлечението. То е обвързвано с най-възвишената част у индивида – с мозъка, а отсам и с най-висшата активност – съзерцанието. В " Метафизика " той прецизира: " … едвам откакто са били налице всички условия, нужни за живот, а също и за развлечение и забавление, хората са потърсили този тип схващане (има се поради философията – бел. авт.). Значи е ясно, че не се стремим към нея поради някаква изгода. Напротив, също както назоваваме свободен оня, който съществува поради себе си, а не поради някой различен, по този начин и за нея приказваме като за единствена свободна просвета, защото единствено тя съществува като цел на самата себе си ".

Тук нямаме за цел да обсъждаме всички елементи от схващането на Аристотел за свободното време. Ще се спрем единствено на още един значим миг, при който свободното време се свързва с властта, само че не с властта над другия, а с властта над себе си. В " Политика " има едно знаменателно разсъждение на Аристотел за тога и господаря. Дефиницията му за стопанин е къса: " Способният с помощта на разсъдъка си да планува е по природа ръководещ и стопанин ". Тази формулировка явно опонира на нашата вътрешен глас, а може би на нашия фатализъм. За нас стопанин е този, който има плебеи, който е робо-владелец. Тоест господарството е функционалност на безспорното владеене на друго човешко създание и не съществува отвън това отношение. За Аристотел обаче робът и господарят са " по природа ", т.е. те са " качества ", които всеки " носи ", без значение от събитията и не са конституирани релационно.

И по този начин, господарството е рационална дарба, способността да предвиждаш. Следователно тя е обвързвана с времето, с нуждата животът да бъде забелязан като вероятен освен в сегашния, само че и в един предстоящ миг. Предвиждането е изискването да преведеш живота от сегашното към бъдещето. Това значи характерен метод на преодоляване на времето, който прави допустимо практическото и инструментално обезпечаване на живота. Тъй като това е предугаждане посредством мозъка, преодоляването на времето е модернизация на времето, а отсам и модернизация на практическото деяние. Но това не е свободното време, тъй като не е поради себе си, а поради нещо друго и е единствено изискването за свободно време. Това е преодоляване и приложимост на времето поради непосредствената витална активност. Тя дистанцира от телесната въвлеченост в индустриалния развой, само че не и от самия този развой – тя е активност по управление на плебеи, в което Аристотел не вижда нищо изключително почтено. Следователно тук рационализацията на времето и неговото преодоляване е прекомерно релативно, доколкото, бидейки в полето на средствата, времето също е овладяно и подчинено, а с това е подчинена нашата лична власт над него.

Но точно тук се появява опцията за фактически свободно време, за неговото отчуждение от времето, обвързвано с непосредствената трудова активност. Това се дължи на удивителното отношение сред тога и господаря. Робът, който също е по природа, не просто принадлежи на господаря, само че му принадлежи безусловно, до степен, че е част от неговото тяло. Но той е особена, отделима част, способна да схваща и извършва. Оттук следва, че отделеността за господаря е обвързвана с обособяване от избрана инструментална въвлеченост в телесния живот. Във времето на господаря се поставя вътрешна граница, която огражда време оттатък прагматиката на живота. За Аристотел това е по едно и също време и метафизически проблем, защото произтича и от метафизическото разграничаване на душата и тялото, и опция душата да се събере в лично време.

И по този начин, явно за Аристотел свободното време се поставя като такова оттатък изгодата и се свързва с най-висшата човешка активност – активността на мозъка. Тя се реализира поради самата себе си, а не поради нещо друго, т.е. тя е цел, а не средство. Свободното време е такова освен тъй като е празно откъм всекидневна грижа, а и тъй като обитаваме там като свободни. Така цялата активност, която през днешния ден бихме определили като просвета, е феномен на свободното време. Това несъмнено е сферата на свободното живеене и по тази причина Аристотел ще каже: " И наподобява, че щастието е в свободното време. Понеже се лишаваме от свободно време, с цел да можем да имаме свободно време, и водиме война, с цел да живеем в мир ".

