Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват ~ Макс ФРИШ
Швейцарският публицист Макс Фриш ловко борави с иронията и сарказма в романите си „ Мъчни хора “ и „ Щилер “, с цел да ни опише за отчуждението на днешния човек от себе си, от света, от ближните, за загубата на самостоятелната идентичност, за цялостната липса на ясни и съответни цели и житейски правила.
(Max Frisch, c.1974)
Има разнообразни способи да се убие човек, или най-малко душата му, и това ликвидиране няма да открие нито една полиция на света. Понякога е задоволителна единствено една дума, едно признание в нужния миг! Достатъчна е даже една усмивка! Покажете ми човек, който не може да бъде погубен с усмивка или с безмълвие. Всички тези убийства, несъмнено, се правят постепенно. Повечето хора живо се интересуват от същинските убийства, от явните, доказуемите убийства, тъй като по предписание ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се опише за едно вътрешно ликвидиране е нужно време, доста време!
Не мога да претърпявам когато ми подсказват какво би трябвало да усещам – тогава се усещам като слепец, въпреки че мога да схвана защо става дума.
Когато ви се стори, че към този момент познавате другия, това всякога значи завършек на любовта.
Повечето любовни истории въобще не би трябвало да се случват, съгласно мен.
Ревността е действителна болежка от това, че съществото, което ни запълва, е по едно и също време отвън нас.
Когато обичаш някого, му оставяш всички вероятни малки врати.
Любов без покрив над главата, без пристанище, лимитирана в къси часове на възторг, е ясно на всички – рано или късно ще загине.
На дамите не трябва да се дават на практика препоръки – това единствено ги наскърбява и нищо не трансформира.
Аз бих се страхувал, в случай че ме превърнеш в произведение на изкуството.
Всеки човек, рано или късно измисля история за себе си, която смята за собствен живот.
Тъкмо разочароващите истории, тези без същински край и затова без същински смисъл, са доста по-близки до живота.
Натъжава ме това, че двама души, които седят един против различен, не са в положение да се схванат.
Много хора се познават, само че малко от тях се одобряват.
В условието " Обичай близък, както обичаш себе си " има причина: индивидът обича себе си и се приема подобен, какъвто е.
Нищо не е по-трудно от това да приемеш себе си.
Как може човек да потвърди кой е в реалност? Аз не мога. Нима самичък зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята реалност!
Можеш да опишеш с думи всичко, с изключение на личния си живот.
Къде стартира лъжата? Там, където започваме да си даваме тип, че нямаме секрети. Да бъдеш почтен значи да бъдеш уединен.
Той е нравоучител – като съвсем всички хора, които не одобряват себе си.
Човек, който упреква, може да откри отговор на всичко. Обвиненията са най-хубавата отбрана против истината.
Ако някой има съвест, нормално е отговорна съвест.
В реалност войната не е нужна на никого, само че мнозина се нуждаят от злоба.
Какво виждам, и какво – не, е въпрос на такт.
Изхитрихме се посредством технологиите да си сътворяваме свят, който не ни се постанова да опознаваме.
Кой най-малко един път не е мечтал да стане духовник?
Във всяка възраст, като се изключи детската, отминаващото време провокира спокоен смут.
Сънят е най-далечната страна, която съществува на света.
Достойнството – последният кей на обречения човек
Най-големият ми боязън: повторението.
Честно казано, в никакъв случай не съм вярвал, че филологията и историята на изкуствата могат да изхранват човек.
Успехът не трансформира хората, а единствено ги разобличава.
Интересува ме за какво тъкмо умните хора нямат самообладание да дочакат гибелта.
Снимка: en.wikipedia.org
