Грузинска Пасха в гробищен свят
Тостовете са наложителни, пиенето докрай – незаобиколимо предписание
„ Хората се събираха и обикаляха от гроб на гроб, където по този начин се напиваха, че най-после трябваше да ги изнасят в несвяст
В понеделник, първия ден след Пасха, Афтандил Осепашвили (60 г.) стана рано. Извади каймата от хладилника, с цел да може жена му Додо да направи долмата. Грузинците вършат сармите с повече кайма и по-малко зеле. В мляното месо, наложително купено от спонтанните месарници край пътя, поставят доста подправки. Основната е киндза (пресен кориандър). До обяд фамилията би трябвало да подготви десетина блюда, като измежду тях наложително са шашлиците, хинкали и хачапури – едни ароматни питки с плънка от кашкавалено сирене. Боядисаните яйца по традиция се поставят в джеджили – нещо като българското „ чичко тревичко ”.
Три огромни кашона чакат строени в коридора на къщата, с цел да поемат ястията за обедното празненство на гробищата в родното му село Ксани – единствено на десетина километра от вкъщи му в Мцкхета. Но проектите са за това, че да се провалят.
Предната вечер, момче на име Гега се прибирал от празненствата в гробищата и някак си в последния миг се сетил, че се прибира у дома, а не отива на ваучър в Тбилиси. Направил подъл завой в последния миг, в резултат на което мощният мерцедес ML се преобърнал, подкосил храстите и унищожил тръбата, снабдяваща новия квартал в Мцкхета с природен газ. На момчето му нямало нищо, споделят съседите. Кълнат се, че Гега даже не е бил пийнал, нещо което с чисто сърце мога да оспоря, поради последвалия ми житейски опит на гробищата.
Джипът за нищо към този момент не ставал, Гега ближел рани, само че за Афто това е без значение, тъй като няма ли газ – няма блюда. Какво да правиш на гробищата в понеделник след Пасха без обилна софра? Нищо! Можеш единствено да се червиш. Това е сравнимо с срам. Все отново от компанията оправят тръбите и Додо се залавя с ястията.
На самия Великден, а който не успее – в понеделник, наложително за всеки грузинец е да бъде измежду починалите си родственици. Да, това е забавна традиция и някак си недолюбвана от Православната черква. Както ще каже възмутено протойерей Шалва Кекелия в едно яростно свое писание „ Това е една неприятна привичка, която се трансформира в традиция ”.
През тревожните и несигурни първи години на комунизма, на безумно вярващите в Бог грузинци им било неразрешено да посещават църкви – както е било на всички места в Съветския съюз. Ако тайните ченгета те видят на Пасха в църквата, може да загубиш работа, могат и в затвор да те вкарат, а не е изключено и да станеш жертва на върховия номер на сатрапа Лаврентий Берия – да изчезнеш вечно.
На гробищата обаче никой не може да ти забрани да вървиш. И по този начин от година на година, на Великден грузинците почнали да се събират край починалите си близки. Всяко семейство изграждало имота, където намирали безконечен покой родата. До гробницата наложително се прави маса, пейки и заслон. След това стартира уважението. Първо ти отиваш на гробовете на съседите, на роднините, на техните родственици, а след това те минават през твоята маса. Тостовете са наложителни, пиенето докрай – незаобиколимо предписание.
Същият този отец Кекелия споделя, че когато раснал в Самегрело, бил погнусен от това, което се случвало на гробищата.
„ Хората се събираха и обикаляха от гроб на гроб, където по този начин се напиваха, че най-после трябваше да ги изнасят в несвяст. В такава уродлива форма не трябва да се чества Пасха ”.
Хората обаче имат различен прочит на традицията и даже имат вяра, че не е нужно да ги поучават. Бог е в тях и те са в господ. Тяхната библейска трактовка е следната: Виното е кръвта на Христос, тостът е продължение на молитвата. Това е мантра, която може да се чуе на всички места, и която се хващам самичък дублирам от известно време, даже и на гробищата.