С това свободното време се трансформира и в цел – то би трябвало да обгръща цялата дълготрайност на живота, в която индивидът да живее съгласно най-висшето в себе си. Тук доближаваме до един доста значителен миг. Свободното време трансцендира освен трудовото време, само че и смъртното човешко време като такова, тъй като " подобен живот би бил над човешкия ". Свободното време дава напълно друго измерение на човешкото, доколкото, както изразително споделя Аристотел: " … [човек] ще живее по този метод не в качеството си на човек, а доколкото у него е заложено нещо божествено ". По този метод свободното време е както връзка с божественото, по този начин и негов – отвъдвремеви – земен аналог. С това то е фундирано онтологически в структурата на съществуващото, като не трябва да забравяме, че то се конституира същностно дотолкоз, доколкото е живот на мозъка – божественото у индивида. Свободното време е не просто друго от трудовото, само че в него са ясно доловими лъчите на божествената трансцендентност, доловими посредством работата на мозъка, което му придава и различен онтологичен статус. В него индивидът разпростира и реализира същността си на човешко създание, заобикаляйки по едно и също време господството на това, което онтологически би трябвало да бъде подчинено – тялото, и на активността, която подчинява самото тяло – труда.

Когато нагоре споделих, че студентското време би трябвало да бъде свободно от прагматиката на живота, имах поради нещо сходно на това, което твърди Аристотел. Тук не трябва да се залавяме за това, което при него се явява обективно изискване за свободното време – робския труд. Тези условия могат да бъдат разнообразни и исторически те са разнообразни (например университетът или страната да заплащат стипендии на студентите). Колкото и значим да е този въпрос, в подтекста на нашето разсъждение той би бил форма на социологически редукционизъм, който подменя същността на диалога.

Проблемът е в това, че като идентифицираме студентското време със свободното време и разбирайки го значително в смисъла на Аристотел, от нас се желае да го отличим от другите времена на живота и да го сложим в отношение на йерархично предимство по отношение на тях. Днес това е сложна задача, тъй като дотам сме привикнали да твърдим, че трудовата активност има ценностно предимство, че се опитваме да придадем тази форма на всяка друга активност, най-малкото да я уподобим на нея. Забележете: огромна част от нашия отдих наподобява на труд – да вземем за пример фитнеса, спортът по принцип. Празниците нормално се трансформират в тежка активност по подготовка и консумация. В обществената политическа сфера политикът заявява единствено едно време – работното време, в което се трансформират най-обичайните и дори интимни човешки действия – закуските и обедите на политиците са работни срещи – работни закуски и работни обеди. Съчетаването на всичко това с утилитарни настройки води до превръщането на студентското време в средство, в което то изгубва самостойността си.

Затова има и друга причина. Разрушаването на възприятието за свещено оставя индивида " пренебрегнат " в профанното си делнично битие. То самото става безизходно, без брод оттатък личното си профанно време. Сякаш няма други времена, с изключение на времето на трудовия делник, вероятните други времена са призрачни, лишени от иманентна субстанциалност и съществуват или заради някаква историческа инерция, или доколкото получават нерадостната орис на обслужващия личен състав. Оттук има две значими следствия. Профанното време се универсализира и се просмуква в другите времена, с което настава и уравниловка на времената. Днес следим развой, който е противоположен на метода, по който Аристотел прави оценка и подрежда времената. Ако при него свободното време като цел би трябвало да обгръща цялата дълготрайност на живота, то в този момент студентското време като свободно време, въображаемо като средство, би трябвало да се подчини и да следва ритъма на делничното битие, което разгръща своята времевост върху всички други времена.

Това може да бъде намерено както в студентски настройки, по този начин и в политики на самите университети. Не е загадка, че огромна част от студентите работят и те привиждат в това по-голямо достолепие от това да си студент. Никога не съм могъл да си обясня, по какъв начин човек, който работи каквато и да е работа, счита това за по-ценно от студентските си занимания. Тук не става въпрос за работа по насила, по нужда, което е разбираемо, а за оценностяването на двете действия.

