След като се пенсионира от търговския флот на Обединеното кралство

След като се пенсионира от комерсиалния флот на Обединеното кралство през 1976 година, Джордж Мийгън потегля на удивително седемгодишно странствуване, което никой не е правил до този миг. Той върви от най-южната точка на Южна Америка до върха на Северна Америка – една авантюра, в която извървява 30 000 километра и изхабява съвсем 13 чифта туристически обувки.

Джордж Мийгън чупи общо 8 международни върха, преди да приключи пътуването си в Аляска през септември 1983 година След това се открива със брачната половинка си и двете си деца, след което самичък разгласява книгата си „ The Longest Walk: The Record of Our World’s First Crossing of the Entire Americas “.

Пътуването му обаче надалеч не е елементарно. Той стартира без никакви пари и съоръжение като разчита на добротата на непознати да му оказват помощ, когато минава от място на място. В един миг, до момента в който пресича известния подъл пролом Дариен, той даже е прострелян, ударен с нож и атакуван от личния си лидер.

Но каквото и да се случва, Джордж в никакъв случай не се отхвърля. Както той самичък декларира по-късно пред Washington Post: „ Мисля, че има нещо във всяко човешко създание, което желае да се опита да премине границата. “

Това е историята на Джордж Мийгън и най-дългата разходка.

Маршрутът

Джордж Мийгън е роден на 2 декември 1952 година в Обединеното кралство. Баща му напуща фамилията малко след раждането му, а майка му умира от рак. Мийгън е осиновена от брата на майка си, което го оставя с възприятие на признателност и дълг, възприятие, че „ има да връща “.

Като малко момче Мийгън е разпален четец на истории за завършения и оцеляване в дивото. Той написа, че първата му фантазия, на осемгодишна възраст, е била да стане скаут. Решен да се отдаде на фантазията си, той напуща началното учебно заведение, с цел да живее живота на авантюриста.

Той се причислява към морските скаути и в последна сметка към английския търговски флот, с който потегля по света, когато е на 18 години.

За себе си тогава той споделя, че изобщо не е бил във форма и е имал извънредно акне по раменете си, „ такова, че бях в кръв съвсем непрекъснато “.

Но към средата на 20-те години изглеждаше, че Мийгън към този момент е изчерпал опциите на това премеждие и копнее за нещо ново; нещо, което никой не е правил до момента.

Един ден в морето, до момента в който гледа картата на света на преградата на кораба, го осенява ентусиазъм: той ще премине през Америка пешком – достижение, което никой човек не беше реализирал преди.

Той отива в корабостроителницата Brigham & Cowan и построява две колички, които откарват него и приятелката му Йошико Мацумото до архипелага Огнена земя в най-южния завършек на Южна Америка. Оттам дългото му пътешестване стартира.

Семейство Мийгън

Почти незабавно Мийгън се натъква на проблеми. Той и Йошико стартират пътуването си през януари 1977 година, само че единствено на 300 метра по-надолу, Йошико се разплаква. Очевидно поради неточност в превода – Йошико е японка – тя мисли, че ще пътуват с автобус…

Спират покрай един шубрак, с цел да я утеши, само че апаш се приближи до тях с револвер в ръка. Някак си обаче съумяват да избягат невредими – нещо, което щеше да се трансформира в наклонност за Мийгън.

В последна сметка Йошико осъзнава, че няма да може да се оправи с темпото на Мийгън от 40 километра дневно и стартира да пътува на автостоп пред него като придвижва движимостите им и подвига лагера за през нощта.

„ Търсенето на палатката, която Йошико бе вдигнала, през нощта ме караше да продължа “, споделя Мийгън пред The ​​Irish Independent. „ Присвяткахме си с дребни фенерчета един към различен от разстояние. Имахме щастлива среща всяка вечер. “

В последна сметка двойката се дами в полицейски сектор в Мендоса и Йошико се завръща в Япония, с цел да роди първото им дете, щерка на име Аюми – което на японски значи „ разходка “. Щеше да мине още година и половина, преди Мийгън още веднъж да види фамилията си, когато те се събират още веднъж в Панама.

Джордж Мийгън и Джими Картър, 1981 година

Докато пътуването му продължаваше, Мийгън открива, че средствата, запсите и умствената му и физическа сила понижават все по-малко.

Той постоянно се затруднява да си разреши „ ежедневната си дажба лук “ и откакто оцелява при нахлуване в пропастта Дариен, прекарва една нощ влажен в дребна барака, душейки парче сапун, „ надявайки се, че миризмата някак ще ме задържи в контакт с действителния свят, който знаех, че би трябвало да съществува някъде извън. “

Когато най-сетне стига до Тексас, брат му Антъни го посреща с пакет презервативи. До този миг Йошико беше забременяла с второто им дете, Джефри Сусуму -„ сусуму “ на японски значи „ продължавай “, след събирането им в Панама.

Подаръкът на брата на Мийгън послужи като събуждане – пътуването му наближаваше своя край и той трябваше да откри метод да устоя фамилията си.

Така до момента в който Мийгън пътува из Съединените щати, той дава изявленията за няколко национални издания и подписва контракт за книга, пробвайки се да обезпечи финансова сигурност за фамилията си. В един миг през 1981 година той даже се срещна с Джими Картър в дома на Картър в Джорджия.

До 1982 година Мийгън минава в Канада към автомагистралата на Аляска, а през 1983 година Йошико още веднъж се причислява към него за последния сектор от пътуването.

Дългото му странствуване доближи своя край през септември 1983 година, когато Мийгън забива последното си знаме в замръзналата земя, завършвайки своята разходка „ без даже намек за блясъка на някаква победата; единствено тъжна, тъжна загуба “.

Последни стъпки от разходката

За известно време компликациите на Мийгън не престават. Сделката му за книгата се проваля, когато издателят се отхвърля, а пресата в Обединеното кралство наподобява не споделя същото неспокойствие от пътуването му, както американските медии.

Но най-отчайващото нещо не беше, че Мийгън в никакъв случай не е постигнала забележителна популярност или благосъстояние. А, че епохата на английските откриватели наподобява беше изгубила обаянието си върху хората в родния му град Рейнхам.

Все отново той остава с вярата, че разходката му може да съставлява един тип независимост, която множеството хора наподобява бяха не запомнили.

„ Тази разходка е празник на свободата “, споделя Мийгън. „ Постигната е без средства и без спонсорство. Тя стана допустима с помощта на 10 000 добрини, проявени към мен от хората на този свят. “

В последна сметка той се реалокира в Япония, където работи като преподавател с учебна стратегия, която е мощно основана на културата, защото той също се бори за отбраната на локалния език и просвета в Аляска.

„ Това пътешестване не е единствено за Англия “, споделя той. „ То е за хората от всички народи. Искам да знаят, че в никакъв случай не съм ги не запомнил. Срещал съм обезверени хора, чието само бъдеще са стените на затвора… Надявам се пътуването ми да им подсети, че свободата съществува. “