Тази подбудена от комунистическите репресии традиция последователно се е трансформирала в метод на живот за грузинците. Векове наред те са оцелявали на инат на естествените и човешките закони. Неслучайно персите са наричали тази страната сред Малък и Голям Кавказ – Земя на вълци.
Афтандил и жена му Додо съумяват, въпреки и с два часа забавяне, да приготвят ястията. Настаняват ме на задната седалка сред два стола и кашон с ухаещ на „ загивам от апетит ” вкусотии.
Селото Ксани е кръстено на едноименната река. Тя се влива в именитата Мтквари, която пресича цяла Грузия, извираща от Турция и вливаща се в Каспийско море. Точно над устието се извисява стръмен скат, а на върха е кацнала цитаделата Ксани. Когато османските орди достигнали до тези места, локалните християни се качили в крепостта. Турците стегнали обръчът и си споделили „ ще умрат от апетит и жадност ”. Грузинците обаче издълбали тунел до реката и на инат на враговете оживели. Така оцеляват през вековете и връзката с предците им е извънредно значима.
Афто ми демонстрира селото, учебното заведение, заводът – тогавашна горделивост на социалистическата промишленост. Ксани е живо село, тъй като да се живее тук е умерено, на ниска цена, а Тбилиси е на 45 минути с маршрутка.
Гробищата са край Мтквари. Реката величествено минава около другояче спокойното място. Днес тук има шум. Деца тичат сред паметниците, играят на гоненица. Край всеки имот има софра и животът тържествува измежду починалите родственици.
Афтандил налива вино в чаши и до момента в който дамите от фамилията стартират да редят масата ние поливаме гробовете на татко му Багратион, майка му Елене (Елеонора) и брат му Тариели. Той се прекръства споделя на всеки по едно „ Ех, Ех… за какво по този начин! ” и по-късно стартира дългият ни тур сред гробовете. Афто минава с оправданието, че е водач и не пие на екс, само че на българския заложник в Кавказ – не се разминава. Да не пиеш на екс е обидно. Някак си не се гледа с положително око на сходно отношение. Това е все едно да плюеш на могилите на починалите предшественици. Не бива.
След следващия гроб и два часа по-късно чувствам, че грузинското в мен побеждава. Ще изговарям тост. Гледат ме с почитание и пълнят чашата догоре.
„ Ние – българите и грузинците сме православни народи… ” Тостовете би трябвало да са дълги и поучителни. Свалям им шапка за традицията на Възкресение да бъдат измежду починалите си родственици. Така се пази жанр, по този начин се пази език и православната религия. Само и само православната религия ни е избавила от подлите врагове. И по този начин след 10 минути пием на екс за православието, дружбата сред грузинци и българи. Първият който се хвърля на врата ми, с цел да изкаже възхищението си от тоста е азерът Джими – чист мохамеданин, в случай че изключим пиенето.
Тук някъде съзнавам какво е имал поради отец Кекелия за несъразмерната приложимост на наздравици – гробищата наподобяват светли, леко размазани, животът тържествува. Това съгласно попа е грях, само че не го чувствам по този начин.
Друг влъхва ще разкрие тайната на този чудноват празник. Звиад, роднина на Афтандил, остарял морски вълк, подвига тост. Той ще пие… ние ще пием за живота.
„ Пасха е най-великият християнски, човешки празник, споделя той. – Той е знак, че животът постоянно побеждава. Той е знак, че избавление има. Ние грузинците сме най-древната християнска страна в света и това, че сме оцелявали и оцеляваме е поради вярата. Така както Христос възкръсна от мъртвите за нов живот, по този начин и ние имаме вяра, че нашите починали родственици са живи някъде там. Така ние демонстрираме своето почитание към живота, към гибелта и вярата във възкресението ”.
Може би не съм записал всички думи вярно, тъй като разваленият съветски, гарниран с ракацители превръщаха тоста на Звиад в напев, само че философията е тази.
Привечер паркът опустява. Гробовете са напоени с вино, а не със сълзи. Най-вероятно и в оня свят пируват. Едно необичайно решение от времената на комунизма се е трансформирало в топла традиция. Толкова жива, че даже гибелта не наподобява страшна.