* * *

Да се върнем на нашата теза, че студентското време има своята иманентна полезност и една самодостатъчна цялост, и че свободата му от прагматиката на живота е негов конститутивен миг. Засега сме го определили отрицателно – като свободно, празно от всекидневната грижа. Тук доста елементарно се натрапва една прилика, тъй като познаваме и други такива " празни " времена – времената на празника. Очевидно е, че в думата " празник " може да бъде доловено това отекване на " празнотата ", на " празното ", с които тя вероятно и етимологически е обвързвана. От какво е " празен " празника, с цел да бъде такова " празно " времето – от " дел-ника ", от времето на " делата ", на всекидневните каузи, от работата. Неизбежното наличие на празниците в нашия календар ни споделя, че би трябвало да има такива времена в човешкия живот, в които делника свършва. Трябва да има такива времена, които са свободни от тази всекидневна трудова активност и това не е инцидентно, а следва по нужда. Празникът е " празен " от всекидневната грижа, с цел да бъде " запълнен ", да се отвори пространство за други, по-значими за индивида неща. Като просвета, която съществува в един относително плосък и едноизмерен свят, мъчно намираме пространства, които имат по-голяма значителност от тези на делника, който обитаваме. Но по този начин или другояче, съществуването на празника ни подсказва, че има полезности, на които си заслужава не просто да им бъде отделено време, само че и които би трябвало да бъдат чествани, празнувани – той е миг на възхваляване и популярност. И без значение дали е обвързван със свещеното и трансцендентното, или със всемирски събития, само че " свещени " за общността, той накъсва делничното време и изправя индивида пред други измерения на живота и света. С това всеки празник ни топографира в " началото ", в основанията, и с това освен трансцендира делничното, само че и му придава смисъл оттатък този, който то е склонно да си приписва. Така че празникът не просто го свързва с други реалии, само че и му разрешава да се самосъзре, да си напомни личните учредения, то е огледалото пред неговото лице.

Следователно празникът е свободно време, което има собствен личен смисъл, и който ни изважда от ритъма на всекидневието. Защото във всекидневната грижа ние не владеем времето, а то ни увлича. Знаем, че би трябвало да отидем на работа в 9 часа, да вземем детето от учебно заведение в 17 часа и така нататък Всекидневното време ни захваща в своя темп и тъй като не разполагаме с него, ние в никакъв случай нямаме време, а по-скоро сме негово владеене.

Затова когато споделяме, че студентското време наподобява на празника и на свободното време, едно от нещата, които споделяме, е, че ние самите започваме да овладяваме това време, започваме да го изпълваме с някакво наличие. Разбира се, студентското време има своя личен справедлив темп – разписание на лекции, изпити, то също има своята тежка трудова активност, само че даже и тя по същността си би трябвало да прилича и да бъде по-близка до ритуалността на празничното време, в сравнение с до всекидневния труд. Студентското време носи празничността като свое вътрешно възприятие, като общо въодушевление на тази форма на живот. Така че празнуването, " купона ", е иманентна част от студентското време. С паника следя по какъв начин те от ден на ден изчезват от студентския живот за сметка на една чиновническа практичност. Студентското време синтезира аскезата на ученето и опцията да си позволиш да живееш бедността сантиментално, като естество, със свободната разхайтеност на заниманието и щедростта на шерване на последното в един общностен живот. Защото това са противоположни неща, които в студентското време не си опонират.

Студентското време има в себе си тази без-делност, което е другото име на празничната " практичност ", на усиленото учене и дирене на истината. Тук можем да си спомним за разговора " Пирът " на Платон, където участниците в пиршеството вземат решение да произнесат похвални слова за господ Ерос. На сутринта съвсем всички са заспали и разговорът приключва по този начин: " Сократ ги оставил да спят, станал и си тръгнал, а пък Аристодем тръгнал както постоянно подире му. Сократ отишъл в Ликейона, измил се и прекарал останалата част от деня както всеки различен път и привечер се прибрал у дома да спи ". Пред нас ясно се откроява фигурата на този древен мъдрец, който не можем да си представим другаде, с изключение на на открито, в обществените пространства, където търси някой, с който да приказва. От избрана позиция той, несъмнено, е безспорен лентяй, което не му пречи да е емблематична фигура освен за философията, а и за европейската просвета въобще, и може би не си даваме сметка доколко това, което сме, изискуем на този необут, със разкъсан хитон, бродещ из Атина лентяй.

