Тодор Живков се скарва с Людмила преди смъртта й
Тодор Живков влиза в изострен спор с щерка си Людмила дни преди гибелта й. Бившият Първи насочва тежки обвинявания против държанието й на държавник и общественик. Това разказва в спомените си нейният нравствен лидер, писателят Богомил Райнов.
В края на юни 1981 година в Комитета по просвета избухва скандал сред сътрудниците в кабинета на Людмила Живкова. След изострен диалог тя уволнява своята дългогодишна персонална секретарка Катя Чалъкова, оповестява вестник „ България през днешния ден “. На собствен ред изгонената желае среща с Тодор Живков, като заплашва, че ще направи разкрития. До среща не се стига, само че все пак върху душeвността на Людмила е нанесен тежък удар.
„ Тодор Живков имаше този бит – да отхвърля срещи, за които подозираше, че ще бъдат неприятни. Знам го от персонален опит. Но и когато отхвърляше да те одобри, постоянно успяваше да разбере защо тъкмо си му притрябвал “, споделя Райнов.
Баща и щерка отпътуват за 30 дни в Боровец. Там фамилната кавга се развихря със страшна мощ. Без да си сдържа гнева и без да си мери думите, Живков упреква дъщеря си, че пречи на активността му, вместо да оказва помощ, че излага и себе си, и него, че става за смях, а от горната страна на всичко и някаква секретарка я прави за срам.
„ Малцина знаеха какъв е Живков в персоналните си изяви. Добродушен и мил, когато това му отърваше, напълно различен, в случай че му вдигнеш кръвното. Кипне ли, по-добре да не му се мяркаш пред очите. А през ония дни в Боровец доста му е било накипяло “, споделя още писателят.
В Боровец Людмила осъзнава, че е изцяло сама. Фамилията Живкова се свежда до купа без покритие, тъй като Тато на процедура я отлъчва от действителната власт. Седем години след страшната злополука, която претърпява, Людмила живее втори живот. Вместо нормалните грижи за тялото, тя възприема аскетичен режим на хранене, който съставлява по-скоро режим на недояждане. Вместо естествени физически извършения практикува рисковани опити за „ разгаряне “ на енергийните центрове. По нужда е принудена да взе участие в голям брой национални и интернационалните конгреси, нерядко въодушевени от самата нея. Часовете й за отмора са запълнени с четене и писане.
„ Живков бе мощно завързан към щерка си. В прочут интервал и по известни въпроси той отстъпваше пред нейните внушения, дори когато не напълно ги разбираше.
Но таман тази бащинска любов усилваше още повече гнева му пред вероятността очакванията му за политическото бъдеще на Мила да рухнат “, добавя Райнов.
Според неофициални сведения грижите, полагани за Людмила в Боровец, са официални. Живков въобще не е имал ясна визия за нейното положение, както е твърдял. Лекарската помощ се лимитира с предписването на сънотворни. Ако се съди от изявлението на телохранителя Димитър Мурджев, никой не се е вълнувал изключително от положението й. Според Богомил Райнов евентуално са считали, че Людмила е станала към този момент непотребна. Нещо повече – че стартира да пречи. На 20 юли 1981 година Живков посещава стаята на щерка си в Боровец. Кани я на обяд, само че тя отхвърля.
„ Към три часа ме извика и ни подреди с водача да палим мерцедеса и да отпътуваме за София, без да споделям на никого.
Живков си беше лежащ и никой не е посмял да го разсъни, с цел да му каже за решението й. Като отидохме във вилата в Бояна, Живкова ми даде рецепта и ме изпрати в държавна болница да я изпълнят “, споделя за злощастния ден телохранителят Мурджев.
Часове по-късно тялото на Людмила е намерено в басейнчето на банята в Бояна. Тогава Тато изяснява, че е бил на съвещание, а щерка му се е възползвала от отсъствието му и е отпътувала без да пита за София.
„ Известно е, че години наред Живков разпореждаше огромни очаквания на щерка си. Но той, коства ми се, към този момент бе претърпял прочувствената разлъка с нея, преди още тя да напусне този свят. Вярно е, че един раздор с течение на времето може и да се позакърпи, само че кърпеното постоянно си остава кърпено. Не ми е работата да предсказвам какви са били възприятията му сега, когато е схванал, че тя към този момент си е отишла. И не се колебая, че откровено е страдал. По своему “, заключва Богомил Райнов.