„ Хората се събираха и обикаляха от гроб на гроб, където по този начин се напиваха, че най-после трябваше да ги изнасят в несвяст
В понеделник, първия ден след Пасха, Афтандил Осепашвили (60 г.) стана рано. Извади каймата от хладилника, с цел да може жена му Додо да направи долмата. Грузинците вършат сармите с повече кайма и по-малко зеле. В мляното месо, наложително купено от спонтанните месарници край пътя, поставят доста подправки. Основната е киндза (пресен кориандър). До обяд фамилията би трябвало да подготви десетина блюда, като измежду тях наложително са шашлиците, хинкали и хачапури – едни ароматни питки с плънка от кашкавалено сирене. Боядисаните яйца по традиция се поставят в джеджили – нещо като българското „ чичко тревичко ”.
Три огромни кашона чакат строени в коридора на къщата, с цел да поемат ястията за обедното празненство на гробищата в родното му село Ксани – единствено на десетина километра от вкъщи му в Мцкхета. Но проектите са за това, че да се провалят.
Предната вечер, момче на име Гега се прибирал от празненствата в гробищата и някак си в последния миг се сетил, че се прибира у дома, а не отива на ваучър в Тбилиси. Направил подъл завой в последния миг, в резултат на което мощният мерцедес ML се преобърнал, подкосил храстите и унищожил тръбата, снабдяваща новия квартал в Мцкхета с природен газ. На момчето му нямало нищо, споделят съседите. Кълнат се, че Гега даже не е бил пийнал, нещо което с чисто сърце мога да оспоря, поради последвалия ми житейски опит на гробищата.
Джипът за нищо към този момент не ставал, Гега ближел рани, само че за Афто това е без значение, тъй като няма ли газ – няма блюда. Какво да правиш на гробищата в понеделник след Пасха без обилна софра? Нищо! Можеш единствено да се червиш. Това е сравнимо с срам. Все отново от компанията оправят тръбите и Додо се залавя с ястията.
На самия Великден, а който не успее – в понеделник, наложително за всеки грузинец е да бъде измежду починалите си родственици. Да, това е забавна традиция и някак си недолюбвана от Православната черква. Както ще каже възмутено протойерей Шалва Кекелия в едно яростно свое писание „ Това е една неприятна привичка, която се трансформира в традиция ”.
През тревожните и несигурни първи години на комунизма, на безумно вярващите в Бог грузинци им било неразрешено да посещават църкви – както е било на всички места в Съветския съюз. Ако тайните ченгета те видят на Пасха в църквата, може да загубиш работа, могат и в затвор да те вкарат, а не е изключено и да станеш жертва на върховия номер на сатрапа Лаврентий Берия – да изчезнеш вечно.
На гробищата обаче никой не може да ти забрани да вървиш. И по този начин от година на година, на Великден грузинците почнали да се събират край починалите си близки. Всяко семейство изграждало имота, където намирали безконечен покой родата. До гробницата наложително се прави маса, пейки и заслон. След това стартира уважението. Първо ти отиваш на гробовете на съседите, на роднините, на техните родственици, а след това те минават през твоята маса. Тостовете са наложителни, пиенето докрай – незаобиколимо предписание.
Същият този отец Кекелия споделя, че когато раснал в Самегрело, бил погнусен от това, което се случвало на гробищата.
„ Хората се събираха и обикаляха от гроб на гроб, където по този начин се напиваха, че най-после трябваше да ги изнасят в несвяст. В такава уродлива форма не трябва да се чества Пасха ”.
Хората обаче имат различен прочит на традицията и даже имат вяра, че не е нужно да ги поучават. Бог е в тях и те са в господ. Тяхната библейска трактовка е следната: Виното е кръвта на Христос, тостът е продължение на молитвата. Това е мантра, която може да се чуе на всички места, и която се хващам самичък дублирам от известно време, даже и на гробищата.