Но да се върнем на нашия въпрос. От една страна, е хубаво студентското време да има граници, които да бъдат строго охранявани, това охраняване е значимо. От друга страна, дали това значи, че то е изолирано от другите времена, че живее в личната си кула, с нейната аутистична необщителност? Ако се замислим за всекидневния живот, ще забележим какъв брой концентриран и затворен в себе си в действителност е той. Всекидневието ни завърта в себе си, ние правим едни и същи повторяеми дейности с равна еднообразност. Всекидневното време е повтарящо се време, чиято рутинност не позволява друго в себе си. То си е самодостатъчно, заето със себе си и по тази причина няма време за друго време. Тази безмилостност приема формата на владичество над свободното време, трансформирайки го в свое средство. Излизането от неговата изнурителна цикличност нормално е бягство, тъй като то няма другото в себе си, което да разрешава пътешествия вътре в самото него, това странствуване, което е ентусиазъм към особеното. Дали границите на студентското време го сродяват с тази необщителност и монотонност на всекидневното време? Точно противоположното. Една от най-характерните черти на студентското време е, че те са безусловно пропускливи. Това вероятно са най-пропускливите граници, които биха могли да съществуват. Това е разследване от обстоятелството, че то поражда към активността на мозъка – към ученето и проучването. Ако приемем, че казаното до момента е метафизичен текст, четен пред студенти, то явно във времето тук и в този момент се появяват други времена. Появява се антична Гърция, появява се човек с име Аристотел, живял по това време и ни приказва някакви неща за свободното време. Друг, на име Сократ, влиза необут и със разкъсан хитон, пресича за малко нашето време и отива да спи в античния си дом. Студентското време е пропускливо за всевъзможни други времена. Ученето непрестанно го изпълва с разкази, истории, с лица, със всевъзможен тип наличия. Допускайки всичко това в себе си, то става нееднородно, място на среща на времената и хората, бъбриво пространство, което ги събира в една, по израза на Михаил Бахтин, многогласност. По този метод студентското време е съсредоточено време, само че не в личната си самодостатъчност, а посредством всмукването на другите времена, посредством съсредоточаването им в самото себе си, посредством непрекъснатото им придвижване и секване. С това е разрушена освен монолитността на всекидневното време, само че е проблематизирана и личната времевост на сегашното. Поради своята младост и липса на ориентири то е алчно, поглъщащо и всеядно, време на идентификации, на приемане на непознатото като свое, на влюбвания и дистанции. Но макар своята всеядност неговият усет е придирчив, то търси образците, най-отбраните събеседници, то непрестанно възкресява в себе си имената, за които споделяме, че са надживели времето. Така че студентското време е време на възкресение – на имената и времената – възкресения, които се случват в ритуала на образователните часове и самотата на четенето. С това то реализира препредаването, спасяването им от тяхната историческа краткотрайност. То е време на припомняне и съхраняванe. Както изразително споделя Калин Янакиев: " Защото по какъв начин би могло да се отхвърли, че във всяка страна, имаща претенцията да е на нивото на международната просвета, би трябвало да има място, в което да се пазят (и даже просто да звучат ), без значение дали имат някаква утилитарна стойност в нея, Омир и Вергилий, Платон и Аристотел; където да бъдат съхранявани като четими от някого , отново без значение от всяка утилитарна цел на сходно четене, старогръцкият и латинският език; да бъдат по отговарящ метод " празнувани " с тяхното проучване великите политически мъже на предишното, огромните адвокати на древността, класическите писатели. И ето точно в филантропичните и публичните факултети на университета на една страна (на една област) това се прави в личния смисъл. Защото таман в националния университет (в националните университети) тяхното проучване по неразлъчен метод съставлява и тяхното непрекъснато културно честване… Но това значи, че университетът е по своята концепция колкото място за " учене " и " преподаване ", толкоз и (неразделно от тия двете) място за нещо като непрестанен " фетиш ": място, в което се прави " литургията " на културата ".

Но студентското време не просто събира времената в себе си. То в себе си трансцендира личното си настояще. Неговият вектор е освен центростремителен, само че и центробежен. Устремявайки времената в себе си, то по едно и също време с това се разпръсва в тях, излизайки от времевата си дребнавост. Конституирайки времената към интенциите на мозъка, ние можем да " присъстваме " във всички времена – от Сътворението или Първичния гърмеж, до Апокалиптичната точка на края на времената. Даже се пробва да почуква на вратата на вечността. С това самото студентско време може да се разтегне оптимално сред началото и края и да трансформира тези граници в трагични точки на първите и последните неща. Така студентското време се историзира, трансцендирайки конкретността на историческата си обстановка. Но то трансцендира и всяка друга историческа уточненост, всяко друго време, и по този начин става намерено към всички времеви хоризонти, в това число и към тези, които още не са се случили. Пазейки тази отдалеченост на свободата, студентското време живее универсално.

Като дава драговолно личното си пространство, то е споделено време, време на съвместност. Тя се отнася и до външните форми на студентския живот и до общността на учащите се и изследващите. Като споделено време неговата оптика е децентрирана и многоизмерна, тя се движи в многообразието от вероятности, което значи и в многообразието на светове и благоприятни условия. Опасностите тук са явни. Студентското време може вечно да ни загуби в релативизиращата мощност на това разнообразие, оставяйки ни измежду дърветата, а не в гората, където мозъкът се скита измежду тези непознати светове, без да може да откри единството на времената и лицата; където мозъкът се скита измежду тези разкази и светове, разказвайки ги, като остава самият той безгласен. Но този релативизъм тук е по-скоро положителен. В студентското време той показва търсачеството, насладата да се узнава, способността елементарно да се основават кумири и бързо да се развенчават. То е проникнато от патоса да се дири незнайното, да се поставят начала и за това толкоз елементарно се изпълва с дързостта на това, което прозаично назоваваме проучване. Събирайки времената и разпръсквайки се в тях, студентското време не остава там, а живее в преддверието на бъдещето, в неопределеността, която ученето и проучването носят в себе си.

Но тук би трябвало да запитаме какво удържа целостта на тази разнопосочност на студентското време или по-точно какво я задвижва или целеустремява. Досега видяхме, че неговата конструкция е комплицирана и динамична. Че неговата душа (ако употребим един Шпенглеров термин) е една Августинова душа, " тъй като душата е тази, която и чака, и внимава, и помни ". Но в случай че студентското време живее в преддверието на бъдещето, в неопределеността, която ученето и проучването носят, то има тези времена, които събира и в които се разпръсква, във времето на началото, само че това начало, което стои в Сократовото " Знам, че нищо не знам " и което потапя времената. Това е време на несигурност, меонично време, което носи нищото, само че то има капацитета да поражда, тъй като това нищо към този момент е разрушено от рефлексията. Какво поражда и какво е това, към което се разиграва тази диалектика на знанието и незнанието, с която неразривно е обвързвано студентското време.

Всъщност каква е задачата на преподавателя, който изнася лекция по даден въпрос? Не е ли задачата да се доближи истината по въпроса, по който се приказва? Защо се спори на семинарните занятия – не е ли отново поради истината? Не е ли това и задачата на всяко проучване. Тоест целият образователен развой в университета е ориентиран към това да се търси истината. По какъв метод се случва това? Университетът ни приканва да участваме в този развой като свободни хора. Това е малко припомняне на задачата на Хумболтовия университет – свободното дирене на истината. Целта на университета е не просто студентът да научи и да се образова на някакви неща, а в този развой да стои задоволително дълго извърнат с лице към истината, с цел да привикне да я търси и отстоява и това да бъде устойчива вътрешна настройка на съществото. Това има субстанциален смисъл, тъй като, както споделя Платон: " … душа, която в никакъв случай не е виждала истината, не може да придобие човешка форма ". Но това " превръщане " към истината е по едно и също време непрестанно практикуване на независимост, на това, което я прави допустима, и на увереността, че индивидът може да бъде свободен. Така истината и свободата са в ядрото на началото, което разпростира капацитета на " знам, че нищо не знам ", като по едно и също време са и пределните цели на студентското време.

По този метод студентското време е призвано да укрепи индивида, да го извае посредством използването на мозъка му към арматурата на истината и свободата и с това да уточни спецификата на човешката външност и дълбокото съображение на човешките дейности. Това би бил гръбнакът, който да направи допустимо освен да се устоява в " света ", в " живота ", а и да ги направи самите тях съизмерими с човешкото достолепие. Така че университетът и студентското време напълно не са откъснати от " живота ", просто техният ангажимент към него има и други измерения и цели, разнообразни от късите хоризонти на всекидневната прагматика и практическата ѝ рационалност.

От това следва, че студентът би трябвало да бъде оставен на мира. Студентското време по своя етос е немарливо, безконтролно към всекидневната грижа, единствено по себе си безпарично. Неговите цели са разнообразни, то е алчно за други времена и хора и е разположено в Сокра