Тази подбудена от комунистическите репресии традиция последователно се е трансформирала в метод на живот за грузинците. Векове наред те са оцелявали на инат на естествените и човешките закони. Неслучайно персите са наричали тази страната сред Малък и Голям Кавказ – Земя на вълци.
Афтандил и жена му Додо съумяват, въпреки и с два часа забавяне, да приготвят ястията. Настаняват ме на задната седалка сред два стола и кашон с ухаещ на „ загивам от апетит ” вкусотии.
Селото Ксани е кръстено на едноименната река. Тя се влива в именитата Мтквари, която пресича цяла Грузия, извираща от Турция и вливаща се в Каспийско море. Точно над устието се извисява стръмен скат, а на върха е кацнала цитаделата Ксани. Когато османските орди достигнали до тези места, локалните християни се качили в крепостта. Турците стегнали обръчът и си споделили „ ще умрат от апетит и жадност ”. Грузинците обаче издълбали тунел до реката и на инат на враговете оживели. Така оцеляват през вековете и връзката с предците им е извънредно значима.
Афто ми демонстрира селото, учебното заведение, заводът – тогавашна горделивост на социалистическата промишленост. Ксани е живо село, тъй като да се живее тук е умерено, на ниска цена, а Тбилиси е на 45 минути с маршрутка.
Гробищата са край Мтквари. Реката величествено минава около другояче спокойното място. Днес тук има шум. Деца тичат сред паметниците, играят на гоненица. Край всеки имот има софра и животът тържествува измежду починалите родственици.
Афтандил налива вино в чаши и до момента в който дамите от фамилията стартират да редят масата ние поливаме гробовете на татко му Багратион, майка му Елене (Елеонора) и брат му Тариели. Той се прекръства споделя на всеки по едно „ Ех, Ех… за какво по този начин! ” и по-късно стартира дългият ни тур сред гробовете. Афто минава с оправданието, че е водач и не пие на екс, само че на българския заложник в Кавказ – не се разминава. Да не пиеш на екс е обидно. Някак си не се гледа с положително око на сходно отношение. Това е все едно да плюеш на могилите на починалите предшественици. Не бива.
След следващия гроб и два часа по-късно чувствам, че грузинското в мен побеждава. Ще изговарям тост. Гледат ме с почитание и пълнят чашата догоре.
„ Ние – българите и грузинците сме православни народи… ” Тостовете би трябвало да са дълги и поучителни. Свалям им шапка за традицията на Възкресение да бъдат измежду починалите си родственици. Така се пази жанр, по този начин се пази език и православната религия. Само и само православната религия ни е избавила от подлите врагове. И по този начин след 10 минути пием на екс за православието, дружбата сред грузинци и българи. Първият който се хвърля на врата ми, с цел да изкаже възхищението си от тоста е азерът Джими – чист мохамеданин, в случай че изключим пиенето.
Тук някъде съзнавам какво е имал поради отец Кекелия за несъразмерната приложимост на наздравици – гробищата наподобяват светли, леко размазани, животът тържествува. Това съгласно попа е грях, само че не го чувствам по този начин.
Друг влъхва ще разкрие тайната на този чудноват празник. Звиад, роднина на Афтандил, остарял морски вълк, подвига тост. Той ще пие… ние ще пием за живота.
„ Пасха е най-великият християнски, човешки празник, споделя той. – Той е знак, че животът постоянно побеждава. Той е знак, че избавление има. Ние грузинците сме най-древната християнска страна в света и това, че сме оцелявали и оцеляваме е поради вярата. Така както Христос възкръсна от мъртвите за нов живот, по този начин и ние имаме вяра, че нашите починали родственици са живи някъде там. Така ние демонстрираме своето почитание към живота, към гибелта и вярата във възкресението ”.
Може би не съм записал всички думи вярно, тъй като разваленият съветски, гарниран с ракацители превръщаха тоста на Звиад в напев, само че философията е тази.
Привечер паркът опустява. Гробовете са напоени с вино, а не със сълзи. Най-вероятно и в оня свят пируват. Едно необичайно решение от времената на комунизма се е трансформирало в топла традиция. Толкова жива, че даже гибелта не наподобява страшна.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